Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (29)

Глава първа

Мери Шмек продължаваше да спи неспокойно в стаята. Хелър хвърли багажа на леглото. Качи двата куфара на едно дълго бюро, един до друг и разкопча каишките.

Сега ще мога да огледам какво има вътре. Може пък кодовата хартия да е най-отгоре!

Напразни надежди. Наистина нямаше камъни, но беше пълно с невъобразимо много тубички, кутийки и намотани жички. Какъв куп боклуци!

Хелър извади малък комплект инструменти и две малки шишенца. Взе двете остарели камери „Никон“ и ги остави на масата. Огледа ъгъла на етикета, след това капна отгоре няколко капки от шишенцето и златно-черните букви НИКОН се изпариха! Направи същото и с другата камера.

След това взе две малки кутийки от куфара и ги отвори. Времевите мерници! И двата! Значи влекачът наистина не може да излети от планетата! Едно беше ясно — Апаратът никога не може да измъкне друг влекач от Флота.

От второто шишенце Хелър изсипа малко лепило, поне така изглеждаше, намаза гърба на етикетите и само след секунда отстрани на двата времеви мерника се появиха ярките букви НИКОН.

Сега мерниците приличаха на две супер 8-милиметрови камери!

Хелър ги върна в малките им кутийки и ги остави в куфара. Прибра и двете остарели камери.

След това извади сладкишите, които бе направил на кораба. Опаковките им бяха малко различни, но не чак толкова. Имаше сигурно около три фунта сладкиши. Обърка ги с купените и започна да ги прибира обратно в чантите. Изобщо не си даваше труд да ги подреди.

След това прибра счупените въдици и макари. Просто ги напъха отгоре. Добави заплетените намотки корда, като ги пръсна отгоре. После напъха където му падне оловните тежести.

Каква БЪРКОТИЯ!

А пък аз си мислех, че момчетата от Флота са много прибрани.

Трябваше да отпусне каишките, за да побере всичко останало. Набута спортните принадлежности и беше готов.

Докато бях в другата стая и се молех, беше донесъл кана с мляко, кана с кафе и една кифла. Опита се нежно да събуди Мери Шмек. Тя го бутна, искаше да спи. Забелязах, че зениците ѝ са свити. Не искаше и да погледне млякото, кафето и кифлата.

— Трябва да тръгваме — каза Хелър. Това успя да стигне до съзнанието ѝ.

— Вашингтон — промърмори тя.

— Да, ще минем през Вашингтон — отвърна Хелър.

— Все ще намеря нещо във Вашингтон — измърмори тя. — Там винаги има. Пълно е. Заведи ме там, моля те.

Опита се да стане. След това извика.

— О, божичко! Краката ми.

Бяха абсолютно схванати. Тя изхлипа и се стовари на леглото.

Хелър взе целия багаж, излезе и го натовари в колата. Върна се, взе на ръце Мери Шмек и я сложи на предната седалка. Остави обувките ѝ на пода пред седалката. Остави млякото, кафето и кифлата на подноса за напитки.

Държеше ключа в ръка и не знаеше какво да прави с него. Не му беше ясно, че трябва просто да го остави на вратата и да излезе. От съседната врата се показа камериерка — негърка на възраст.

О, боже! Той отиде до нея и ѝ подаде ключа. Пак привлича внимание. Така не се прави НИКОГА! След това довърши глупостта. Попита я:

— Знаете ли пътя за Вашингтон?

Сега тя не само го видя, но и знаеше къде отива. А когато полицията издирва престъпник, най-напред проверяват в мотелите. Жената му отвърна:

— Тръгваш по магистрала 29. Шарлотвил, Калпепър, Арлингтън, пресичаш Потомак и си там. Сестра ми живее във Вашингтон и да ти кажа, не знам какво още правя тук във Вирджиния. Продължават да ни смятат за роби!

Това едва ли би посмяла да го каже пред възрастен човек от Вирджиния. Робството си има своите преимущества. Мислите ми се отнесоха към Утанч, но се случи нещо, което ме стресна и ме върна към задълженията ми.

Хелър даде на заден, наведе се през прозореца и каза:

— Благодаря ви мис, прекарахме чудесно.

Жената се усмихна, опряна на метлата и за момент мярнах в предното огледало, че зяпа след колата. Нещо повече. Видях как вестникът, който закриваше номера, се откъсна и хвръкна. Няма как да не запомни колата. „Бибип“ Хелър!

Не, не, не трябва да го „бибип“. Трябва да се моля да не го хванат!

Веднага намери магистрала 29 към Шарлотвил. Понесе се по широкия път в чудната вирджинска утрин, наслаждавайки се на гледката. Моторът на кадилака тихичко ръмжеше и колата вървеше изненадващо меко и плавно, особено на този хубав път.

