Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (14)

Глава десета

Хелър вървеше по една тъмна улица.

Чудех се какво ли го е забавило толкова до Афийон, но се сетих, че едва ли някой от хангара се е съгласил да го закара, тъй като бях пуснал мълвата. Вероятно му бяха обяснили с гаден тон, че е само на няколко мили.

Настроих екрана. Открих, че с малко по-ярък екран можех да виждам всичко, което той вижда.

Картината беше със страхотно качество. Можех директно да наблюдавам всичко с периферното му зрение и макар че бе малко размазано, виждах всичко наоколо, дори неща, които той не забелязваше, защото аз можех да се съсредоточавам върху тях, когато той гледаше нещо друго. Страхотно.

Нищо определено не правеше. Просто си ходеше по улицата. Пред него се виждаха светлините от няколко витрини. Но Афийон е почти мъртъв през нощта, а вече беше поне десет часа.

Това ми даде време да погледна книжката с инструкциите. За мое задоволство открих, че като натиснеш един бутон, екранът се разделя на две. Можеш едновременно да гледаш какво става на първия екран и да връщаш на втората част от записа, с каквато искаш скорост, бързо, забавено, дори на стопкадър. Велико. Този Спърк е бил гениален. Добре, че е мъртъв.

Жалко само, че бях изпуснал момента, когато са отказали да закарат Хелър до града. Щеше да ми направи кеф. Заредих няколко ленти и се заклех никога да не изключвам апаратурата. Можех да преглеждам набързо материала, за да не изпусна по-сочните места и да си спестявам много време.

Докато нагласях на запис, едва не изпуснах нещо важно.

В далечината на улицата се виждаше как някой се движи в осветената от една витрина площ. Аха! Някой се крие в тъмното. Дали не причаква Хелър?

Хелър не даваше никакъв признак, че го е забелязал. Продължи да си върви напред. Помислих си, какъв глупак. В Афийон никой не върви право към възможната засада. Не и ако му е мил животът! Хелър беше твърде зелен в това отношение. Няма да издържи дълго. Зелените умират млади, обичаше да казва един от преподавателите ми в училището на Апарата.

Да! Онзи чакаше Хелър. Който и да беше, бе избрал най-тъмното място от улицата.

Хелър все повече се приближаваше. И едва не го подмина.

Непознатият го спря. Беше по-нисък от Хелър. Спрях кадъра на втория екран, за да видя лицето. Приличаше повече на брадва, отколкото на лице. Трудно бе да се каже на тази светлина.

— Ти от АБН ли си? — прошепна непознатият.

— От какво? — на висок глас каза Хелър.

— Ш-ш-шт! От Щатската наркополиция. Наркоагент!

— Ти кой си?

— Аз съм Джими „Канавката“ Тавилотврат. Хайде, винаги сме се разбирали добре с наркоагентите.

Съгласих се с него. Ако не бяха подкупите от мафията, наркоагентите от АБН щяха да са пълни бедняци.

Хелър каза:

— Защо мислиш, че съм от АБН?

— О, мамка му. Нямаше нужда да мисля. Видях те да се мотаеш в маковите полета и те заподозрях. А като те видях да се катериш по онази скала небостъргач, вече бях сигурен. Всеки друг би минал по нормалния път, но ти мина напряко, като си се надявал, че никой няма да те види. А когато с това — и той вдигна една пушка с мерник за нощно виждане, — забелязах, че оглеждаш цялата равнина през някакво стъкло, изчезнаха всякакви съмнения.

— Измервах разстояния — каза Хелър. Бандитът от мафията се изхили.

— Опитваше се предварително да прецениш реколтата, нали? Доста умно. Турците страшно лъжат за морфина.

— Какво искаш от мен? — каза Хелър.

— Добре. Това ми харесва. Право към деловите въпроси. Слушай, от седмици се мотая наоколо и ти си първото ново лице. И така, понеже си от АБН, за теб ще има една хубава банкнота, ако можеш да помогнеш.

— Банкнота? — каза Хелър. — За кредити ли става въпрос?

— Не, не, не. Нали вие не можете да получавате кредити. Само аз мога! Виж, имам договор за Гонсалмо Силва.

