Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (56)

Глава четвърта

Появиха се две ченгета.

— Какво правите тук?

— Ловим риба — каза Хелър.

— Сигурни ли сте, че не плувате? — каза другото ченге.

— Не, ловим риба — повтори Хелър.

— Ами в такъв случай, гледайте да не ви се доплува — каза ченгето и се обърнаха да си ходят, безгрижно потупвайки с палки.

— Не ме предаде — каза Ъпщайн. — Но все едно. Тъй или иначе ще ме хванат.

Хелър бе извадил инженерския си парцал с червената звезда. Бършеше Ъпщайн от мазните петна. След това му събу обувките и панталона и ги сложи да съхнат на слънцето, което изглеждаше доста горещо.

Поизбърса още малко лицето на Ъпщайн и му сложи очилата с рогови рамки.

Чудех се дали Хелър не бе объркал човека. Според господин Тодъл този Ъпщайн бил отявлен анархист, ужас и заплаха за цивилизацията. А този тук бе съвсем дребно човече, с тясно лице, с извит като човка нос, недовиждаше и трепереше.

— Студено ли ти е? — попита Хелър.

— Не, заради преживяното е — каза Ъпащйн.

— За какво всъщност те търсят? — попита Хелър.

Ъпщайн изглеждаше така, сякаш се кани да заплаче.

— Всичко започна, когато разбрах, че данъчните агенти сами си създават разпоредбите. Един фатален ден бях в юридическата библиотека и открих истинския закон за данъците на Конгреса и наръчника с разпоредби за данъчните власти. Преснимах си ги. Започнах да попълвам данъчните декларации на преподавателите и на някои студенти с правилните изчисления. — Въздъхна и помълча известно време. — О, пътят на революционера е труден! Не е за мен.

— И после какво се случи?

— Местните данъчни загубиха около два милиона долара от незаконните средства, които са трупали. И премиите на агентите Макгуайър, О‘Брайън и Мълоун пресъхнаха.

Въздъхна дълго и потресаващо.

— Никога няма да ми простят. Ще ме преследват цял живот. Не трябваше да ме спасяваш. Аз съм изгубена кауза.

Хелър бе изчистил част от мазните петна и от себе си. Приближи се до сакото си и извади призовката. Подаде я на Ъпщайн. Като седна пак, попита:

— Какво е това?

— Това е просто призовка. С нея трябва да се явиш пред съда и да дадеш показания.

— А в какво се състои това? — попита Хелър.

— О, много просто. Попадаш под Пета Поправка — което значи, че отказваш да говориш — и те пъхат в затвора и на всеки няколко седмици те привикват и пак попадаш под Пета Поправка.

— Значи на практика не те разпитват и не те заставят да си кажеш всичко?

— Не, това е просто начин да държат невинни хора в затвора.

Хелър се загледа във водата.

— О, горките хора — каза той.

— Кои горки хора? — попита Ъпщайн.

— Макгайър, Мълоун, О‘Брайън и още седем агенти. Всички са мъртви. Мислех, че съм нарушил кодекса, нали разбираш?

— Мъртви?

— Да, твоят апартамент се взриви. Всички загинаха.

— Ако тези тримата са мъртви, тогава случаят е приключил. Те нямаха никакви доказателства, освен собствените си показания. Значи мен вече не ме преследват. Всичко свърши!

— Добре — каза Хелър. — Значи си свободен и чист!

Ъпщайн поседя малко, загледан във водата. После изведнъж зъбите му затракаха и избухна в сълзи.

— След като вече си свободен и чист — каза Хелър, — сега пък какво не е наред?

След малко Ъпщайн се посъвзе. Но продължи да хлипа.

— Усещам, че след няколко минути ще се случи нещо ужасно!

— Защо? — каза Хелър, страхотно учуден.

— О, не е възможно толкова хубави неща наведнъж.

— Какво? — каза Хелър.

— Новината е прекалено хубава! Не я заслужавам! Всеки момент ще стане някаква световна катастрофа, за да компенсира! Знам си!

— Виж — търпеливо каза Хелър. — Неприятностите ти свършиха. Имам още една добра новина. Искам да ти предложа работа.

— Така ли? — каза Ъпщайн. — Искаш да кажеш, че ще имам възможност да си изплатя студентския заем и пак да се запиша за докторска степен?

— Мисля, че да — каза Хелър.

— Как се казваш?

— Джет.

О, богове! Това си е чисто нарушение на кодекса. Хелър му каза истинското си име.

— Това не може да е цялото ти име — каза Ъпщайн.

— Ами не е. Името ми по документи е Джером Терънс Уистър. Инициалите са Дж. Т. Затова приятелите ми викат Джет.

О, този хитрец. На косъм се измъкна.

— Аха, Дж. Т. Уистър. Джет. Разбирам. Името на призовката беше Дж. Едгар Хувър. Бях сигурен, че ще искаш да убия някого. Не съм такъв човек, нали разбираш. Не мога да убия дори хлебарка.

— Не, не, нищо толкова драстично — каза Хелър. — Ти имаш навършени двайсет и една години, нали?

— Да, на двайсет и три съм, вече съм стар.

— Ами от теб искам само да ми отвориш брокерска сметка.

— Имаш ли кредит?

— Ами, не — каза Хелър. — Искам само да ми отвориш брокерска сметка, за да мога да купувам и продавам акции — в някоя фирма като „Съдружници Ниския, Високия и Дебелия“.

Ъпщайн въздъхна потресаващо.