Августовският ден обещаваше да бъде много горещ и Хелър се зае да проучи как работи климатикът. Нагласи го на седемдесет и три градуса по Фаренхайт, включи го на автоматичен режим и след малко, когато топлият въздух бе издухан от колата, затвори прозорците. Стана удивително тихо!

Профучаха край една бяла ограда. Имаше голям знак:

КОНЕВЪДНО РАНЧО, ДЖАКСЪН

Зад оградата на поляната имаше някакви животни, които тичаха и подскачаха наоколо. Очевидно Хелър се сети за нещо. Засмя се.

— Значи такива били конете!

След това, по някаква идиотска причина, той потупа таблото на кадилака. Каза:

— Няма значение, Кадилак Брогъм Купе д‘Елеганс с химически двигател. Даже да нямаш от онези животни под капака, пак ми харесваш.

Никога няма да ги разбера тези от Флота. В сравнение с волтарианските аеробуси земните превозни средства са направо фарс. И той отлично го знаеше! Изведнъж разбрах за какво става дума. Играчки. За флотските офицери всичко беше играчка, като се почне от приземяването на обикновени самолети, до междупланетни пътувания с бойни кораби. Те просто нямат никакво уважение към силата! Не. А сега вече ми стана съвсем ясно — това по-скоро беше боготворене на фетиши.

Хелър установи, че може да кара с коляно и се облегна назад. Опъна ръце горе над седалката. Станах нервен, но се усетих, че съм на 105 градуса географска дължина далеч от него.

Все пак, чакаше ме друг шок. Той хвърли поглед към скоростомера. — ШЕЙСЕТ И ПЕТ! Ограничението на скоростта е петдесет и пет и навсякъде по тези магистрали има знаци, на които се предупреждава, че засичат с радари!

Малко се успокоих, като видях, че той се ориентираше не по скоростомера, а по движението. Големите камиони и повечето коли се движеха с такава скорост. Но ченгетата обичат да си нарочват една кола от много и да спират само нея. Излязох и се върнах с малко шира.

Без проблеми мина през Шарлотвил. След това Мери Шмек, която беше в състояние на нервен унес, се събуди.

— О, чувствам се ужасно! — простена тя. — Страшно ме болят краката. Всяка става ме боли.

Тя неспокойно се размърда, очевидно беше много зле.

— Колко остава до Вашингтон?

— Още малко и сме в Калпепър — каза Хелър.

— О — простена тя. — Има още много!

— Най-много час — каза Хелър.

— Божичко, боли ме! Пусни музика. Може би това ще пренасочи сетивния ми интензитет.

Хелър пусна радиото и намери някаква станция с джаз. Вървеше песен:

Като минавах край болницата Сейнт Джеймз

видях моята любима.

Просната на дълга бяла маса,

толкова бледа, студена, гола.

Мери изстена:

— О, краката ми!

Отидох при доктора.

„Тя е много зле“, той каза.

Отидох пак при моята любима.

Боже мили, тя лежеше мъртва!

ТЯ Е МЪРТВА!

— О, боже! — каза Мери.

Шестнайсет черни като въглен коня,

всички впрегнати в износен впряг,

караха седем девойки на гробищата.

Само шест от тях се завърнаха!

— Изключи го! — кресна Мери.

Хелър го изключи. Много жалко. От дни насам това бе първото приятно нещо, което чувах. Мери цялата бе настръхнала.

— Замръзвам — извика тя и потрепери. Хелър бързо завъртя термостата на осемдесет. Преди да се е почувствало някакво затопляне, Мери пак извика:

— Много е горещо, ще се изпека! Хелър пак намали термостата.

Тя продължи да се мята. За мен бе пределно ясно какво ѝ е. Беше в третата фаза на наркотичен глад. В такова състояние хората има за какво да се оплакват.

— Не мога да дишам! — сега пък се задъхваше.

Е, това също е нормално за човек с болно сърце. И все пак, една от обичайните причини за смърт при пристрастените към морфин е блокиране на дихателната система. А хероинът е производно на морфина. Мускулите на дробовете престават да функционират. И понеже се оплакваше и от болно сърце, чудех се дали ще умре още в колата или в следващия мотел.

След това не друг, а аз едва не умрях от спиране на дишането. Ами какво ще стане, ако Хелър се окаже с мъртва проститутка и наркоманка? С неговото име!

О, боже! Ще публикуват снимката му на първа страница на всяко мръсно вестниче в Щатите! А това, което щеше да направи Роксентър, бе направо ужасно!

