Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (35)

Глава седма

На следващата сутрин Хелър изглеждаше много спокоен за човек, когото със сигурност щяха да нападнат.

На екрана ми имаше монтирано устройство, което издаваше звук при увеличаване на приемания сигнал, ако си се сетил да го включиш, а аз естествено не забравях такива неща. В два следобед турско време скочих от леглото, защото сигналът се включи. В Мериленд беше седем сутринта, Хелър бе станал и вземаше душ. Поне все още бе жив, макар че не бях сигурен, че ще е задълго.

Обилно се поливаше с вода под душа. Флотската му страст към чистотата ми играеше по нервите. Бях сигурен, че около Вашингтон не е по-горещо, отколкото в Турция. Аз нямах климатична инсталация и при всички положения бях по-потен и мръсен от него, но все пак не ми трябваше никакъв душ. Онзи беше направо откачен.

Излязох, хванах за ухото едно малко момче и го запратих към кухнята, след което веднага се върнах пред екрана и лакомо започнах да поглъщам каун, което ще рече пъпеш и кайве, турското име за кафе, което напомняше на главотръс. Поглъщах го шаде и забравях да пийвам минерална вода между глътките, както се предполагаше. Обърнах внимание на този факт едва когато и без това обтегнатите ми нерви започнаха да играят по особен начин. Изсипах вътре захарта и бързо изпих чаша вода. Но нервите ми продължаваха да играят.

Действаше ми абсолютно ужасяващо да гледам какво прави Хелър — или по-скоро, какво не прави.

Не си провери багажа — просто изкара от сака чисто бельо и чорапи и ги облече, като ме лиши от възможността да проверя куфарите му.

Като се облече, не се огледа — наляво и надясно, преди да излезе в коридора. Не си направи и най-малкия труд да погледне зад ъглите, преди да завие. Не огледа паркинга дали не са се появили нови, по-особени коли. И дори не хвърли поглед на ресторанта, като влезе, а с неприлична безгрижност тръгна право към едно сепаре и седна.

Дойде да му сервира младо момиче с конска опашка. Той каза:

— Къде е възрастната жена, която беше тук снощи?

Очевидно тъпият идиот нещо се бе привързал — без съмнение Едипов комплекс.

Тъпото момиче ходеше за всичко да пита управителя. Върна се.

— Била е само временно на работа. Не можеш да си представиш как се сменя персонала в тези вериги от мотели. Какво ще си поръчаш?

— Шоколадова торта — каза Хелър. — Това е за начало. После… какво е това?

Посочи една снимка.

— Вафлите? — каза момичето. — Ами вафли, какво да са.

— Донесете ми пет — каза Хелър. — И три чаши главо… кафе.

Бързо си отбелязах. За мен беше ясно, че той просто имитира акцентите на хората, с които разговаря, но едва не направи нарушение на кодекса. Като се сдобия с кодовата хартия, всичко това ще го окачи на въжето.

Момичето му донесе голямо парче шоколадова торта и той за нула време я унищожи. После му донесе пет отделни чинии с вафли и той унищожи и тях. След това три чаши кафе. Той ги напълни със захар на бучки и бързо ги изгълта.

Момичето се въртеше наоколо, без да му носи сметката.

— Готин си — каза тя. — Скоро започва учебната година. В някой тукашен колеж ли ще се запишеш?

— Само минавам — каза Хелър.

— „Бибип“ — каза момичето и изчезна.

Върна се със сметката. Беше вписала всичко. Държеше се студено и враждебно. Дори бакшиша от един долар изглежда нямаше значение. Вече иззад гърба му се чу гласът ѝ:

— Все не ми върви.

Хелър се обърна към касиерката:

— Разбрах, че снощи ви гръмна лампата.

— Коя?

— Тази — каза Хелър и я потупа.

Касиерката попита управителя кой е пипал витринката с цигарите. Той отвърна:

— А, да. Някакъв външен бушон. Ама не изгоря. Бушонът по някакъв начин е бил изваден.

Хелър купи цял куп вестници и се върна в стаята си. Изведнъж разбрах, че е била изпусната златна възможност. Проклех Рат и Търб. Явно бяха в обсег от двеста мили от него, защото иначе нямаше да имам картина. Разчитаха на подслушвателните устройства, които бяха поставили в дрехите му, за да могат да го следят. Можех да ги изритам за това, че не са настоявали да получат приемник с печатащо устройство. Да, знаех, че е незаконно да носят в багажа си нещо по-голямо от малък предавател, който приличаше на будилник. Но те трябваше да си кажат: „Да ги «бибип» разпоредбите, трябва да помагаме на Грис!“ А не бяха. „Бибипци“, и двамата. Изпуснаха златна възможност да претършуват багажа му. А ако имах кодовата хартия, можех да си спестя всичко това.

