Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (49)

Глава четвърта

Екранът спря да шуми в другата стая. Воден от някакво ужасно влечение, аз бързо се върнах да видя какво става.

Хелър тъкмо излизаше от асансьора във фоайето.

Погледнах си часовника. Сигурно не е верен. Имах проблеми с изчисляването на времето от една част на планетата в друга, но чак толкова. Само преди десет минути бях видял как азиатката става приканващо. И въпреки това Хелър беше във фоайето.

Я да видим. Трябваха му няколко минути, за да се облече. Примерно една минута, за да слезе с асансьора…

Ами да кажем, че е бил много бърз.

В Ню Йорк бе ранна вечер. Във фоайето имаше много хора, повечето в бизнес костюми, но по лицата личеше, че са от много земи. Проспериращи мъже от пустини, планини и села — типичната тълпа от ООН. Част от тях се бяха струпали пред рецепцията, даваха заявки и чакаха да извикат номера им или се разхождаха, за да им дойде апетит.

Осъзнах, че Хелър си придаваше нужния вид, за да обезкуражи определени посетители. В едно огледало видях, че все още беше със стария син костюм. Поне не носеше бейзболната шапка. Но като стъпи на не постлан под стана ясно, че пак бе обул бейзболните обувки.

Седна на един стол, който се виждаше от вратата и от който можеше да наблюдава офиса с надпис „Управител“. Отвън във фоайето влезе пиколо, натоварен с купчина вестници и списания. Запъти се право към Хелър и му ги подаде. Хелър му даде двайсет доларова банкнота и отказа рестото.

Чакай! Хелър сигурно се е обадил от апартамента си! Значи и това влиза в десетте минути! Какво бе станало с онази азиатка?

Като хвърляше от време на време поглед към входната врата и към офиса на управителя, Хелър се разположи и започна да чете. Това, което четеше, можеше да ми подскаже какви са плановете му.

Състезателни списания!

„Америкън Хот Род“, „Рейсинг“, „Блоуаут“, „Хот Сток Карз“. Започна да ги прелиства, но познавайки Хелър, знаех, че изчита всяка страница. Хитро. Само че аз добре познавах навиците му. Когато нещо го заинтригуваше, спираше и се заглеждаше в страницата, замислен.

Спря да прелиства. В списанието имаше снимка на стар понтиак седан. Статията се казваше: „От най-долното стъпало към славата“.

Естествено! Хелър беше скоростофил! Луд по шеметните скорости. Отявлен случай на маниак по високите скорости в последна фаза на прогресивно влошаване.

Един момент. Една цифра привлече вниманието му и спря да чете. Последното изречение на статията беше следното:

„И така, с цената на 225 000 долара разходи ние успяхме да покрием цялата верига коли и платихме всички сметки, с което всеки би могъл да се гордее!“

Очите му постоянно се връщаха към това „225 000 долара“.

За известно време се загледа в хората във фоайето. Не бяха много, понеже в момента ООН не заседаваше. Един от бодигардовете се приближи до стола му и каза:

— Дръж под око онзи заместник-делегат от Мейсабонго. Ей, там, току-що влезе. Онзи с наметалото и цилиндъра. Под ръкава си има индонезийска кама. Сигурно е дълга към два фута. От време на време откача.

Бодигардът се оттегли.

Хелър се прозя — сигурен знак за напрегнатост. Отвори вестник — „Уолстрийт Джърнъл“. Прегледа го. Спря се на страницата с обяви за продажби на недвижими имоти.

Прегледа имотите извън града — за такива се считаха всички места след предградията и изцяло извън града. Предлагаха се в Бък Каунти, Пенсилвания, Върмънт и в различни области в Кънектикът. Всички бяха идеални за почивка през уикенда. Загледа се в една такава обява. Пишеше:

ИМАЙ СОБСТВЕНО ФЕОДАЛНО ВЛАДЕНИЕ

БЪДИ МОНАРХ В СОБСТВЕНИЯ СИ СВЯТ

ГОЛЯМО имение за нищо пари

ЦЕЛИ ПЕТ АКРА. БЕЗ ПОСТРОЙКИ

ДЕВСТВЕНАТА ПРИРОДА НА КЪНЕКТИКЪТ

САМО 300 000 ДОЛАРА

Очите му заседнаха на тези 300 000. Отвори вестника на друга страница. Прегледа „Стоков пазар“ с огромните колони предлагани стоки и цифри. Натъкна се на много неразбираеми съкращения.

