Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мисия Земя (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mission Earth II: Black Genesys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
vax (2016 г.)
Разпознаване и корекция
vax (2016 г.)

Издание:

Автор: Л. Рон Хабърд

Заглавие: Черно сътворение

Преводач: Снежана Данева

Издание: първо

Издател: ИК „Вузев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Националност: американска

ISBN: 954-422-033-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1866

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Към обяд на следващия ден тъкмо бях започнал да си покачвам настроението, когато се случи нещо, което отново ме върна на дъното.

Денят бе нетърпимо горещ — августовското слънце бе вдигнало термометъра до турските сто градуса, което ще рече около сто и пет по Фаренхайт. Лежах си в едно сенчесто кътче на двора, миниатюрно светилище на Диана, римската богиня на лова. Каната ми с ледена шира бе празна. Омръзна ми да ритам малкото момче, което трябваше да ми духа с ветрилото. Изведнъж чух птича песен. Беше канарче. Полудяло канарче! Първичният ми ловен инстинкт веднага надигна глава. Преди година си бях купил пушка и още не я бях изпробвал. Ще свърши работа за канарчето!

Веднага скочих и се втурнах към стаята. Бързо намерих ловната пушка, но не успях да открия патроните. А това е странно, защото са достатъчно големи, за да заредиш с тях и оръдие. Отидох в спалнята и започнах да тършувам из чекмеджетата на леглото.

И тогава се случи нещо, което ме накара изцяло да забравя за лова.

На възглавницата ми бе боднат плик!

Нямаше го, когато станах.

Някой е влизал в стаята!

Но никой не бе прекосявал двора откъм тази част! Как е стигнало писмото до стаята ми? По вятъра? Нямаше вятър.

Тези пликове се използват за поздравления в определени кръгове на Волтар. От хартията излиза лека сияеща светлина. Ако бях открил змия в леглото си, щях по-малко да се изненадам.

Бях достатъчно нервен, затова събрах кураж да го взема. Не избухна.

Внимателно, сякаш пареше, извадих отвътре картичката. Картичка от типа „съжалявам, че не те открих, като се обадих“. Имаше нещо написано. С доста елегантен почерк:

„Ломбар настояваше от време на време да те подсещам.“

А под напечатаните светски любезности бе нарисувана кама! С кръв по нея! Кама с кръв, кръвта капеше!

Заля ме студена вълна, след това силно започнах да се потя.

Кой би могъл да я постави тук? Мелахат? Карагьоз? Възможно ли е да е Фахт Бей? Шефът на хангара? Джими „Канавката“? Хелър? Не, не, не! Не може да е Хелър! Той ще е последният, на когото Ломбар би се спрял! Малкото момче, което ми махаше с ветрилото? Не, не, беше пред погледа ми цяла сутрин.

Къде беше сега?

Дали не ме наблюдаваше всяка една минута?

Изпари ми се всяка мисъл за лов.

Аз бях жертвата на лова!

С голямо усилие успях да се накарам да мисля. Явно очакваха нещо. Някой смяташе, че не си върша работата. А ако не си върша работата, както ме бе предупредил Ломбар, този някой има пряка заповед да ме убие!

Знаех, че трябва да направя нещо. Да положа някакво усилие, нещо демонстративно. И то бързо.

Сетих се!

Ще кажа на капитан Стаб да пусне още един слух за Хелър.

Оставих ловната пушка. Втурнах се през вратата на гардероба. Отворих вратата на коридора и се катапултирах долу да открия Стаб.

Антиманкото не се виждаше никъде. Но зърнах нещо друго.

Бойните самолети!

Два!

Вероятно са пристигнали през нощта.

Бяха грозни кораби. Малко по-големи от влекача. Целите бяха бронирани. Управляваха се от екипаж само от двама. Бяха по-компактен вариант на „оръдието“, с което летеше Ломбар. Смъртоносни кораби, студени, черни, пагубни.