Хелър вероятно е направил някакво движение, защото Джони „Канавката“ светкавично пъхна ръка в джоба си и за малко да извади палка. Но Хелър бе посегнал само за бележник и химикал.

— Божичко, приятел — каза Джони „Канавката“, — не ПРАВИ така!

— А сега — каза Хелър с готов химикал, — как каза, че му е името? Буква по буква.

— Г-О-Н-С-А-Л-М-О С-И-Л-В-А, с други думи, мъртъв. Виждаш ли, той беше бодигард на дон „Светия Джо“ Корлеоне и доколкото знаем, посегнал е на собствения си шеф, може даже да му е теглил няколко куршума собственоръчно. Фамилията е много ядосана.

— Фамилията ядосана — промърмори Хелър, докато го записваше.

— Така, значи аз предположих, че ти можеш да се намесиш в тукашната бъркотия.

— И на кого да предавам информацията, ако теб те няма?

Качулката си понеса главата с едва забележимо движение. Осветлението бе много лошо.

— Ами, направо на Бейб Корлеоне, бившата жена на „Светия Джо“. Ню Джърси, Бейон, Кристал Паркуей 136, Пентхаус, апартамент П. Телефонът не е регистриран, но номерът е Клондайк, 5–8291.

Хелър записа всичко. Затвори тефтера и понечи да го прибере, заедно с химикала.

— Добре. Много съжалявам, че фамилията е ядосана. Ако го видя, ще му кажа.

Последва мълниеносен ефект!

Бандитът посегна към оръжието си, но се спря.

— Чакай малко — каза той. Дръпна Хелър на светло и го огледа.

На белязаното от шарка лице на Джими „Канавката“ Тавилотврат се изписа абсолютно отвращение.

— Та ти си само едно хлапе! Един от онези смахнати „бибип“ наркоманчета, дето обикалят насам да си търсят безплатна дрога! Най-много да си на шестнайсет, седемнайсет! Я си ходи вкъщи при майка си и не се бъркай в работата на големите!

Качулката блъсна Хелър. Изплю се в краката му. Обърна му гръб и се отдалечи.

Хелър не помръдна.

Самият аз бях изненадан. Значи доктор Кроуб е сбъркал. Каза, че Хелър ще изглежда млад. Каза, че като е на двайсет и шест, на Земя ще прилича на осемнайсет-деветнайсет. Но заради здравата му и хубава кожа изглеждаше още по-малък. Хората ще си мислят, че е просто по-висок за възрастта си, както се случва с някои деца.

Ликувах. Така е още по-добре! Странно е, но на Земя на децата не гледат сериозно. За един мъж е почти престъпление да бъде на седемнайсет!

След малко Хелър продължи. Много жалко, че Спърк не е поставил индикатор на чувствата. Хелър сигурно в момента се чувства висок един инч!

Отсреща имаше бар. В Афийон баровете се броят на пръсти. Всъщност, той не може да се нарече истински град. И баровете са малко. През деня мъжете се мотаят вътре, киснат по масите, пият кафе и четат вестници. Тъпите собственици нямат нищо против.

Хелър влезе вътре. Изведнъж се сетих, че няма пари да си поръча каквото и да било. Надявах се да забрави, че носи само кредити и после да не може да плати. Ако станеше така, щях да го хвана в нарушение на Космическия кодекс, параграф а-36-544 М, точка Б и можех дори да го затворя за това, че се е разкрил като извънземен. Онзи бележник и химикала си бяха чисто нарушение, но в съда нямаше да ги признаят. За разлика от парите.

Собственикът бе мазен, мустакат турчин. Не бързаше. Вътре бе почти празно, тъй като за Афийон това бе твърде късен час, но собственикът нямаше какво друго да прави. Най-накрая отиде до Хелър на бюфета.

Хелър каза на английски:

— Може ли чаша вода?

Турчинът каза „ингилиз“ и поклати глава да покаже, че не разбира езика. Как само разбираше. Половината хора тук говорят английски. Тръгна обратно и аз забелязах как в очите му блесна светлинка, последвана от лукав поглед.

Странно нещо са расите на Земя. Ако не си от същата раса, рядко могат да познаят на колко години си. Хелър може да прилича на седемнадесетгодишен на един американец, но турчинът няма да забележи това. За тях всички чужденци си приличат.