Хелър извади автоматична четка, напълни я с течна паста и си изми зъбите, а аз толкова се вкиснах за куфарите, че за малко да пропусна едно истинско нарушение на кодекса. Тази автоматична четка може би имаше и етикет, че е произведена на Волтар. Не че някой на тази планета можеше да го разчете, но все пак това си беше чисто нарушение. Манията му за чистота щеше да го унищожи. Аз даже нямах автоматична четка — струват три кредита.

Хванал в двете ръце по един куфар и стиснал под едната мишница сака, а под другата — вестниците, Хелър слезе и отиде до колата.

И дали я огледа внимателно да види не е ли поставена бомба? Не! Само хвърли багажа отзад, остави вестниците на предната седалка, запали и потегли. Бях намалил звука, в случай че последва експлозия:

Качи се на магистрала 495, удобно седнал зад кормилото, после се прехвърли на 95 и спокойно, с петдесет и пет, се понесе сред красивата зеленина на Мериленд, без нито веднъж да погледне в огледалото да види не го ли следят. Знаех, че тази красота, която толкова го впечатли, е измамна. Някъде по пътя дебнеше смърт!

Влезе в Делъуеър, наслаждавайки се на всичко, включително и на оборите. Не зная защо така се вглеждаше във всичките тези птицеферми с големи табели. Там не биха се скрили снайперисти. Изведнъж един камион с ярък надпис Компания за пилета „Делъуеър“ го заобиколи да го задмине (той се влачеше) и Хелър се приближи толкова близо зад него, че едва не опря в каросерията му. Продължи да кара, залепен за камиона. Беше пълен с живи пилета и Хелър любопитно ги оглеждаше.

— Аха — промърмори той, — значи такива са пилетата!

Безнадежден! Абсолютно безнадежден!

След като подмина летище „Грейт Уилмингтън“, Хелър сви вдясно по огромния мост над река Делъуеър. Но дали мислеше за задачата си? Не!

Спря колата! Натисна спирачки точно по средата на моста, без да обръща внимание на тежкия трафик, на клаксоните и свистенето на спирачките!

При отчаяния опит да спре един голям камион поднесе и се обърна перпендикулярно на пътя, като блокира всички платна!

Хелър излезе. Остави колата в дясното платно, където бе спрял със запален мотор и излезе! Само бегло погледна бъркотията, която бе причините внезапното си спиране.

Отиде до парапета на моста и погледна долу река Делъуеър.

— Свети тракащи оръдия! — възкликна той на волтариански. Без да му прави никакво впечатление!

И какво гледаше? Гледаше надолу към мътната течаща вода. И какво толкова имаше да се види? Нищо, само мазни петна, стари автомобилни гуми и умрели котки. Е, трябва да призная, че река Делъуеър е голяма, особено в тази точка, защото преминава в залива Делъуеър и оттам се влива в Атлантическия океан.

Шофьорът на големия камион, който едва не се блъсна в кадилака, не можеше да излезе заради задръстеното движение. Ревеше нещо по посока на Хелър и размахваше юмруци. Виждах го само с периферното зрение на Хелър. Той не гледаше към него. Гледаше на североизток нагоре по реката. Шумът бе оглушителен. Клаксони, беснеещи шофьори и този от камиона. Наложи се да намаля звука.

Хелър не обръщаше внимание на вдигнатите юмруци и виковете по негов адрес. Точно по средата на една гневна тирада от рода на „ти, «бибип» хлапе“ и т.н., Хелър каза:

— Натам има ли град?

— Господи! — избухна шофьорът на камиона. — Откъде си, по дяволите?

Хелър толкова съсредоточено си мислеше за своите работи, че каза:

— От Манко.

После, отново прекъсвайки нещо от рода на: „Не ме е грижа, ако ще да си от ада“, Хелър каза:

— Попитах ви, има ли нагоре по реката град? Олеле! Това беше режещият му висок флотски глас! Бързо намалих още малко звука.

Шофьорът каза:

— Филаделфия, тъп и невеж „бибип“…

Хелър пак го прекъсна:

— Това да не би да им е отходният канал?

— Естествено, че това им е „бибип“ отходният канал! — изкрещя разяреният шофьор на камиона.

