Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (57)

Глава пета

Същата вечер във фоайето на „Грейшъс Палмз“ Хелър четеше „Ивнинг Лайбъл“. Носеше стария си син и възкъс костюм. „Еднодневният“ костюм наистина се оказа за един ден след плуването на Хелър в замърсената вода. Явно шивачите не бяха донесли новите дрехи.

Четеше статия, в която се казваше:

„В изявление, което звучеше доста остро, кметът Дон Фернандес О‘Тул критикува Нюйоркския областен офис на Данъчното управление.

«Трябва да се сложи край на практиката служители на ДУ да взривяват напълно годно имущество, подлежащо на облагане с данъци», каза кметът О‘Тул. «Това поставя в опасност целия Ню Йорк».

Критиката дойде в резултат на експлозия днес следобед на 125-та Западна Улица, където отряд на ДУ е бил на посещение в сграда с апартаменти, облагани с данъци.

Според служителя на Нюйоркското противопожарно отделение Флейм Джаксън, динамитът, намерен в правителствените коли е ясно доказателство за намерение за експлозия.

Причината за взрива е преждевременно избухване на динамита.

Говорител на американското правителство заяви: «ДУ има пълно право да постъпва както намери за добре, когато намери за добре и с когото намери за добре и най-добре Ню Йорк да си вземе поука от това, ясно?» Изказването се възприе като доказателство за съучастие, както обикновено.

В експлозията не са загинали важни личности.“

Хелър мина на следващата страница и се показа част от „Бъгз Бъни“. Бях страхотно раздразнен, когато прекъснаха четенето му.

Хелър вдигна очи. Вантаджо стоеше точно до стола му.

— Записа ли се? — Гласът му беше нервен. Враждебен? — Ако си се записал, защо не ми се обади?

— Ами — каза Хелър, — работата още не е ясна. Заради оценките ми: със среден успех тройка не мога да се запиша за последната година. Възможно е да не ме приемат.

Дали Вантаджо побеля, или само ми се стори? Трудно можеше да се каже, защото го засенчваше една палма.

— Какво каза?

— Трябва да прегледат документите ми. Утре в девет ще ми кажат резултата.

— Sangue di Cristo! И ми го казваш чак в осем вечерта!

Вантаджо хукна. Затръшна вратата на офиса си. О, как бе ядосан!

Да, като че ли ще мога да се възползвам от ревността му към Хелър.

Но към девет часа Нюйоркско време направих по-важно наблюдение. Хелър се освободи от някакъв африкански дипломат, с когото говореше, качи се в асансьора и отиде в апартамента си. Забелязах още от коридора, че вратата му е широко отворена!

И долу, близо до земята, сякаш направо на пода, бе легнала красива брюнетка и протягаше ръка към коридора. С мелодичен глас каза:

— Хайде, хубаво момче! Чакаме те!

От стаята долетя поток женски смях.

Пак онова смущение. Но аз вече бях забелязал, каквото трябваше. Хелър никога не заключваше вратата си! Тези жени просто си влизаха, когато поискат.

Ясна и красноречива покана да му ограбиш апартамента!

Аз самият чудесно си дремнах следобеда, размишлявайки върху това.

Сигурно съм спал повечко, но имаше защо. Дни наред не се осмелявах да заспя. Но сега нещата се подреждаха в моя полза. Като се събудих, Хелър вече излизаше от подлеза на 116-та Улица, Търпеливо наблюдавах. Съдбата му скоро ще бъде окончателно решена.

Отиде право във временната зала за записване. Вече имаше много студенти, шляеха се наоколо или привършваха попълването на документите. Съдейки по броя на тълпата разбрах, че записването в действителност не е цяла седмица, а е приключило вчера.

Облегнах се на стола и се приготвих да се насладя на отказа, който Хелър щеше да получи. Няма начин тази мис Симънс да го пусне да учи в този колеж. С тези бележки. Плановете на Хелър щяха чудесно да рухнат още сега.

Ето я и нея. Току-що бе привършила с последния студент. Не обръщаше внимание на малката опашка. Имаше усмивка на лицето си, но това бе усмивката на женския паяк, преди да си хапне мъжкия за обяд.

— А, това май е младият Айнщайн — каза тя. — Седни.

Хелър седна и мис Симънс прегледа набързо документите, след това се облегна назад с онази ужасна усмивка.

— Изглежда — каза тя — никой в наши дни не го интересува кой ще взривява света.

— Вчера ме наричахте „Уистър“.

— Е, времената се менят, не е ли така? Кого познаваш? Господ?

— Произнесоха ли се по кандидатурата ми? — попита Хелър.

— Произнесли са се, млади Айнщайн. Обикновено не разрешаваме прехвърляне от друго училище направо за последната година.

— Бих могъл да наваксам…

— Тихо, тихо. Но в твоя случай изглежда е трябвало да разрешат. И то при толкова кандидати за факултета по космически науки и инженерство.

— Много съм благо…

— О, млъкни, млади Айнщайн. Още не си чул всичко. Обикновено изискваме да се държи „Америкън колидж тест“ с резултати над 28%. Но за тебе, млади Айнщайн, това изискване явно не важи.

— Ами, това е чу…

— О, това не е всичко — каза мис Симънс. — Винаги е било задължително студентите в инженерните специалности да държат „Сколастик аптитюд тест“ и резултатите от езиковата и математическата част да са над 700 точки. Но от теб не се иска никакъв „САТ“.

