Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (86)

86.

Нана винаги обичаше да казва: „Смей се преди закуска, плачи преди вечеря“. Ако човек си има семейство, знае, че в това има известна истина, колкото и тъпо да звучи.

Когато се върнах на Пета улица същата тази вечер, видях спряната пред нашата къща червено-бяла линейка.

Изгасих поршето и изхвръкнах от колата.

Валеше и вятърът, примесен с дъждовни капки, ме плесна през лицето. Полузаслепен от дъжда и вятъра, изтичах по стъпалата отпред и влетях в къщата. Сърцето ми биеше като чук и едно гласче вътре в мен шепнеше: не, не, не.

Дочух гласове от хола и се хвърлих натам, очаквайки най-лошото.

Нана и децата бяха седнали на стария диван и се държаха за ръце.

Срещу тях бе седнала жена в бяла престилка. Беше д-р Кайла Коулс, с която се бях запознал през онази нощ, когато ходихме да спасяваме приятеля на Деймън, Рамон.

— Изпусна цялото шоу — каза Нана, като ме видя да влизам.

— Представяш ли си, тате? — каза Джени. — Ти изпусна шоуто.

Погледнах към лекарката, седнала в креслото.

— Здравейте, докторе.

Тя имаше много хубава усмивка.

— Радвам се да ви видя отново.

Аз се обърнах към Нана.

— Я ми кажи какво точно шоу съм изпуснал? И като за начало ми кажи какво прави тази линейка отвън?

Тя сви рамене.

— Помислих си, че получавам сърдечен удар, Алекс. А се оказа най-обикновен припадък.

— Нана не си спомня как е припаднала — обади се доктор Коулс. — По това време аз бях на вашата улица. Работя с група, която се грижи за здравеопазването в Саутийст. Така за някои хора е по-лесно да се лекуват. И определено по-евтино.

— Нана е припаднала? — прекъснах я аз. — Как е станало?

— Деймън видял линейката, дойде и ме извика. Като дойдох, Нана вече беше на крака. Сърцето й биеше неравномерно. Бързо и на пресекулки. Обаче пулсът на китката й не отразяваше точното състояние на сърцебиенето, затова предположих, че има малко нарушено кръвообращение. И затова я взехме в „Сейнт Антъни“ за изследвания.

Нана сви рамене с безразличие, сякаш станалото изобщо не я засягаше.

— Паднах в кухнята. Винаги съм си мислела, че именно там ще се случи. Деймън и Джени бяха просто супер, Алекс. Време им е и те да почнат да се грижат за мен.

Тя се засмя и д-р Коулс се присъедини към смеха й. Радвах се, че и двете виждаха смешната страна на ситуацията.

— Но вие сте още тук — забелязах аз, обръщайки се към лекарката. — А минава девет.

— Ами беше ми толкова забавно, че рекох да остана малко. Трябва да направя още едно посещение, обаче господин Брайънт не се връща от работа преди десет.

— И вие решихте да ме изчакате да се върна.

— Да, казах си, че така ще бъде най-добре. Нана казва, че често работите до късно през нощта. Може ли да поговорим малко?