— Боже господи! — каза Хелър на английски.

И без да обръща никакво внимание на мъжа, на тълпата и на размаханите юмруци, Хелър се качи в колата и потегли.

Клатеше глава:

— В този град трябва да има поне сто милиона хора и нямат пречиствателна система. МРЪ-Ъ-СО-ТИЯ! Боже! Както казах, изобщо не си гледаше работата. Всеки снайперист можеше да го задмине и да го застреля.

Но сега вече го хванах. На практика той бе съобщил на земен откъде е! Започнах да си го записвам, но след това помислих и реших да прочета отново параграф а-36-544 М, точка В. Бегло си спомнях, че може да бъде интерпретирано като „довеждане до съзнанието на чуждоземен, че на планетата е извършено кацане“. Но не можех да бъда сигурен. Дали шофьорът на камиона е съзнавал какво означава точният отговор на Хелър? Не успях да намеря книгата.

Когато пак седнах пред екрана, Хелър беше стигнал до граничния път с Ню Джърси и си караше с петдесет и пет. Беше се успокоил. Всички прозорци бяха затворени и климатикът работеше, значи денят сигурно е горещ.

Движението бе много натоварено. Тази гранична магистрала е една от най-претоварените в света. По нея минава три пъти повече движение, отколкото е било предвиждано при изграждането ѝ и въпреки високите цени на бензина и колите и последвалото разреждане на движението, камионите задръстваха над десетте платна. Като че ли около Хелър най-много бяха портокалите от Флорида.

Той кара известно време и после, вероятно защото е решил, че портокалите може би миришат — един голям камион се бе сблъскал и целият път бе осеян с портокали — Хелър отвори прозореца.

Подуши въздуха.

Изведнъж тръсна глава, сякаш, за да му се проясни.

Пак подуши.

После кихна.

Ами да, естествено, че ще кихне. Щатът Ню Джърси, особено край граничната магистрала, има един от най-високите проценти замърсяване на въздуха в света. Можех и аз да му го кажа. Всички го знаят.

Камиони или не, Хелър извади бележника си и записа няколко процента на серен двуокис и още няколко символи, които не познавах.

Затвори прозореца. И каза на цялата планета:

— Много скоро ще ви се наложи да използвате ножовки, за да може да се придвижва самолет през това нещо! Как го правите толкова бързо? Тук, на това място процентът се вдигна с 0.06 само за интервала между двете ми измервания.

Покара известно време и си каза:

— Най-добре да се залавям за работа.

Но изминаха доста мили, преди да започне да действа. Пък и това, което направи, изглеждаше напълно безсмислено.

Извърши възможно най-тъпото нещо, за да се освободи от преследвачи.

По някакъв начин бе изпреварил купищата портокали от Флорида. Пред него се разстилаха мили наред празно шосе от две ленти. Пътят беше абсолютно равен, никакъв пейзаж, никакви отбивки.

Въпреки сериозното предупреждение от Стюпуиц и Молин, Хелър изведнъж настъпи газта и колата полетя с деветдесет мили в час. Помислих си, че най-накрая му е дошъл умът в главата. Бърза, за да се измъкне.

Но това не беше максималната скорост, с която можеше да се движи. Ако се опитваше да бяга, трябваше да натисне още повече.

Хелър се носеше напред и често поглеждаше в огледалото.

Нямаше къде да се скрие! Така никога не можеше да избяга!

Измина три мили.

И после, все още изцяло във видимостта на другите, сякаш точно това искаше — да го забележат — той плати таксата и напусна магистралата през един изход.

Спря. Паркира колата встрани на пътя, така че да не се вижда. Продължи да си седи вътре и да наблюдава изхода.

След малко взе един вестник и започна да чете, като от време на време вдигаше поглед към изхода.

Попадна на историйка, която го очарова. Беше в „Ню Йорк Дейли“, рубриката „Измет“.

УВАЖАВАН РЕПОРТЕР ЗАТРИТ

МЪКИ ХЕК ПОКРИВА НЕЩО ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ В ЖИВОТА СИ

Мъки Хек, дългогодишен репортер по криминални случаи и по престъпността в „Дейли Лайбъл“, снощи покри цялата 34 Улица, след като в неговия „Мерцедес-Бенц Фаетон“, специално производство, избухна бомба.

Колата е струвала 89 000 долара според „Бойд“, единствената застрахователна компания, дръзнала да я застрахова. Знаеше се, че колата е подарък от фармацевтичната компания „И. Г. Барбен“. Любителите на автомобили ще съжаляват, че няма да могат да видят колата на Годишния парад на автомобилите уникати в Атлантик Сити.

