Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (18)

Глава трета

Вървях надолу по улицата под горещото слънце и ясното небе.

Изведнъж си спомних, че днес даже щеше да ми пристигне танцьорката!

Бъдещето ми изглеждаше толкова прекрасно, че не можах да се стърпя и запях — нещо, което не правя почти никога.

Франки и Джони бяха влюбени.

О, Боже, как се обичаха.

Заклеха се да бъдат верни,

верни като звездите на небето…

На пътя се появи пречка. Керван от десет натоварени камили. Бавно се влачеха напред, но не виждах кой ги води. Клаксонът на реното не работеше, затова трябваше да се изнеса в отсрещното платно, за да видя кой бе начело на този парад.

Аха! Така си и мислех!

Понякога тук завързват отпред едно магаре и животното явно си знае пътя, тъй че то води напред камилите. Ясно колко са безмозъчни камилите, след като дори едно магаре е по-умно от тях!

Това бе моят шанс!

Отново запях с колкото глас имах.

Той бе моят любим!

Но ме излъга!

Свих близо до магарето. Причината бе или в колата, или в неговата муцуна, или в пеенето ми.

Магарето се подплаши, изпусна въжето и хукна да бяга!

Камилите изведнъж се пръснаха. Разбягаха се встрани от пътя към слънчогледите и се опитаха да последват магарето. Във всички посоки се разхвърчаха разни пакети.

Ох, как добре се посмях!

Паркирах пред Международния земеделски център за обучение на селяни, блъснах един знак за забрана на паркирането, който нямаше място там и се качих до офиса на командира на базата.

Контрастът между неговото лице и моето настроение бе огромен.

Той изпъшка и за момент се хвана за главата. След това ме погледна.

— Офицер Грис, не е ли възможно да я карате малко по-кротко?

— Какво е един знак за забранено паркиране? — надменно казах аз.

— Не. Не това. Снощи онзи бой, днес в целия град има оплаквания от шофьори на каруци, оплаквания от полицията за паркирането ви, а само преди секунда ми се обадиха, че вие и някакъв гангстер сте водили престрелка в някакъв хотел. Моля ви, офицер Грис. Тук не трябва да правим такова впечатление. Преди да дойдете беше толкова…

— Глупости! — отрязах го рязко. — Вие не сте в тон с тази планета! Бяхте започнали да се превръщате в мушички! Не бяхте в хармония с планетата, не бяхте едно. Оставете тези неща на мен. Аз съм специалистът по психологически бихейвиоризъм на Блито-3! Трябва да гледате филмите им. Трябва даже да идете на някои от филмите, които правят в Турция! Там само се стрелят и вдигат във въздуха разни неща! Но сега нямам време да ви образовам по психолого-културните влечения тук. Дошъл съм по работа.

Хвърлих на бюрото му пакета с договори и той уморено ги вдигна с изражение, което сякаш казваше: „Сега пък какво?“.

— Болница? Половин милион долара?

— Точно така — казах аз. — Остави държавничеството на мен, Фахт Бей.

— Тукашният Офицерски съвет не го е одобрил. Финансовият ни агент ще припадне!

Познавах финансовия агент. Беше беглец от Бейрут, Ливан, един от най-видните им банкери преди някаква война да разклати финансовия бизнес в страната и да го принуди да избяга. Много опърничав ливанец.

— Кажи му да си махне ръцете от касата с пари, преди да му ги отрежа — казах аз. — А, това ме подсеща. Лирите ми са на привършване. Този път ми дай трийсет хиляди.

Той залитна към задната стаичка и след малко се върна с трийсетте хиляди турски лири. Отбеляза ги в една книга, след това отброи от тях десет хиляди и ги прибра в джоба си!

— Чакай! — викнах му аз. — Кой ти позволява да крадеш от парите на държавата?

Да ви кажа, здравата се ядосах. Той ми подаде двадесетте хиляди.

— Трябваше да ги дам на момичето. От собствените ми пари.

— На момичето? За какво? Защо?

