Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (112)

112.

Ръцете ми бяха хванати с белезници зад гърба. После двамата въоръжени мъже ме избутаха навън и ме натикаха в багажника на някакъв тъмен седан.

Лежах свит като навит на руло килим. За човек с моите размери беше адски неприятно.

Усетих как колата излиза от алеята на Хътчинсън, друсва се в канавката и излиза на улицата.

Карайки с разумна скорост, седанът мина през Уест Пойнт. С не повече от трийсет километра в час. И когато накрая увеличи скоростта си, разбрах, че излизаме от комплекса.

Не знаех кой бе седнал отпред. Дали генерал Хътчинсън бе дошъл с хората си. Изглеждаше много вероятно скоро да бъда убит. И нямах представа как да се измъкна. Помислих си за Нана, за децата, за Джамила и се питах защо пак си рискувах така живота. Беше ли това признак за добър характер, или обратно — за сериозен недостатък в характера? Всъщност имаше ли значение вече?

Междувременно колата слезе от гладката пътна настилка и заподскача по дупките на някакъв път, който явно не бе павиран. Според мен се намирахме на някъде около четиридесет минути път от Уест Пойнт. Още колко ли ми оставаше да живея?

Колата изведнъж спря, чух как вратите се отварят и след това хлопват. Капакът на багажника се вдигна.

Първото лице, което видях, беше това на Хътчинсън. В очите му не се четеше никаква емоция. Ни най-малък нюанс на човещина.

Другите двама бяха зад него. В техните погледи също не се четеше нищо.

— Какво ще правите? — зададох аз въпрос, на който вече знаех отговора.

— Онова, което трябваше да направим още онази нощ, когато излязохте с Оуен Хандлър. Да те убием — отвърна полковник Уокър.

— С изключително удоволствие — добави генералът.