Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (15)

Глава единадесета

Какъв глупав, необучен „специален агент“!

Нима не разбираше, че е в опасност? Намира се в центъра на световната търговия с опиум, седи в евтин бар, не познава никого, чужденец, с гръб към вратата и с букет опиумни макове пред себе си! Направо си го проси! Ако наистина стане нещо, няма как да се отърве. Няма познати. Няма приятели. Няма пари. Даже не говори турски. Какво дете! Почти го съжалих.

Хелър продължаваше да си седи, загледан в цветята. От време на време им сменяше аранжировката.

След това взе едно стръкче, ярко оранжево и разсеяно започна да къса венчелистчетата му. Чудех се дали нервничи. На такова място аз със сигурност щях да съм нервен!

Опиумните макове имат голямо черно топче в средата. То всъщност представлява най-съществената част на цветето. Беше го оголил. Помириса го. Голяма глупост — миризмата идва от листата, не от тичинките.

Хелър остави цветето. Взе от чашата друго. Извади лист хартия. Сложи цветето върху едната половина от листа и заглади нагоре листата му. След това сгъна листа върху цветето.

Вдигна юмрук и го стовари върху сгънатия лист!

Разсмях се. Не е точно такъв начинът да се сушат цветята. Трябва да се поставят между два листа хартия, внимателно да се пригладят листата им и да се оставят да съхнат. Никой не ги налага с юмруци. Той дори не знаеше как да суши цветя. Да беше попитал майка си!

Разтвори листа и естествено, намери пълна цапаница. Голямото топче в центъра просто се бе разплескало. Така не се прави с опиумните макове. Топчето се изстисква леко и внимателно, за да пусне сока, след това той се вари и се получава морфин.

Вероятно разбра, че не това е начинът, защото изтърси сплесканото вещество на масата, сгъна листа и го прибра в джоба си.

Вдигна глава. Бяха влезли доста хора — местни турци, облечени в омачкани сака, ризи без вратовръзки, неизгладени панталони. Събраха се двайсетина — необичайно голям брой за това време на денонощието. Разбрах, че бързо се е разчуло. Просто седнаха по масите, нищо не си поръчаха, не поглеждаха към Хелър. Изглеждаха така, сякаш чакат нещо.

Изведнъж вратата се отвори и влязоха двамата най-добри местни борци!

Турците обичат борбата. Тя е нещо като национален спорт. Борят се във всички стилове. Борците им са големи, здрави и са добри! Значи ето на кого се е обадил Фахт Бей — на шампионите по борба!

По-едрият, страховит мъжага на име Мюзеф, тромаво отиде до средата на помещението. Другият, Тургут, застана до стената зад Хелър. Носеше къса палка.

Още около петнайсет градски застанаха до борците, на лицата им изписано жадно очакване.

Собственикът викна на турски:

— Не тук! Отвън, отвън!

— Млъквай, дъртофелнико — грубо каза Мюзеф. Собственикът утихна, онемял пред смръщените триста прославени фунта мускули. Мюзеф пристъпи към Хелър.

— Говориш ли турски? Не?

Премина на лош английски със силен акцент.

— Говориш английски? Да? Хелър само седеше и го гледаше.

— Казвам се Мюзеф — удари се по гърдите. — Познаваш ли ме?

На Хелър явно му бе трудно да повярва. Каза:

— Жълт човек!

Наистина, като си помислиш, Мюзеф и Тургут действително имаха известна прилика с жълтите хора от Конфедерацията. Не е чак толкова чудно, нали турците са дошли от Монголия.

Но Хелър оплеска работата. Мюзеф му се озъби.

— Ти казваш аз жълт?

Наблюдателите се разшумяха, тъй като онези, които не говореха английски, бяха накарали другите да им преведат. Трябваше да пояснят на някои, че на английски „жълт“ означава и „страхливец“. И вярвайте ми, така се облещиха, че очите им едва не изскочиха от орбитите си. Почти се чуваше задъханото им дишане.

Мюзеф се престори на много разгневен за това, че Хелър не каза нищо повече. Изплю се.

— Искаш да се бием?

Хелър се огледа. Тургут стискаше до стената желязната палка. Тълпата наистина беше враждебно настроена.

Хелър погледна Мюзеф и каза:

— Никога не се бия…

В стаята избухнаха смехове. Мюзеф моментално грабна чашата и плисна в лицето на Хелър водата и цветята.

— Исках да кажа, че никога не се бия без залагане!

Още смях. Но Мюзеф сметна, че може да изкара малко пари. В крайна сметка, не е възможно Хелър да спечели срещу него, Тургут и желязната му палка.

— Залагания! — провикна се Мюзеф. — Добре. Ние залага! Петстотин лири! Вие — кресна той към тълпата, — погрижете се да бъде платено!

Тълпата се пръскаше от смях.

— Да, да — крещяха на английски и на турски. Това бе идеален повод да пребъркат джобовете на „човека от АБН“, след като загуби. Никой не е по-хитър от един турчин, освен тълпа турци!

Преди някой да се осъзнае какво става, Мюзеф посегна, сграбчи Хелър за яката и го запрати на пода. Това съвсем не бе трудно. На Земя Хелър тежеше само 193 фунта, а Мюзеф тежеше 300!

