Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (6)

Глава втора

До края на този ужасен, отвратителен ден, сигурно най-лошият в живота ми, само лежах и треперих. Нервите ми бяха толкова здраво опънати, че имах чувството, че ако се скъсат, ще ме повалят при обратния удар.

Треперих, треперих, докато накрая бях толкова изтощен, че повече не можех да треперя, но пак продължавах.

Дори не можех да мисля. Цялото ми внимание бе съсредоточено във физическия ад, в който бях попаднал.

Корабът плавно летеше със скорост, близка до скоростта на светлината. Нямаше как да не усетя, когато включиха двигателите минало-бъдеще. Имаше предупредителни сигнали и повиквания и на стената на кабината светна надпис:

ЗАТЕГНЕТЕ ГРАВИТАЦИОННИТЕ КОЛАНИ!

След това:

НЕ МЪРДАЙТЕ! ПРЕМИНАВАМЕ КЪМ ВРЕМЕВИ ДВИГАТЕЛИ!

Да не мърдам! Де да можех да престана да мърдам, да престанат тези спазми и гърчове. Светна червена лампа:

НЕБАЛАНСИРАНИ ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИ СИНТЕЗАТОРИ

Тежестта направо ме смаза.

Изведнъж през кораба сякаш премина внушителна светкавица. Бяхме преминали светлинната бариера от 186000 мили в секунда.

Светна пурпурна лампа:

ПРЕМИНАВАМЕ КЪМ АВТОМАТИЧЕН РЕЖИМ НА ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИТЕ СИНТЕЗАТОРИ

След това зелена лампа:

АВТОМАТИЧНО БАЛАНСИРАНИ ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИ СИНТЕЗАТОРИ

Този надпис изчезна, след него светна оранжева лампа:

УСКОРЯВАНЕТО Е БАЛАНСИРАНО И КОМПЕНСИРАНО МОЖЕТЕ ДА РАЗВЪРЖЕТЕ КОЛАНИТЕ МОЖЕТЕ СВОБОДНО ДА СЕ ДВИЖИТЕ ВСИЧКО Е НОРМАЛНО

Не ми трябваше разрешение да се движа свободно! И всичко изобщо не бе нормално! Гърчех се по цялото легло!

Движехме се с времеви двигатели. Корабът, тази опасна бомба, която наричаха кораб, можеше всеки момент да гръмне. На моменти се улавях, че искам да гръмне. Вече не издържах на това треперене. Все повече се изтощавах, но нервите и мускулите ми намираха отнякъде сила да треперят още и още!

Звездният часовник на стената имаше вграден циферблат, който продължаваше да отмерва волтарианското време. Минутите напредваха бавно и мъчително, сякаш времето беше спряло.

Най-накрая, след като бяха изминали двеста години, на Волтар настана полунощ. Бях изпил ужасната таблетка преди цели шестнайсет часа. Но продължавах да треперя.

Един антиманко от екипажа влезе и ми даде да пия от някаква метална туба. Досега не бях осъзнал до каква степен може да ти е пресъхнала устата.

Веднага съжалих, че пих. Може би това ще ми спаси живота, а аз не исках да живея, само това не!

Отчаяно се нуждаех от сън, тъй като бях напълно изтощен. Но не можех да заспя.

Времето на Волтар пълзеше твърде мудно, а аз ставах все по-потиснат.

След това положението ми се влоши, макар че не виждах от това по-лошо накъде. Получих сърцебиене. Виеше ми се свят и стаята започна странно да се накланя. Отначало помислих, че правим някакви необичайни маневри, след това разбрах, че причината е в мен самия.

И за капак получих убийствено главоболие.

Двигателите с изкривяване на пространството се движат много по-гладко от времевите. От време на време „минало-бъдеще“ правеха резки подскоци и всеки път главата ми сякаш щеше да се разцепи на две.

Започнах да се оправям чак на следващия ден до обяд, както показваше волтарианският часовник. Не че се чувствах добре. Но със сигурност не беше толкова зле.

От време на време при мен се отбиваше един от инженерите. Съдейки по безизразното му триъгълно лице, сякаш ме третираше като някоя машинна част, която се нуждае от настройка. Все пак ми донесе още вода и храна.

Бяха изминали трийсет и два часа и половина от началото на полета — малко след полунощ на Волтар — и аз тъкмо бях решил да опитам да поседя, когато светлините пак започнаха да святкат. Освети се яркочервен надпис:

ПОЛОВИНАТА ПЪТ Е ИЗМИНАТ КРАЙ НА УСКОРЕНИЕТО ПРЕМИНАВАМЕ КЪМ ЗАБАВЯНЕ ОБЕЗОПАСЕТЕ СВОБОДНО ДВИЖЕЩИТЕ СЕ ПРЕДМЕТИ

И след това:

ЗАТЕГНЕТЕ ГРАВИТАЦИОННИТЕ КОЛАНИ

После:

НЕ МЪРДАЙТЕ!