Доста страхливо ги приближих. За да пристигнат тук сега, кога ли са тръгнали от Волтар? Вероятно са излетели в същия ден, когато Хелър купи влекача. Тези кораби бяха незначително по-бързи от товарните. Ломбар вероятно е узнал за купуването на влекача още на същата минута! Разбираше всичко прекалено бързо, с прекалено големи подробности. Сигурно има шпиони във всеки…

Зад мен се чу глас и аз едва не подскочих от страх.

— Чакаме вече няколко часа, Грис. Къде беше?

Обърнах се. Стоях пред желязно твърд човек с желязно твърд поглед. Зад него имаше още трима. Как се бяха промъкнали зад мен?

Бяха в черни униформи и носеха черни ръкавици. От двете страни на яките им имаше по едно яркочервено петно. Разбрах какви са. В Апарата ги наричат „пилоти-убийци“. Използват ги във всички по-важни битки и операции. Не се бият с врага. Там са, за да подсигурят доброто функциониране на механизма на Апарата. Ако само за миг решат, че нещо не е наред, изпозастрелват всичко живо! Такива мерки са необходими, като се има пред вид какви отрепки има сред редиците на Апарата. Със страхливците трябва да се внимава. Трябва да се внимава и с бунтовете. Разрешението е в пилота-убиец. Във Флота няма такива структури.

Обноските им могат да се сравнят със задълженията им. Пропусна да каже „офицер“ пред името ми. Не ми подаде ръка.

— Този кораб — посочи той с презрителен жест към влекача, — няма приемащ лъч!

Всеки кораб на Апарата трябва да има вградено в корпуса устройство, което може да бъде активирано от лъча на кораб-убиец. Устройството е от жизнено значение, за да могат да открият провинилия се кораб и да го свалят.

— Бил е кораб на Флота — отстъпих аз назад.

— Слушай, Грис, не би искал да докладвам за нарушения, нали?

Отстъпих още една крачка.

— Това просто е недоглеждане.

Той направи крачка напред. Никога не бях виждал по-студени очи.

— Как може от мен да се очаква да сваля кораб, след като не мога да го открия? Да се постави приемащ лъч в корпуса!

Опитах се да отстъпя още по-назад, но гърбът ми опря в корпуса на бойния кораб. Бях отчаян.

— Не съм под ваше подчинение.

— А ние — каза той, — не сме под твое!

Другият пилот-убиец и двамата помощник-пилоти отзад кимнаха като един, с едно-единствено движение на главите. Бяха много мрачни, студени професионалисти в своята област. Нещата за тях трябваше да са ясни.

Ситуацията бе лоша. Понякога и на мен ще се налага да бъда във влекача. Той нямаше оръдия и не бе брониран. Един-единствен изстрел от някой от тези бойни самолети ще превърне „Принц Кавкалсия“ в космически прах само за частица от секундата.

— Тъй че, две заповеди — каза пилотът-убиец. — Едната — заповядваш на шефа на хангара да инсталира приемащ лъч от външната страна на корпуса на този кораб толкова тайно и на такова място, че екипажът никога да не заподозре за съществуването му. Втората — искам този кораб да се повреди така, че никога да не може да напусне тази система с времевите си двигатели и да се опита да ни изпревари.

— На борда му има имперски офицер — казах аз.

— Отпрати го далеч от кораба, за да може да се постави лъчът. Повреждането го оставям на теб, тъй като ти най-добре познаваш кораба.

Глупаво кимнах. Бях в ужасно неблагоприятна за мен ситуацията. Излязох от стаята толкова бързо, че не бях взел оръжие. Бях нарушил едно свое твърдо правило — никога да не се приближавам до хора от Апарата невъоръжен. Но след това си дадох сметка, че дори и да имах оръжие, нямаше да ми свърши никаква работа. Щяха да се оплачат на Ломбар, че отказвам да изпълня заповедите им.

Нервно кимнах.