Но ръцете на Мюзеф някак се бяха плъзнали и изпуснаха Хелър. Двамата стояха по средата на стаята и се гледаха. Тълпата ги бе обградила в кръг и ревеше за кръв.

Мюзеф посегна и с двете ръце. Хелър се дръпна встрани. Знаех какво се опитва да направи Мюзеф. Борбата при турците започва така: противниците посягат да обгърнат с ръце врата на другия. След това започва схватката.

Мюзеф опита още веднъж. Успя да хване Хелър за раменете!

Първите секунди на такова състезание обикновено преминават в борба за по-добра позиция.

Но нещо не разбирах. Хелър бе поставил ръце на раменете на турчина, но пръстите му не се виждаха заради главата на другия. Не можех да видя какво прави. Турчинът също не можеше.

Ръцете на Хелър изглежда бяха пуснали корени там.

Турчинът се опитваше да изхвърли ръце, за да се отърве от захвата на Хелър. Можеше да се види как от усилието мускулите му подскачат. Лицето му се гърчеше в дива омраза. Но можеше да се види и страхотното напрягане!

Двамата сякаш се завъртяха няколко градуса. Сега пред погледа на Хелър попадна огледалото на стената. В него ясно се виждаше Тургут. Хванал в ръка желязната палка, той си проправяше път през тълпата откъм гърба на Хелър.

Тогава разбрах защо ръцете на Хелър се отпуснаха. Обикновено преди борба турците се мажат с маслинено масло, но тази вечер нямаше нищо, което да накара ръцете на Хелър да се плъзгат по врата и раменете на турчина.

Почти се чуваше пукането на напрегнатите мускули на двамата борци.

Аха, сега разбрах. Мюзеф виждаше Тургут и просто се опитваше да задържи Хелър на място, докато партньорът му стовари желязната палка върху русата глава на Хелър!

Тълпата беше полудяла и насърчаваше Мюзеф.

Тургут вече беше много близо.

Изведнъж, като използва Мюзеф за опора, Хелър скочи с крака назад и ритна Тургут в гърдите.

Звукът от двойния удар се чу въпреки крясъците в стаята.

Тургут полетя назад като снаряд, изстрелян от оръдие. Повлече трима от тълпата!

Удариха се в стената и се стовариха.

Огледалото отсреща се заклати от удара.

Мюзеф се опита да се възползва от отпускането на хватката. Изнесе назад ръка и се приготви да я стовари в лицето на Хелър.

Не видях какво точно стана, но ръцете на Хелър внезапно се впиха много здраво. Мюзеф изпищя като изритано куче.

Хелър нищо не бе направил. Само бе заздравил хватката.

Грамадният турчин рухна като падаща сграда и се стовари на пода.

Тълпата утихна.

Не можеха да повярват.

Станаха враждебни.

Хелър стоеше по средата. Тургут представляваше почти безжизнена маса на пода до отсрещната стена, по раменете му се стичаше кръв. Трима турци от града се опитваха да станат сред столовете. Мюзеф бе припаднал и стенеше в краката на Хелър.

Хелър оправи с ръце яката си.

— А сега — каза той, сякаш нищо не се бе случило, — кой ще ми плати петстотинте лири?

Парите са чувствителна тема за обеднелите турци. Ако Хелър имаше малко ум в главата, щеше просто да си излезе. Но той нищо не разбира от такъв род неща. Аз на негово място вече щях да тичам вън по улицата.

Съгражданите се събраха накуп. Един от тях каза на английски:

— Залагането не беше честно. Ти като чужденец се възползва от тези две бедни момчета!

— Да — каза един възрастен турчин, — ти ги експлоатира!

— Не, не, не — каза собственикът, набрал смелост.

— Ти си ми длъжник за всичките щети. Ти започна пръв!

Хелър ги огледа.

— Искате да кажете, че няма да се погрижите да ми се плати, след като честно си спечелих облога?

Тълпата усещаше численото си превъзходство. Започнаха враждебно да обграждат Хелър. Този, който бе най-близо до него, изглеждаше здравеняк.

— Ще удържите ли на думата си? — го попита Хелър.

Тълпата бе по-близо. Някой бе грабнал желязната палка на Тургут.

— Ами добре — каза Хелър и преди някой да успее да го спре, той сграбчи Мюзеф, засили се и го хвърли срещу собственика!

Всички в стаята се бяха навели надолу. Когато шумът утихна, Хелър каза:

— Изглежда никога не сте чували какво е чест? Тъжно поклати глава.

— А аз наистина исках да опитам вашата бира. Излезе от бара.

Част от тълпата си бяха възвърнали смелостта. Втурнаха се към вратата и започнаха да му подвикват и да хвърлят след него бутилки.

Хелър продължи да върви.

Видях, че куца.

Поздравих се. Беше напълно опозорен. Планът му да се сдобие с пари бе пропаднал.

Да, ролите ни наистина се бяха сменили. Тук той беше кучето, а аз — героят.

Легнах си с песен на уста — а Хелър трябваше да куцука обратно до базата, разорен, отритнат и сам.