Движение откъм вратата с надпис „Управител“. Едър тъмен мъж в тюрбан излезе оттам с Вантаджо. Спряха се до вратата във фоайето, за да довършат разговора. Бързо увеличих звука.

Говореха на английски. Мъжът в тюрбан благодари на Вантаджо, че е оправил недоразумението със сметката. Огледа се и забеляза Хелър.

— Ново лице — каза гигантът в тюрбан.

— О, онзи младеж — каза Вантаджо. — Баща му е много важен човек, мюсюлманин. Женен за американска актриса. Това е синът. Ще ходи в колеж и баща му настоя да живее тук. Не можехме да откажем. Щеше да стане дипломатически скандал.

— Аха — каза онзи с тюрбана. — Мога да ви обясня как стоят нещата. Трябва да разбирате мюсюлманската религия. Виждате ли — авторитетно продължи той, — в Близкия Изток по традиция децата, в това число и момчетата, се отглеждат и трябва да живеят в харем. Този публичен дом може би е най-близко до харема в Щатите, затова баща му се е спрял на него. Това не бива да ви учудва.

— Благодаря, че ми изяснихте това недоразумение — каза Вантаджо, докторът по политология.

— Ще ида и ще го поздравя на родния му език — каза гигантът в тюрбан. — Така ще се почувства като у дома си.

И тръгна! Спря пред Хелър. Извърши ритуалния поздрав с ръка за арабите. Каза нещо, което приличаше на „Алейкум салаам“. И след това дълга поредица неразбираеми звуци. Арабски.

Ами сега! Хелър не говореше арабски.

Хелър стана. С подчертана любезност повтори едно към едно движенията с ръката и поклона. После каза:

— Ужасно съжалявам, но ми е забранено да говоря на родния си език, докато съм в Щатите. Мога да ви уверя, че се чувствам чудесно и от сърце ви пожелавам да прекарате приятна вечер. И двамата се поклониха. Гигантът с тюрбана се върна при Вантаджо.

— Добре възпитан младеж, очевидно е израснал в харем, както ви казах. Познава се по акцента му. Но аз ще пазя тайната ви, Вантаджо, особено след като това е синът на Ага Хан.

Като се отдалечи от Вантаджо, гигантът в тюрбан веднага се присъедини към малка групичка до вратата и им прошепна нещо. Очите им скришно се завъртяха към Хелър. Очевидно тайната добре се пазеше. От всички.

Мина половин час и Хелър приключи с разходката си из вестниците. Бе изчел всичко. Кротко си седеше на мястото, когато заместник-делегатът от Мейсабонго слезе от асансьора и се втурна към рецепцията. Хвърли си цилиндъра на бюрото.

— Къде е онова прасе Стафумо? — попита регистратора.

Той притеснено се огледа. В момента във фоайето нямаше никого от охраната.

— Настоявам! Настоявам да ми кажеш!

Заместник-делегатът хвана регистратора за сакото.

Хелър се изправи. Глупак. Нали му казаха, че онзи има индонезийска кама в ръкава! А това е най-опасната къса сабя! При това аз нямах кодовата хартия.

— Харлота я нямаше! — Излая заместник-делегатът. — Тя е със Стафумо! Знам аз!

Вратата на асансьора се отвори и един много дебел тъмнокож господин с бизнес костюм излезе.

— Стафумо! — изкрещя заместник-делегатът. — Враг на народите! Капиталистически червей! Смърт на агресора!

Втурна се през стаята. Регистраторът отчаяно натискаше бутоните под гишето. Стафумо се уплаши и опита да се върне в асансьора.