— Не е толкова просто. За да имаш банкова сметка, трябва да имаш адрес. След това трябва да си уредиш кредит и да си отвориш брокерска сметка. Имаш ли пари?

— Да. Предвидил съм сто хиляди за такъв род хазарт.

— Имаш ли някакви сериозни дългове като мен, например?

— Не.

— Зная, че всеки има врагове. Но имаш ли някой по-особен враг, който иска да се добере до теб?

Хелър помисли за секунда:

— Ами има един господин Бери, адвокат, на когото попаднах случайно.

— Бери? Бери от „Суиндъл и Крауч“?

— Да, същият.

— Той е личният семеен адвокат на Дълбърт Джон Роксентър. Един от най-могъщите прависти на Уолстрийт. И ти е враг?

— Общо взето, да. Не се е отказал.

— Аха — каза Ъпщайн. Замълча. Двамата седяха на горещото слънце и съхнеха. След малко той каза: — Това, което искаш, не е лесна работа. Иска много труд. Ще ти трябва някой на постоянна работа. Не само да постави началото, но да ти върти нещата.

— Добре, ти колко печелиш на седмица?

— О, аз нищо не печеля — каза Ъпщайн. — Аз не съм просто счетоводител — това е само едно от нещата, от които трябва да разбира бизнес администраторът. Не искаха да приемат последната ми дисертация за докторат. А тя беше добра. Ставаше дума за корпоралния феодализъм във всичките му форми — индустриална анархия, нали разбираш — как корпорациите могат и трябва да управляват всичко. Темата ми е „Необходими ли са правителствата“ Но мисля, че ще ги накарам да приемат новата ми дисертация. Ще се казва „Анархията като ключ към построяването на индустриалния феодализъм, ако той изобщо е възможен“.

— Добре — каза Хелър, — сигурно ще имаш време да работиш и върху нея.

— Виждаш ли — каза Ъпщайн, — те не са съгласни с мен, че това е в областта на бизнес администрацията. Казват, че била тема от политологията. Но не е така! Не! Около осемдесет процента от средствата на корпорациите се поглъщат за изпращане на правителствени доклади и охраната им. Ако се вслушат в мен, мога да вдигна брутния национален продукт с осемдесет процента, просто ей така! — Помисли малко. — Може би трябва да сменя заглавието с „Революцията ще струва на корпорациите по-евтино от плащането на данъците“.

— Ще ти плащам петстотин долара на седмица.

— Не. Ако се съглася, искам един процент от брутния доход и сметка с не повече от двеста долара седмично. Не струвам много.

Хелър отиде до сакото си и извади две стодоларови банкноти. Опита се да ги даде на Ъпщайн.

— Не — отказа той. — Не знаеш достатъчно за мен. Офертата вероятно е много добра. Но не мога да приема.

— Сега, в момента, имаш ли пари? Имаш ли къде да живееш? Апартаментът ти вече не съществува.

— Аз не заслужавам друго. Нямах други дрехи, а довечера мога да спя и в парка. Времето е топло.

— Трябва да ядеш.

— Свикнал съм да гладувам.

— Виж какво — каза Хелър, — трябва да приемеш.

— Предложението е прекалено добро. Не ме познаваш, господин Хувър — искам да кажа, Уистър. Ти сигурно си мил, честен, търпелив човек. Но филантропията ти е насочена към една бита карта. Невъзможно ми е да приема предложението ти.

Седяха още известно време, клатеха крака от ръба на дока и съхнеха на слънцето. Приливът утихна и Хъдсън пак потече надолу. Изведнъж Хелър каза:

— Етнологията влиза ли в бизнес администрацията?

— Не.

— А традициите на народите?

— Не. Говориш за социална антропология, предполагам. Никога не съм я учил.

— Добре — каза Хелър. — Тогава няма как да знаеш, че законите на американските индианци все още важат за Манхатън, по сила на предишното господство.

— Така ли? — каза Ъпщайн.

— Има един индиански закон — ако спасиш живота на някого, от този момент нататък той е отговорен за теб.

— Това къде си го чул?

— Каза ми го един професор по политология от собствения ти университет.

— Значи трябва да е вярно — заключи Ъпщайн.

— Добре — каза Хелър. — Аз току-що ти спасих живота, нали?

— Да, спаси ме. Боя се, че по този въпрос не може да има спор.

— Така. Значи от сега нататък ти носиш отговорност за мен.

Тишина.

— Трябва да приемеш работата и да се грижиш за делата ми — каза Хелър. — Това е стар индиански закон. Няма измъкване.

Ъпщайн се вторачи в него. Изведнъж главата му клюмна. Избухна в поток сълзи. Когато възвърна способността си да говори, изхлипа:

— Виждаш ли, като чух всички тези добри новини си знаех, че ме дебне катастрофа! И ето я! В лицето на съдбата-мащеха отговорността за мен самия ме изпълваше с достатъчно ужас. А сега — нов поток сълзи, — трябва да поемам отговорност и за теб!

Хелър пъхна двете стодоларови банкноти в ръката му. Ъпщайн ги погледна с отчаян вид. Стана и се приближи до якето си. Пъхна ги в празния си портфейл.

Тъжно погледна Хелър.

— Утре по обяд ще се срещнем на стълбите на библиотеката в колежа. Ще ти изложа плана за действие.

— Добре — каза Хелър.

Ъпщайн взе сакото си и направи няколко крачки. Обърна се:

— Сигурен съм, че с моята ужасна съдба ще дойде момент, в който ще съжаляваш за добрината, която си ми сторил. Съжалявам.

Продължи с клюмнала глава.