Най-после започнах да виждам плодовете на мълвата, която Фахт Бей пусна за Хелър. Собственикът си промени решението. Посегна под тезгяха и изкара чаша, която изглеждаше мръсна. Напълни я с вода от една кана. Но не я остави пред Хелър, а я занесе на една от празните маси, дръпна стол и го покани с жест.

Хелър, глупакът, отиде и седна. Водата в Турция горе-долу става за пиене, но тази мръсна чаша ме обнадежди. Може би Хелър ще хване холера!

Собственикът отиде право до телефона в другия край на стаята, И в този момент открих нещо много интересно: ако не е настроен към неговите ушни канали, аудио приемникът очевидно можеше да чува по-добре от Хелър какво става в стаята. Трябваше само да увелича входящия канал. И макар че страничните шумове ставаха дразнещо силни, чуваше се това, което искаш. Какво хубаво устройство за интониране! Т.е., за този, който ръководи шпионажа. Започнах истински да обиквам тази машинка.

Собственикът каза само три думи на турски: „Той е тук“. И затвори телефона.

Но Хелър не пи от водата. Измъкна от джоба си пет-шест мака! Сложи ги в чашата!

О, колко хубаво, подигравах му се аз. Беше повярвал на лъжата, че този вид мак се продава като цветя и си бе набрал букет! Наистина, на Волтар много обичат цветята. И ако добре си спомням, някои области на Манко, може би Аталанта сред тях, бяха специализирали в отглеждането на нови видове. Веднъж дори Ломбар бе изучавал възможността да внесе от тук семена и да отглежда макове у дома, но се отказа, защото всяка нова разновидност неизменно предизвикваше ентусиазъм у почитателите на цветята. Чрез въздушно наблюдение това веднага се виждаше. Освен това бегло си спомням, че имаше и някакъв проблем със семенен вирус, който нападал маковете. Но както и да е, Хелър се бе отдал на носталгични чувства. Вероятно му липсваха красивите цветя.

Определено бяха събудили любопитството му. Галеше листата им, миришеше ги.

Загубих интерес към заниманията му, но изведнъж бях заинтригуван от външния му вид. С периферното му зрение можеше да се види голямо огледало, в което Хелър се отразяваше.

Бяха му дали прекалено малки дрехи! Възможно е да са нямали неговия размер, но все пак бях сигурен, че нарочно са го подредили така. Ръкавите на ризата и сакото му бяха с по около три инча по-къси. Раменете му се качваха много нагоре. Не бяха му дали вратовръзка и бе само по риза, закопчана догоре.

Кемал Ататюрк на времето забранил със закон да се носят турски народни дрехи и заставил цялото население да се облича по западен маниер. Дори наказвал със затвор тези, които носели турски фесове. В резултат турците, понеже нямат шивачи, се обличат оттогава възможно най-зле.

Но Хелър изглеждаше по-зле и от тях!

Целият бе покрит с циментов прах от изкачването на онази скала. Беше си скъсал сакото. По обувките му имаше кал от маковите полета.

Изглеждаше съвсем като скитник.

Къде беше изтупаният имперски офицер, злорадствах аз. Къде бяха блестящите му от чистота пилотски костюми? Къде беше безупречният работен комбинезон и малката червена пилотска шапка? Къде беше модната му флотска униформа, по която момичетата припадаха?

О, как злорадствах! Сега ролите ни се бяха сменили. На Волтар аз бях мръсното куче, мизерника, скитника. Но не и на Земя! Хвърлих поглед към прелестния си гангстерски костюм и после към Хелър, омърлявения, мръсен скитник.

Това беше моята планета, не неговата!

Тук той е мой затворник. Нямаше пари да си купи дрехи, да иде където и да било.

— Хелър — казах на глас със злобно ликуване, — поставих те на място. И в най-смелите си сънища не съм си представял, че може да изглеждаш толкова зле! Мръсен просяк без пукнат грош във вонящо, долнопробно кафене! Добре дошъл на планетата Земя, Хелър, ти и твоите изтънчени маниери. Тук командвам АЗ, не ти! Ролите ни изцяло се смениха! Беше крайно време!