— Офицер Грис, не знам защо си я изпратил обратно в Истанбул. Нашият агент тук каза, че била чиста. И аз я видях. Тя всъщност беше много хубаво момиче. От вилата отишла направо в града. О, била е направо бясна! Но аз поех нещата. Отидох в града — беше се спряла по средата на улицата и вдигаше страшна врява. Дадох ѝ десет хиляди от твое име — това са само деветдесет щатски долара — и я качих на автобус обратно за Истанбул.

— Не съм заповядвал да я връщат! — изкрещях му в лицето.

— Приятелят ти, шофьорът на таксито, каза, че си я отпратил.

Вярвайте ми, бях бесен! Изхвърчах оттам и запалих реното, прегазих още един знак за забранено паркиране, само да им покажа, че с мен шега не бива и подкарах към къщи, като очаквах да намеря там шофьора на такси.

Но не стигнах до никъде. Свърши бензинът. Зарязах Реното на пътя и се прибрах пеша до вилата, която беше на по-малко от една осма миля. През цялото време си мислех как ще му дам да се разбере на шофьора на такси.

Нямаше го.

Сопнах се на Карагьоз за колата и го строих заедно с градинаря да я дотикат до къщи. Не им разреших да я издърпат с друга кола. Толкова бях бесен.

Нямаше момиче.

Нямаше какво да правя.

Залостих вратата. Доста време бях кисел. И после, понеже ми трябваше още нещо, за което да се вбеся, влязох в тайната стая зад гардероба и включих екрана.

Хелър не можеше да иде никъде — нямаше пари. В момента той ми бе най-малката грижа. След два дни ще имам новини от Рат. Ще използваме влекача, за да прехвърлим Хелър в Щатите. Малко след това ще го арестуват за фалшива самоличност и ще го вкарат в затвора. Сега нямаше никакво значение с какво се занимава. Но може пък да е нещо, което да заслужава критика.

Ето го и него, използваше коридора пред склада като писта за бягане. Бе окачил две тежести на раменете си — виждаше се как торбите подскачат, като бягаше. Хелър с вечните му упражнения! Добавяше тежести, за да поддържа формата на мускулите си въпреки по-малката гравитация на планетата. Атлети!

Не можех да се заям за това, затуй реших да прегледам записите. Върнах до момента, когато излязох и пуснах да се превърта напред.

Охо! Не е стоял със скръстени ръце! След глупавата си разходка с разузнавателна цел изобщо не се бе прибирал в кораба.

Отначало не можех да разбера какво прави.

На краката му имаше странни неща. Спря се долу на стълбата, след като излезе от кораба и постави нещо на коленете си. Носеше чанти и намотано въже и те ми пречеха да видя добре коленете му.

Отиде право в строителната работилница. Вътре имаше някакъв техник. Той веднага погледна кой нахлува в територията му и отмести поглед, без да казва нищо.

— Бих искал да взема назаем ръчната ти пробивна машина — каза Хелър с приятелски тон.

Техникът поклати глава.

— Ужасно съжалявам — каза Хелър, — но ще трябва да настоявам. Това явно е земетръсна зона, а изкопните работи тук са много мащабни. Мисля, че скалата поддава. Разтревожен съм за безопасността на моя кораб. Вероятно често ще идвам тук и не трябва да го излагам на никакъв риск от срутвания. Така че, ако обичаш, дай ми за малко пробивната машина.

Механикът почти с яд извади един малък инструмент и го хвърли в ръцете на Хелър. Той любезно му благодари и излезе.

Тези бойни инженери! Хелър пристегна чантите си и започна да се катери по вертикалната вътрешна страна на скалата, която бе стена на хангара.

Вече знаех какво има на коленете. Наричат ги „шпайкове“, но в действителност са малки дрелки, които бързо пробиват малки дупки в скала или друг материал. В Апарата ги използваме за работа на горни етажи. Но инженерите се катерят с тях по стръмни планини. Има една дрелка на големия пръст на ботуша, една на петата, и по една от вътрешната и външната страна на коляното. Ужасяват ме с тях можеш да си пробиеш дупка в коляното!