От експлозията бяха разрушени и пет магазина.

Полицейски инспектор Булдог Графърти, който разследва случая с избухването на колата, даде днес внимателно подготвено изявление: „Автомобилът беше много ценен. Бомбата е поставена съвършено, работа на изключителен майстор.“ „Бойд“ са изисквали колата да е охранявана от „Тилт“ и още пет независими алармени системи.

Единственият възможен човек, който би могъл да постави бомбата, е Бум-бум Римбомбо.

Бум-бум е бивш експерт по разрушения от Флота, служил там през последната война.

Досега на него се приписват много случаи на взривяване на автомобили, макар че не е арестуван нито един път.

Бум-бум е доверен член на прословутата тайфа на Корлеоне, чиито престъпления Мъки Хек многократно е излагал на показ в своите смели репортажи.

Мафията в Ню Йорк и Ню Джърси се ръководи от способната и чаровна Бейб Корлеоне, дясна ръка на покойния „Свети Джо“ Корлеоне.

Добре известно е, че Корлеоне е получил прякора „Свети Джо“, затова че е отказвал да разпространява наркотици и че Фаустино „Примката“ Наркотичи постепенно завзема бившите територии на Корлеоне в Манхатън.

Така може да се обяснят мотивите на Бум-бум за поставянето на бомбите. Експертизите безпогрешно сочат почерка на Бум-бум.

До този момент Бум-бум не е арестуван само защото в момента все още излежава присъда в „Синг Синг“ (присъдата изтича утре) и е бил в затвора по време на взрива.

Няколко собственици на магазини бяха арестувани за това, че са разрешили колата да бъде паркирана на това място.

Случаят, следователно, може да се смята за приключен.

След Мъки Хек остават неговият редактор и един стар Форд.

По никакъв начин не можех да си обясня какво толкова интересно намира Хелър в тази история. По принцип четеше толкова бързо, че за мен бе объркващо да го гледам как десет минути седи над една колонка от вестник.

Но за да бъда честен трябва да допусна, че раздразнението ми може би идваше и от факта, че държеше вестника сгънат. А точно там имаше едно комиксче за Бъгз Бъни, което се виждаше само наполовина. Бъгз държеше Елмър Фад във вана със сок от моркови и понеже не можех да прочета началото, не знаех как Елмър се е озовал там и защо. Дали Елмър не е бил болен? Дали пък ваната не е била приготвена от Елмър като капан, в който се е озовал самият той? Нямаше как да кажа на Хелър да разгърне вестника, за да прочета. Много потискащо!

Най-сетне Хелър си погледна часовника. Божичко, носеше боен инженерен часовник! И се виждаше съвсем ясно. Естествено, отбелязах го като стопроцентово нарушение на кодекса. Но се спрях — представляваше плосък кръг с малка дупка в средата. Земните могат да го объркат с гривна или нещо такова.

Той завъртя китката си, обръщайки часовника надолу и го докосна. И преди бях забелязвал, че това му е нещо като нервен тик. Но за първи път му обръщах повече внимание. Това показваше, че той все пак има някакви нерви.

Прозя се — още един симптом за нервно напрежение. Погледна към изхода от магистралата. През цялото време, откак седеше тук, нито една кола не бе минала през него.

— Значи — каза той, — няма никакви „Слинкъртън“.

Чак сега ми светна какво е възнамерявал да направи. Във Флота сигурно си имаха бойни тактики и той упражняваше една от тях. Беше устроил засада на преследвачите. Но понеже нямаше оръжие, явно го е направил автоматично, вследствие на натрупващото се нервно напрежение.

Трябва да е било това, защото Хелър запали кадилака, без съмнение разочарован, че клопката му не е успяла, премина през сложната система от изходи и входове, извеждащи на граничната магистрала, дадоха му още един билет и пак потегли на североизток.

Движението бе доста натоварено и като се прибавят всички тези камиони, които лъкатушеха през цялото време, опитвайки да се изпреварват, всеки нормален шофьор би бил съсредоточен само в карането. Но Хелър от време на време намираше време да прочете някоя статия от рода на „Икономическият хаос дебне според финансовите експерти от компания «Мерил Бул»“.

Експертът, който следеше Хелър знаеше, че хаосът, който дебне него, не е само икономически. Агнето, тръгнало на заколение, според мен имаше по-големи шансове от този идиот!