Заместник-делегатът светкавично извади камата от ръкава си. Стоманено острие, дълго два фута!

Замахна. Острието изсвистя.

Горният край на жилетката на Стафумо зейна!

Заместник-делегатът отстъпи назад за нов удар.

Изведнъж Хелър се озова пред него!

Острието пак се стрелна светкавично.

Хелър го сграбчи за китката.

Заби палец в обратната страна на дланта му. Острието падна.

Хелър го улови за дръжката, преди да падне на пода.

Охраната се появи. Хелър ги отпрати с махване. Леко избута заместник-делегата и Стафумо в асансьора.

— В коя стая е Харлота? — попита Хелър с ръка, готова да натисне бутона на асансьора.

Стафумо и заместник-делегатът го зяпнаха. Хелър заплашително стисна камата.

— Хайде, хайде — каза той. — Поне ми кажете на кой етаж. Можем да я намерим.

— Какво смяташ да правиш? — каза заместник-делегатът.

— Ами как — каза Хелър, — тя е поставила в неудобно положение двама важни джентълмени. Естествено, трябва да я убием. — И стисна камата.

— Не! — викна Стафумо — Харлота не!

— НЕ! — извика заместник-делегатът. — Моята мила Харлота, не!

— Но това са законите в този дом — каза Хелър. — Заради нея можехте да пострадате вие двамата. Това не е позволено!

— Моля ви — каза Стафумо.

— Моля ви, недейте — каза заместник-делегатът.

— Мисля, че няма друг начин — каза Хелър.

— О, да, има! — триумфално викна заместник-делегатът. — Можем да се договорим на конференция!

— Правилно — каза Стафумо. — Това е правилното разрешение за всякакви международни спорове!

Двамата веднага седнаха в ъгъла на асансьора един срещу друг.

— Първо, дневния ред — делово каза заместник-делегатът.

Хелър спря асансьора и излезе, като ги остави вътре.

Един от италианците от охраната каза:

— Благодаря, малкия. Това се казва майсторлък с ножа. Но трябва да внимаваш какво ти говоря. Имат дипломатически имунитет, нали знаеш, и не могат да бъдат арестувани за нищо, без значение какво направят. А обикновените американци като мен и теб, които се подчиняват на закона, могат. Обикновено гледаме да се скрием, когато пристигне този. Може би сега вече ще внимава повече.

Излезе Вантаджо, Хелър му подаде индонезийската кама.

Двамата бивши противници излязоха от асансьора.

— Стигнахме до съгласие — каза Стафумо. — Двустранна окупация на територията.

— Понеделник, сряда и петък Харлота е за мен. Той ще идва във вторник, четвъртък и събота — каза заместник-делегатът.

— В неделя трябва да сме със съпругите си — каза Стафумо.

— Вантаджо, можем ли да влезем в офиса ти да ратифицираме и подпишем договора?

Хелър ги проследи с поглед, докато влязат в офиса на Вантаджо. Прозя се. Събра вестниците, качи се на асансьора и слезе на последния етаж.

Като тръгна по коридора към своята стая, една от вратите се отвори и навън се втурна момиче. Беше наметната с копринен халат, който не бе пристегнат и от движението се разтвори и показа всичко. Беше много красива брюнетка.

— О, ето те и тебе, хубаво момче. Тази вечер бизнесът нещо не върви. Някои момичета казват, че имаш нещо много вълнуващо и ново.

Погледна го с прелъстителен поглед и погали ръката му.

— Моля те, хубавецо, хайде да дойда с теб в стаята ти и да…

Екранът ми се развали. Започна да бучи.

Но имаше още доста неща, които ме озадачаваха. Проявяваше интерес към вечното си хоби — високите скорости. Интересуваше се от отдих сред девствена природа. Усещах, че трябва по някакъв начин да вържа нещата.

Но макар че упорито се трудих в ранното турско утро, не можах да измисля как ще пришпорваш състезателната кола сред девствена природа, пълна с дървета и храсти. Нито пък защо.