Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (98)

98.

А той дали ме беше чул?

Знаеше ли, че съм само на няколко метра от него? Не смеех да дишам. Не смеех да мигна даже. Той отново се раздвижи.

Много бавно, много внимателно — професионален войник. Не, професионален убиец. Имаше огромна разлика. Всъщност дали?

Не помръдвах.

Търпение.

Никакви пленници.

Вече бе близо, почти в улея, в който лежах. Идваше право към мен. Сигурно е знаел къде съм.

Кой от тях беше? Старки? Грифин? Харис? Харис, с когото не пожелах да се сблъскам по време на бейзболния мач? Дали сега щеше да ме убие? Или аз него?

Някой от двама ни щеше да умре след по-малко от минута.

Кой?

Кой идваше?

Промених си положението така, че да го видя веднага щом се появи на ръба на канавката. А дали той щеше да постъпи така? Какво щяха да подскажат инстинктите му? Той сигурно и друг път е извършвал такава задача. А аз — не. Не и в горите. Не и в зона на бойни действия.

Той отново се раздвижи. Припълзяваше насам сантиметър по сантиметър.

Не свалях очи от неравния ръб на улея и сдържах дъха си. Опитвах се дори да не мигам. Усетих как потта ми се стича през косата и потъва във врата ми. Невероятно студена пот. Пищенето в ушите ми се бе върнало.

Над ръба се подаде лицето на Браунли Харис. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, като ме видя. Пистолетът ми бе насочен право в лицето му.

Стрелях само веднъж. Буум. И на лицето му, точно на мястото, където миг преди това се бе намирал носът, цъфна тъмна дупка. Оттам бликна кръв. Неговият M-16 падна от ръцете му.

— Никакви предупреждения — прошепнах аз и взех автомата.

Дали другите не идваха плътно зад него? Зачаках ги. Готов, както никога досега.

Сержант Уорън Грифин.

Полковник Томас Старки.

Гората наоколо призрачно шумеше. Отново бе настанала пълна тишина. Продължих да се измъквам нататък под прикритието вече на сгъстяващата се тъмнина.