Хелър започна да се изкачва по стената. Я гледай! Имаше шпайкове и на китките! Дали снощи ги е използвал, като се е катерил на Афийон Карахисар? Не, бях сигурен, че не е. Щях да ги забележа по време на схватката, пък и това щеше да е нарушение на Космическия кодекс.

Не, сега ги носеше, защото работеше. От време на време спираше и правеше някакви неща. Вече беше на петнайсет фута от пода на хангара. Включи пробивната машина. Стиснах зъби.

Проби дупка в лицевата част на скалата, като прибра отчупения отломък. Дупката беше около един инч в диаметър и три инча дълбока — малка каменна шахта.

Приближи очи и огледа скалата. Добре се виждаше зърнестата структура. Погледът му беше много критичен. На мен всичко ми изглеждаше наред.

Извади малък чук и с лек удар отчупи половининчово парче от дупката, хвана го и го прибра в чантата си. После извади малка метална кутия от сака, който беше на рамото му. На етикета пишеше, че е лепило за камък.

Намаза обилно с лепило отчупения отломък и го сложи обратно в дупката. Внимателно го намести с чука и само след момент вече не личеше, че от това място е вземана проба.

Хелър се придвижи няколко стъпки наляво и повтори операцията. Бързо и сръчно направи същото още много пъти, проба след проба!

Е, нямаше проблеми да го наблюдавам, когато бе само на петнайсет фута от земята. Но за беда, покатери се на петдесет и започна да прави същото. Всеки път, като погледнеше надолу, ми се завиваше свят. Мразя височините!

И така, превъртях напред.

Хелър се бе изкачил до долния връх на електронната илюзия, която оттам нататък приличаше на планински връх. Каза нещо!

Бързо върнах записа и го пуснах с нормална скорост.

— Защо — промърмори Хелър, — всичко, направено от Апарата, вони! И не стига това, ами защо трябва да преграждат въздушния поток с някаква илюзия, че да не може никога да се проветрява!

Аха! Разбирах отлично. Започна да си приказва сам, което е сигурен знак!

Запали малка горелка и така я обърна, че да задими. Започна да следи какво ще стане с пушека.

— Не, не влиза никакъв въздух — каза той. — По дяволите, ще трябва да намеря превключвателя на това нещо.

Не задържах записа дълго на това място. Постоянно гледаше надолу. Виждаше се един камион, който от триста фута височина изглеждаше като малко камъче. Стомахът ми се обръщаше!

Превъртях напред, търсейки някакъв звук. Спрях. Не, просто си тананикаше. Онази глупава песен за храбрия принц Кавкалсия.

Малко след това се опита да говори с шефа на хангара, който, разбира се, заради пуснатите от мен слухове, не му обърна внимание. Най-накрая Хелър го хвана за рамото и го накара да го погледне.

— Попитах къде е управлението на електронната илюзия — каза Хелър. — Искам тази нощ да го изключа, за да се проветри района! Много влага се е събрала.

— Винаги има влага — излая шефът на хангара. — Още от самото начало. Не мисля, че ключовете за спиране работят. Управлението се захранва от собствена енергия и няма нужда да се пипа поне още един век напред. Ако искаш промени тук, обърни се към командира на базата.

Продължи да си говори нещо за ежедневната работа. Само това му липсвало — още едно задължение.

Капитан Стаб бе отишъл в кораба. Петимата антиманко бяха настанени извън кораба. Бяха в каютите на хангара, където бе много по-удобно и по-лесно се ходеше до града. Без да слизаш от стълба осемдесет фута. Капитан Стаб бе страшно доволен, че Хелър не можеше да задоволи страстта си към чист въздух. О, Хелър никога не би издържал в Апарата! Тези симпатяги от Флота!

Хелър се върна на борда. И явно след това пак бе излязъл да потича малко. Постепенно разтоварваше тежестите, за да приспособи ходенето си към тази планета.

Глупави атлети.

Изключих го и се върнах към мрачното си настроение заради изпуснатата танцьорка. Светът бе срещу мен.