Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (37)

37.

Джамила се разсмя, после изпусна едно фюю и избърса от челото си въображаема пот.

— Какво значи това фюю? — попитах я аз. — Само не ми казвай, че си грохнала. Изглеждаш в много по-добра форма от мен.

— Фюю. Страхувах се от това, че ще бъдем заедно, а сега вече не се страхувам. Фюю, мъжете понякога са такива егоцентрици или зле в леглото. Или просто имаш чувството, че правиш нещо лошо.

Аз се усмихнах.

— С доста мъже си спала, а?

Джамила направи физиономия. Сладур, прииска ми се да извикам.

— На трийсет и шест години съм, Алекс. Бях женена четири години, известно време бях сгодена. Излизам понякога. Напоследък не особено, но все пак го правя. А ти? Да не би да съм ти първата?

— Защо? Така ли ти се струва?

— Отговори ми на въпроса, умнико.

— Аз също бях женен едно време — казах най-накрая аз.

Джамила леко ме удари по рамото с юмрук, после се качи върху мен.

— Наистина съм много доволна, че дойдох във Вашингтон. Трябваше да проявя малко смелост, но… Определено се бях уплашила.

— Ооо, инспектор Джамила Хюз била уплашена. Е, аз също — признах си аз.

— Как така? Какво у мен те е уплашило, Алекс?

— Някои жени са такива егоцентрички. Или пък зле в леглото…

Джамила рязко се наведе над мен и ме целуна по устните, вероятно за да ме накара да млъкна. Устните й бяха меки и топли. Целувката ни продължи дълго и прерасна в трескава и страстна милувка. Пак бях готов, а и тя също. Джамила надигна таза си към мен и аз бавно проникнах в нея. Този път бях отгоре.

— Твоя съм като робиня — шепнеше тя в ухото ми. — Искам те много! Определено се радвам, че дойдох във Вашингтон.

Втория път беше по-добре от първия, а скоро след това имаше и трети. Не, нямаше нищо, от което да се страхуваме.

Двамата с Джамила останахме в хотела през целия следобед и през ранната вечер. Почти невъзможно бе да си тръгнем. Точно както в самото начало, двамата с нея можехме да си говорим за всичко, което става на Земята.

— Ще ти кажа нещо наистина странно — каза тя по едно време. — И колкото повече време прекарвам с теб, толкова по-странно ми се струва. Разбираш ли, аз и бившият ми съпруг като че ли не умеехме да си говорим. Не и по начина, по който го правя с теб. И въпреки това се оженихме. Кой знае какво съм си мислела.

Малко по-късно тя стана и изчезна в банята. Видях лампичката на телефона, сложен на нощното шкафче, да просветва. Тя се обаждаше на някого.

Е, щом си детектив… о, не. Хайде, пак почвам.

Джамила се върна и си призна:

— Трябваше да се обадя в офиса. Работя по едно убийство там. Случаят нещо се объркал. Гадна работа… Съжалявам, съжалявам. Повече няма. Обещавам. Ще бъда добра. Или лоша. Каквато поискаш.

— Не, не, всичко е наред — побързах да я уверя аз. — Разбирам.

И аз наистина разбирах. Поне малко. Защото виждах толкова неща от себе си в Джамила. Детектива! Това май не беше лошо.

Тя отново си легна и аз я притиснах до себе си. После истината най-сетне излезе. Бе мой ред за изповед.

— Преди много години — казах аз — бях в този хотел с жена ми.

Джамила се отдръпна леко назад и се взря в очите ми.

— Какво от това? — каза тя най-накрая. — Това не означава нищо. Освен че се радвам, че се чувстваш виновен за това. Това е добре. Като стане дума за пътуването ми до Вашингтон, винаги ще си спомням за това.

— За първото ти пътуване — уточних аз.

— За първото ми пътуване — съгласи се Джамила.