После:

ОБРЪЩАНЕ НА ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИТЕ СИНТЕЗАТОРИ

Последва момент, в който всичко бе в състояние на безтегловност. Онова „бибип“^[1] шишенце с таблетки И. Г. Барбен и трохите на масата се понесоха свободно вън въздуха.

След това:

ГОТОВНОСТ ЗА ПРЕОБРЪЩАНЕ НА СТАЯТА

Стаята се преобърна. Напълно изгубих ориентацията си. Неподвижните предмети по стените си останаха на същото място, но всичко друго се преобърна.

Светна пурпурен сигнал:

ПРЕМИНАВАНЕ КЪМ АВТОМАТИЧЕН РЕЖИМ НА ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИТЕ СИНТЕЗАТОРИ

След това зелена лампа:

АВТОМАТИЧНО БАЛАНСИРАНИ ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИ СИНТЕЗАТОРИ

Онова „бибип“ шишенце с таблетки И. Г. Барбен и стритата таблетка се върнаха на масата. Последва червен сигнал:

ПРЕОБРЪЩАНЕ НА ВРЕМЕВИТЕ ДВИГАТЕЛИ

Последва ужасно раздрусване. В кораба се разнесе някакво пронизително свистене. След това оранжев сигнал:

ЗАБАВЯНЕТО Е БАЛАНСИРАНО И КОМПЕНСИРАНО МОЖЕТЕ ДА РАЗВЪРЖЕТЕ КОЛАНИТЕ МОЖЕТЕ СВОБОДНО ДА СЕ ДВИЖИТЕ ВСИЧКО Е НОРМАЛНО

С изключение на мен.

Чувствах се като пълна развалина. Дори по-лошо. В моментите на безтегловност ми се гадеше. Мразя безтегловността. Вероятно никога няма да привикна към нея. Стават странни неща с мускулите и сърцето ти, а на моите в момента само това им липсваше.

Протегнах немощна ръка, за да сваля колана от стомаха си и открих, че нещо е блокирало закопчалката.

Пликът! Задържал се е под гравитационните колани. Удивих се как при цялото ми гърчене не се беше разместил.

Чувствах се объркан, а към това се прибави и объркването от получаването на писмото.

Кой може да ми го е пъхнал в джоба? Не си спомнях някой да ми го е давал по време на празненството. И все пак, то все някак се е появило.

Цветът му бе спешен, затова реших да го отворя веднага.

Изпадна някакъв медальон. Беше религиозен символ, звезда с пет лъча. На обратната страна на всеки от върховете имаше мънички, едва забележими инициали.

Отворих писмото. Нямаше обръщение, но имаше дата и час, които показваха, че е написано точно преди заминаването.

Ето какво пишеше:

Това е обещаното средство за контрол на екипажа. Инициалите на всеки член са написани на обратната страна на всеки връх. На всеки връх е отбелязан отпечатъкът на левия ти палец и само ти можеш да го задействаш. Всяко докосване с палец на някой от върховете ще изпрати електрически шок в мозъка на съответния член от екипажа. Това ще го парализира временно.

Ако едновременно натиснеш предната част на медальона и докоснеш върха на някой от екипажа, към него ще бъде изпратен хипноимпулс.

Това би трябвало да ме развесели. Бях в открития космос с екипаж от закоравели пирати и сигурно щеше да ми се наложи да ги парализирам или да им задам хипнотична заповед. Разбира се, че ще нося постоянно медальона, под туниката. Никой не би за подозрял. Само че просто не бях в настроение да се зарадвам на каквото и да било.

Разгледах медальона: Буквата „С“ на горния връх можеше да означава само капитан Стаб. Ще проверя имената на останалите.

Обърнах го. На лицевата страна беше нарисуван лика на бог Ахнес, на който астропилотите се молят, за да ги предпазва от неблагоприятни ситуации. След това случайно погледнах писмото от обратната страна.

Имаше бележка! Беше написана с лявата ръка, за да не се разпознае почеркът. Само че аз го познах — Ломбар Хист!

Пишеше:

Сигурно си сметнал, че с прощалното празненство саркастично ще известиш на Великия съвет, че мисията наистина е отпътувала. На косъм ти се размина. Но понеже на Земя няма как да разберат за мисията, заповедта не е пусната.

Главата ми се завърти от объркване. Ломбар е присъствал на тържеството!

Каква заповед не са пуснали?

От датата и часа ставаше ясно, че писмото е било пъхнато в джоба ми броени минути преди излитането на кораба. Но никой не е бил близо до мен! А Ломбар никога не би поверил това на екипажа. Никога…

Каква заповед?

Изведнъж разбрах за каква заповед говори. Заповедта, дадена на неизвестен човек да ме убие, ако Хелър ми се изплъзне от ръцете и оплеска всичко, като доведе мисията до успешен край.

Нима на борда има нелегален пътник?

Отново се разтреперих целия.

Разкопчах коланите. Веднага трябваше да се отърва от писмото. Домъкнах се до дезинтегратора. Посегнах към дръжката, но изскочи дълга синя искра и ме ужили.

Даже корабът ме нападаше!

Отпуснах се на една пейка и заплаках.