— Това наистина е превъз…

— И още нещо, млади Айнщайн. Отхвърлено е и изискването за успех петица. Кажи, не е ли това хубаво?

— Наистина — каза Хелър. — Много е ху…

— Това е прекалено хубаво, млади Айнщайн. Имам пряка заповед да те приема. Като студент последна година. Във Факултета по инженерство и приложни науки. Като кандидат за бакалавърска степен по ядрено инженерство, завършващ догодина през май. И заповедта е подписана от самия президент на университета.

— Наистина, много съм полас…

— Недей да бъдеш толкова поласкан — каза мис Симънс и усмивката ѝ изчезна. — Или някой съвсем е полудял, или ограничаването на правителствените субсидии и липсата на следвоенен бум са ги превърнали в роби на твоите двайсет и пет хиляди долара и съвсем са полудели! Ти и те НЯМА да се измъкнете просто така. Аз няма да се подпиша под твоята кандидатура, за да поднеса на света ядрен специалист, който е напълно слабоумен. Ясно ли се изразих, млади Айнщайн?

— Много съжалявам, ако…

— О, не си хаби енергията да се притесняваш още отсега — каза мис Симънс. — По-късно ще бъдеш достатъчно притеснен, за да ти е необходима всяка една калория! Е, нямам никакъв избор, освен да те запиша, господин Господ Младши. Но от записване до записване има разлика. Така, започваме ли?

— Аз наистина…

— Като начало — каза мис Симънс, — нямаш достатъчно взети предмети от предишното училище, за да запишеш тази специалност. Липсват ти четири предмета, които си пропуснал и ти ги вписвам ДОПЪЛНИТЕЛНО към многото трудни инженерни предмети, които ще трябва да учиш този семестър.

— Убеден съм, че…

— О, не бързай да ми благодариш! Има и още! Така, с тези тройки много се съмнявам, че имаш стабилна основа по предметите, по които си ги получил. Така че поставям условие едновременно с редовното ти обучение да се провеждат с теб специални занимания по тези предмети, за да наваксаш.

— Мисля, че аз…

— Зная, че си ми благодарен — каза мис Симънс. — Така ще ти направя още една услуга. Това твоето „Сейнт Ли“ било военно училище. Отреждам да не ти се признават военните предмети, по които си държал изпити там, освен, ако не продължиш в тази насока и не завършиш курса по ШЗО — Школа за запасни офицери — до края на тази година. Ще ти стане до болка ясно колко гадно нещо е войната. Може да се намери някой да подшушне на армията колко непатриотично е да не завършиш този курс на обучение. Възнамерявам да им драсна няколко реда. Това значи три допълнителни лекции и едно допълнително упражнение на седмица. Тук не влизат допълнителните предмети и индивидуалните занимания. Така, не е ли това чудесно, Господ Младши?

Хелър вече само я гледаше. Беше зашеметен, никакво съмнение.

Тя погледна сгънатите на хармоника компютърни разпечатки с готовото разписание на часовете и изискваните писмени работи.

— Но ето за какво вече ще си ми истински благодарен, Баш Господ. Получих заповедта на закуска и се погрижих за всичко. Няма начин при толкова много часове да се получи равномерно разпределение. Няколко просто съвпадат. Трябва да присъстваш на две места, а има и случай, в който трябва да си на три. Такава е програмата ти. Ще трябва да отсъстваш от един или друг клас, както и да го погледнем. Преподавателят ще се ядоса. Ще те пращат при деканите. И така не аз, а самите те ще ти кажат, че няма как да завършиш и да получиш дипломата си следващия май. Ако дойдат да ме питат, ще кажа, че ги така си поискал, и това е точно така, нали Йехова?

Мис Симънс се облегна назад и почука зъбите си с молив. След малко каза:

— О, не те обвинявам, че нямаш думи от благодарност. Виждаш ли, Господарю на всичко живо и създателю наш, на мен не ми харесва да ми оказват НАТИСК. Освен това съм член на дружеството за антиядрен протест, по-точно съм негов председател. И макар че организацията е стара и може да бъде забранена, а нюйоркската полиция чака удобен момент пак да ни удря по главите, мисълта, че такъв неквалифициран учен като теб ще разполага свободно със света, направо ми спира дъха. Добре ли се изясних, Уистър?

— Наистина, мис Симънс…

— О, за малко да забравя. Просто в случай че имаш излишно свободно време — докато мързелуваш с такава програма — добавих още един предмет като компенсация за един незадължителен предмет, който ти липсваше. Става въпрос за „Удоволствието от природата“ 101 и 104. С едната група ще излизаш навън всяка неделя и ще се възхищаваш на птичките и дърветата и може би ще научиш колко гадно е да се правят онези смъртоносни бомби! Аз преподавам на тази група, тъй че ще мога да те наглеждам. Сега вече можеш да ми благодариш, Уистър.

— Наистина, мис С…

— И понеже те така се интересуват от парите, всичко това ще ти струва още хиляда петстотин трийсет и три долара. Надявам се да ги нямаш. Плаща се на касата. Довиждане, Уистър. СЛЕДВАЩИЯТ!

Хелър взе подготвените графици и документи. Взе и разписката.

Отиде на касата и плати.

Охо! Мис Симънс изцяло ме спечели на своя страна. Какъв характер! Помислих си да ѝ изпратя бонбони „от таен почитател“. Не, като че ли един месингов бокс ще ѝ подхожда повече. И може би един нож от Отдела на ножовете, да си го държи на бюрото. Но като си помисля, май няма нужда от тях.