Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (47)

Глава втора

Хелър мина с тракане на токовете по автомобилната алея пред „Грейшъс Палмз“ и влезе във фоайето. Все още беше следобед и понеже сезонът замираше в късното лято, наоколо нямаше никой.

Канеше се да се качи по стълбите на втория етаж, но един от облечените в смокинга бодигардове го спря.

— Чакай малко. Вече нямаш стая тук, момче. Хелър замръзна на място.

— Управителят иска да те види — каза гангстерът. — Доста е разстроен.

Хелър тръгна към офиса на управителя.

— Не, влез тук — каза гангстерът. — Чакат те. Бутна Хелър към асансьора. Влязоха и гангстерът натисна най-горното копче.

Излязоха на постлан с килими коридор с шумоизолираща облицовка. Гангстерът вървеше зад Хелър и го направляваше с леки побутвания, от които екранът ми подскачаше.

Вече се чуваше гласът на управителя от отворената врата в края на доста дългия коридор. Той здраво псуваше някой на италиански. Звучеше страшно ядосан.

В стаята имаше и други хора, забързано сновяха и хвърляха разни неща.

Гангстерът блъсна Хелър в лудницата.

— Ето го, шефе.

Вантаджо Меретричи изблъска една чистачка от пътя си и с тежки стъпки се приближи до Хелър.

— Опитваш се да ми докараш неприятности! — Викна той. — Опитваш се да ме изриташ от мястото ми!

Ръцете му усилено ръкомахаха, типично по италиански маниер. Вдигна ръка към гърлото си, имитирайки рязане.

— Заради теб за малко да изгубя живота си!

Спря, за да кресне нещо на италиански на две чистачки и те неволно се сблъскаха една в друга, като едната изпусна купчина чаршафи.

Италианци. Толкова са емоционални. Толкова театрални. Намалих звука.

Естествено, той се приближи и пак ми гръмна в ушите.

— Не е хубаво така да се прави! — извика Вантаджо. — Да се промъкнеш тук ей така!

— Ако ми кажеш какво мислиш, че съм направил… — понечи да каже Хелър.

— Не мисля, зная! — извика Вантаджо.

— Ако съм направил нещо… — пак опита Хелър.

— Да, направил си! — извика Вантаджо. — Позволи ми да те настаня в онази стая за камериерки на втория етаж! Не каза и дума! Тя беше страхотно разгневена! Направо ми подпали телефона!

Постави ръце на раменете на Хелър и вдигна глава да го погледне. Изведнъж гласът му стана умоляващ.

— Защо не ми каза, че си приятел на Бейб?

Хелър си пое дълбоко въздух.

— Нямах представа, че това е нейна собственост. Наистина се извинявам.

— Виж сега, момче. За в бъдеще, казвай си всичко. Така, това устройва ли те?

Хелър се огледа. Апартаментът имаше две стаи. Просторната всекидневна беше със стени, облицовани с тухли от черен оникс и украсени с рисунки. Върху мокета, който покриваше целия под, бяха постлани малки ръчно тъкани килимчета в златисти нюанси. Мебелите бяха леки и съвременни, със съблазнителни линии. Лампите представляваха статуи на златни момичета, съвсем голи. Отвън имаше градина-балкон и широките стъклени врати гледаха към сградата на ООН, парка и реката отзад.

Вантаджо завъртя Хелър в обратна посока. Имаше бар, облицован в бежова естествена кожа и златни поставки. Един барман забързано вадеше оттам всички бутилки с алкохол и ги прибираше в кашони.

— Съжалявам, не мога да оставя алкохола. Понеже си непълнолетен, това може да ни струва разрешителното. Но ще заредим хладилника с всякакви възможни безалкохолни напитки — бързо добави той. — Можеш да ползваш и машината за лед ей там. Всеки ден ще ти оставяме прясно мляко. И може би сладолед? — умолително каза той.

След това Вантаджо показа на Хелър различните тайни чекмеджета и отделения в бара. Спря и се приближи до него.

— Виж какво, аз само се пошегувах за сандвичите. Нямаме ресторант, защото обслужваме само по стаите. Но имаме най-добрата кухня и най-добрите готвачи в Ню Йорк. Можеш да си поръчаш каквото поискаш. Сега искаш ли нещо? Задушен фазан?

Не изчака за отговор. Викна към спалнята и чистачките дотичаха. Той заведе Хелър там и разпери ръце да покаже.

— Ето това е. Надявам се, че ще ти хареса — умоляващо каза той.

Спалнята бе много голяма. Целият таван беше в огледала. Стените също бяха в огледала. По края бяха обточени с черен оникс. Огромното легло бе кръгло. Заемаше средата на стаята. Беше покрито с черна коприна със златисти хибискуси. Около цялото легло имаше ниски червени столчета за крака. Мокетът бе алено червен.

В стените бяха монтирани тонколони, около които се виеха голи момичета в златни одежди. Вантаджо се втурна до стената и показа на Хелър различните бутони за музикален фон по избор: музика за пийване, чувствена, страстна, подлудяваща, успокояваща.