— Значи сме приятели? — каза той. Кимнах и подадох ръка.

Той вдигна пръстите си, облечени в червени ръкавици и ме удари през лицето — силно, презрително.

— Добре — каза той. — Действай.

Втурнах се да дам тайната заповед на шефа на хангара. Бързо изкачих стълбата да изкарам Хелър от влекача.

Заведох го в залата с карти на хангара, откъдето влекачът не се виждаше.

Беше в работни дрехи. Явно вътре се бе занимавал с нещо. Червената му пилотска шапка бе с козирката назад.

— Откъде се появиха двата бойни самолета? — попита той.

— Това са само патрулни кораби — казах аз. — Използват ги тук. Временно са били пратени някъде. Нямат нищо общо с мисията.

Малко си оправих настроението, като си помислих как ли ще реагира, ако разбере, че тук са специално изпратени да следят възлюбения му кораб и да го взривят, ако направи нещо странно или не се върне навреме от полет. Само се надявах да не съм на борда, когато това се случи. Невъоръжен, неброниран, влекачът нямаше да има никакви шансове!

— Вероятно ще тръгваме утре — казах аз. — Исках да ти покажа на картите Съединените Щати.

— Здравейте — каза той, като погледна картата. — „Геоложка карта на САЩ“. Дори са отбелязани минералите!

— И всичко останало, чак и фермите — казах аз, радостен, че мога да му ангажирам вниманието, за да не види какво става в хангара. — Ние можем да правим по-добри ферми, естествено, но минералите са нещо ценно.

— Така, вероятно ще се приземим тук в тази равнина. — Посочих една област в южната част на Вирджиния, която Ломбар бе отбелязал в заповедите си.

— Градът се казва Феър Оукс. Виждаш ли го? Това тук е по-добра карта, с повече подробности. Това е областта Хамдън. Феър Оукс е главният град. Виждаш ли тази сграда? Това е сградата на областния съд в Хамдън. Тези извивки посочват, че се намира на малък хълм.

Добре. А сега, обърни внимание. Ще се приземим на това място. Това е разрушена плантация и там не ходи никой. Дърветата ще ни прикриват отвсякъде. Ще слезеш от кораба тук, ще тръгнеш по тази отбелязана пътека, ще минеш край тази ферма, ще се изкачиш по хълма откъм гърба на съда и ще влезеш вътре.

Там ще ти издадат свидетелство за раждане — ще те чака един възрастен служител, макар че работното време отдавна ще е свършило. След това ще слезеш по хълма и ще идеш на автобусната спирка.

Има късен автобус. Ще го вземеш в северна посока към Линчбърг. Вероятно в Линчбърг ще се качиш на друг автобус, ще минеш през Вашингтон и нагоре към Ню Йорк.

Слушаше ме много внимателно, но през цялото време гледаше в картите. Всъщност, едва ли си струваше да му обяснявам какво ще прави от там нататък. Фалшивото име Роксентър Младши, което Ломбар му бе измислил, щеше да привлече внимание и нямаше как да не го забележат. Даже ако се регистрира в най-обикновен мотел, някой ще се стресне достатъчно, за да се обади на местния вестник, че в града е пристигнала знаменитост. Но това няма да е никаква знаменитост — само фалшиво име. И тогава, прас! Връзките на Роксентър ще се задействат. Сбогом, Хелър! Ломбар му бе заложил хитър капан. Не съществува Дълбърт Джон Роксентър Младши!

— Трябва да внимаваш и навсякъде да използваш новото име — казах аз. — Америка е много чувствителна по отношение на самоличността. Ако нямаш документ, направо се побъркват. Тъй че, гледай навсякъде да си казваш името и да показваш документите, които ще получиш. Дори се счита за престъпление да не си кажеш името на полицията, когато те попитат. Разбираш ли?

— А какво ще ми е името? — попита Хелър, без да откъсва поглед от картите.