Не можех да разчитам на Хелър да действа правилно. Ако беше трениран шпионин, щеше да знае, че е най-добре да спре на някое закътано място, да я изхвърли в канавката и бързо да изчезва. Но той не беше и както винаги, правеше точно каквото не трябва. Опитваше се да ѝ помогне.

В момента минаваха през Калпепър. Изведнъж момичето каза:

— Трябва да намериш тоалетна! Онази бензиностанция отсреща! Спри там! Бързо!

Четвърта фаза. Беше я хванала диария.

Хелър паркира на рядко посещаваната бензиностанция и Мери се изстреля от колата към дамската тоалетна. Молех се да не останат там дълго, понеже бяха спрели край самия път.

Хелър каза на момчето да „напълни химическото хранилище“ и момчето, което беше само на бензиностанцията, схвана, че става въпрос за резервоара. Явно не си правеше често труда да мисли, но отбеляза, че на Хелър му липсва началното образование.

Момчето най-внимателно и подробно му обясни как трябва да се поддържа колата — масло за кормилната уредба, спирачна течност, масло за скоростната кутия, подходящ антифриз, миеща течност за чистачките, какво масло е подходящо за тази кола, с какъв бензин е хубаво да кара. Очевидно досега момчето никога не бе имало такъв слушател и буквално надмина себе си, за да образова „младежа от Вирджиния“. Все пак изглеждаше разочарован, че Хелър не е откраднал колата.

Момчето изчерпа темата за гумите и реши да се прави на умен. Каза, че колата имала нужда от смазване и проверка на диференциала. Каза, че щяло да стане бързо. Качи я на канала и я повдигна с крик. Естествено, диференциалът беше полупразен. И естествено, трябваше да се долее масло и да се продухат въздушния и масления филтър. Хелър запомни всичко. Но изведнъж се сети за момичето, притесни се и отиде да я търси.

Мери бе присвита на една тоалетна чиния. Беше припаднала. Хелър я изправи на крака и някак си успя да я накара да се свести.

Отвън се чуха гласове. Хелър надникна през прозореца.

Полицейска кола! Щатска полиция на Вирджиния!

Увеличих звука. Ченгето каза „… мъж и жена. Минали са по този път снощи.“

— С каква кола? — попита момчето. Офицерът погледна сводката.

— Кадилак. Същият цвят като онзи, който е на канала.

Пребледнях. Сега ще хванат Хелър и ще се простя с кодовата хартия!

— Може да са минали, когато не съм бил на смяна — каза местното момче.

— Ами ако ги видиш, непременно ни се обади, Бедфорд — каза щатския полицай. — Издирват ги навсякъде.

— Винаги съм готов да помогна, Нейтън — каза момчето.

А когато ченгето замина надолу по пътя за Калпепър, той добави:

— Гаден кучи син, да те „бибип“.

Свали кадилака от канала и Хелър излезе, носейки Мери. Сложи я на предната седалка. Момчето грееше в усмивка.

— Знаех си, че си я откраднал!

Изгледа Хелър от глава до пети с възхищение, след това каза:

— Щях да сваля колелата и да смажа лагерите, но това може да почака. Май е най-добре да изчезвате.

Кадилакът бе поел само десет галона бензин. Бях удивен. След това осъзнах, че момичето просто е приложило хитър психологически трик, като нарече кадилака „гълтач на бензин“.

Сметката се оказа съвсем не голяма. Хелър даде на момчето двайсет долара бакшиш. Разчитайте на Хелър! Скоро ще се разори и ще трябва да решавам още един ребус. Нямаше как да кажа на Рат и Търб просто да го пресрещнат някъде и да му дадат пари. Вероятно бяха някъде по този път, но не можех да вляза във връзка с тях, докато са в движение.

Мери пак хукна към тоалетната и момчето обясни на Хелър как да мие прозорците — никога не се използва омаслен парцал, само хартия; никога не се използва восъчен препарат за почистване. Удивително, нали вече му дадоха бакшиша!

Хелър се погрижи за момичето и влязоха в колата.

— Като минаваш от тук следващия път — каза момчето, — отбий се да ти покажа как се прави настройка на двигателя.

Хелър искрено му благодари и като тръгнаха, момчето му помаха за довиждане. Хелър натисна два пъти клаксона и потеглиха към Вашингтон.

А Вашингтон, си помислих аз, е най-фрашканият с ченгета град в света!

Чудех се дали да не започна да си пиша завещанието. Притежавах няколко неща — златото, което очаквах да пристигне, бъдещата болница и Утанч. Бедата беше, че нямаше на кого да ги оставя.

Никога не съм се чувствал по-самотен и никога не съм се молил повече на съдбата, отколкото сега, докато гледах пътя за Вашингтон през очите на Хелър.