Вантаджо бързо отведе Хелър в банята. Целият под бе застлан с мокет. Имаше огромна римска вана, в която спокойно се побираха десетина човека. Имаше отделни душове за масаж. Беше пълно с шкафчета с най-различни неща. Имаше тоалетна чиния и две бидета с разнообразни приспособления за миене. Хелър се загледа в надписа „Автоматична гореща хавлия“ и натисна ръчката. Излезе хавлия, от която се вдигаше пара и той си избърса лицето. Вантаджо го поведе обратно към всекидневната.

— Кажи, това устройва ли те? Този апартамент е правен специално за генералния секретар, бившия, преди да го убият. Знам, че е малко семпъл, но е просторен. Много рядко се налага да го използваме, така че няма да те местим. Отдавна не е използван, затова трябваше набързо да го почистим. Другите са по-шик, но решихме, че за едно момче това ще е по-добре. Какво ще кажеш, става ли?

— Да, за бога — каза Хелър.

Вантаджо подсвирна с облекчение. След това каза:

— Виж какво, момче, всичко ще бъде забравено и си оставаме приятели, ако вдигнеш телефона и се обадиш на Бейб. Цял следобед чака да разбере какво става.

Един пиколо за малко не прегази Хелър. Караше на количка багажа му по заповед на Вантаджо.

Хелър вдигна слушалката. Явно имаха пряка линия с Бейон, защото веднага го свързаха.

— Аз съм, госпожо Корлеоне.

— О, скъпо момче. О, скъпо, скъпо момче!

— Вантаджо ми каза да ви се обадя да кажа, че новият апартамент е хубав. Наистина е хубав.

— Апартаментът на Генералния секретар ли? Онзи с картините на полинезийки на стената?

— Да, много е хубав. Има страхотен изглед.

— Един момент, скъпи. Някой чука на вратата.

Чуха се гласове в стаята, но нищо не се разбираше заради покритата с длан слушалка. Дочу се силен оживен глас: „Той какво?“ И след това много бърз италиански, който също бе заглушен и не се чуваше ясно.

Бейб пак заговори по телефона.

— Това беше Бум-бум. Тъкмо пристигна. Не мога да ПОВЯРВАМ! О, скъпо, скъпо, скъпо момче! О, скъпо, скъпо, скъпо, скъпо момче! Благодаря ти, благодаря ти! Не мога да говоря по този телефон. Но скъпо момче, БЛАГОДАРЯ ТИ!

Поток целувки мина по жицата. След това внезапен рев:

— Дай ми пак Вантаджо!

Изведнъж ми стана ясно. Току-що бе разбрала за унищожаването на алкохол и друга стока за два милиона долара на нейните съперници и за смъртта на Узопополис, нейния смъртен враг.

Вантаджо очевидно не остана доволен от това, което бе успял да чуе. Плахо пое слушалката.

— … си… си, Бейб — Доби измъчен вид. — … но… но… си, Бейб. Грация, миа капо!

Затвори.

Взе горещата кърпа от ръцете на Хелър и си избърса лицето.

— Беше Бейб — Погледна към Хелър. — Момче, не зная какво си направил, но явно е било нещо! Каза, че мога да запазя работата си, само че малкия, не искам повече да чувам за никакви камериерски стаи.

След това се стегна.

— Но тя беше права. Не проявих достатъчно благодарност, а ти наистина спаси това място и живота ми. Не проявих достатъчно уважение. Така че се извинявам. Така става ли, момче?

Стиснаха си ръце.

— А сега — каза Вантаджо, — относно онова нещо. Това е най-добрият апартамент, който можем да ти предложим, но тя казва, че нямаш кола. Така че трябва да си купиш, каквато кола поискаш. Долу имаме гараж, нали знаеш. Освен това ѝ казах, че нямаш много дрехи. Имаме страхотен шивач и ще го повикам, за да ти вземе мерките да ти направи цял гардероб. Истински дрехи по поръчка от най-хубавите платове. Така добре ли е?

— Не мисля, че трябва да приема…

— Най-добре да приемеш, малкия. Ние сме приятели. Не ми докарвай повече неприятности! А сега кажи има ли още нещо, което можем да направим за теб?

— Ами — каза Хелър, — тук май няма телевизор.

Вантаджо възкликна:

— Боже, как се радвам, че не си ѝ казал! Никой не гледа телевизия в публичен дом, момче. Изобщо не ми беше хрумвало. Ще изпратя някой да вземе телевизор под наем. Става ли?

Хелър кимна. Вантаджо отиде до вратата, но се сети нещо и се върна.

— Момче, зная какво направи за нас. Спаси всичко. Но трябва да си направил и още нещо. И въпреки това… Отнася се с теб по различен начин. Би ли ми казал за какво си говорите?

— Генеалогия — каза Хелър.

— И това е всичко?

— Напълно — каза Хелър. — Това е всичко, което се случи днес.

Вантаджо го погледна много сериозно. След това избухна в смях.

— За малко да налапам въдицата. Е, няма нищо.

Късметлия съм, че си ми приятел.

Тръгна към вратата, но пак спря.

— А, да. Каза, че можеш да имаш което от момичетата си поискаш и по дяволите кое е законно и кое не. До скоро, момче.