— О, още не знам — излъгах аз. — Трябва ни истинско рожделно. Името не означава нищо, ако не можеш да покажеш свидетелство за раждане. Зависи какви свидетелства са на разположение в съда в Хамдън.

— Хей, та на тези карти е отбелязано къде има злато — каза Хелър. — Четох някои книжки за Щатите и там пишеше, че цялото злато било на Запад. Виж, тук е отбелязано злато във Вирджиния. А на тези другите карти има злато в Мериленд. Има и тук горе в… Ню Инглънд?

— О, всичко това вече е изкопано през „колониалната“ епоха, както я наричат. Много отдавна.

Не разбирах кой знае колко от геология. Бях видял златото на картите миналата година и казах на Рат да иде да изкопае малко, а той щеше да се пръсне от смях. Тогава ми обясни, че отбелязаното на картите означава, че „е имало“ залежи.

— Аха, разбирам — каза Хелър. — Изследователите само са отбелязали индикаторите — розов кварц, желязна шапка, серпентинена шиста, едноклонен амфибол. Но тези планини… Апалачите и планините на североизток са сред най-старите планини на планетата и съм сигурен, че там може да се открие всичко, стига да потърсиш добре. Тази област на север… Ню Инглънд… в далечното минало е била цялата покрита от ледници — това ясно личи от топографията ѝ. Тъй че възможно е част от ледниците да са прорязали някои върхове и да са разкрили някакви залежи.

Оставих го щастливо да си бъбри. Само един „бибип“ инженер. Седи си тук, а какво правят с благословения му кораб! Проявяваше невероятна глупост по отношение на хората от Апарата. Беше като дете в ръцете на един първокласен шпионин и специалист по секретните операции. За какво му е да се интересува от карти? Единственото нещо, което ще вижда в продължение на дълги години оттук нататък са стените на килията в затвора.

Така мина час. Шефът на хангара ми направи знак зад гърба на Хелър.

— Добре — казах аз. — Трябва да те предупредя само за едно нещо като твой ръководител. Космически кодекс, закон номер а-36-544 М, Параграф Б. Не се разрешава да разкриваш, че си извънземен. При никакви обстоятелства не трябва да откриваш истинската си самоличност. Наказанието на Волтар за това е много по-жестоко от всичко, на което можеш да бъдеш подложен тук, на Земя. И двамата го знаем. Тъй че заради теб самият съм длъжен да те помоля да ми дадеш думата си на имперски офицер, че няма да разкриваш истинската си самоличност.

— Солтан, нима се опитваш да ме обидиш? Ти също попадаш под тези разпоредби. Не си императорът, за да изискваш собствено подчинение на волтарианските закони. Но докато сме на тази тема, искам да ти кажа, че ти по всякакъв начин нарушаваш космическите закони и аз, като имперски офицер и като частно лице, ще те изправя пред съда на Великия съвет, където така ще те разпънат, че накрая ще приличаш на струна.

— Само се опитвах да помогна — виновно казах аз, но вътрешно се смеех с все сила. Знаех, че ще използва фаталното име, което сме му определили. Толкова беше тъп, че даже обработихме зад гърба му собствения му кораб.

— Е, значи, да си стиснем ръце за успеха на мисията.

Изправих се и раздрусах ръката му.

— Сигурен съм, че от теб ще се получи страхотен агент. Точно какъвто ни трябва.

На излизане отново хвърлих поглед към бойните самолети. Грамадните дула на единственото им оръдие можеха с един гръм да вдигнат във въздуха половин планета. Ще пометат като нищо влекача. Потръпнах и забързах към спалните помещения на хангара, за да намеря Стаб. Ще пусна нов слух, че Хелър има тайна заповед да ги избие всичките, включително и пилотите-убийци. Тогава може би ще убият Хелър дори преди да е тръгнал за Щатите и аз никога повече няма да стъпя на този „бибип“ влекач! Не обичам бойните самолети и няма да ми е приятно да умра от тях.