Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (102)

102.

Заспах, както си стоях на бюрото пред компютъра, и се събудих към три през нощта. Слязох долу в спалнята за още два часа сън. Будилникът се включи точно в пет.

Нана трябваше да бъде приета в болницата „Сейнт Антъни“ в шест и половина.

Доктор Коулс искаше тя да бъде една от първите оперирани за деня, когато всички бяха бодри и отпочинали. Леля Тиа остана вкъщи с малкия Алекс, обаче Деймън и Джени дойдоха с мен в болницата.

Седнахме в обичайно стерилната на вид чакалня, която започна да се пълни с хора чак към седем и половина. Всички изглеждаха изнервени, занижени, не ги свърташе на едно място, но ми се струваше, че ние бяхме най-зле от всички.

— Колко време ще трае операцията? — поиска да узнае Деймън.

— Не много. Нана може и да не е първа. Зависи. Това е проста процедура, Деймън. В клапите постъпва ток. Токът малко наподобява топлината в микровълнова фурна. Той прекъсва веригата между предсърдията и камерите и ще спре излишните импулси, които причиняват неравномерното биене на сърцето на Нана. Разбра ли сега? Не ме питай повече, защото и аз не знам точно как става, но горе-долу това е.

— Нана будна ли ще е, докато става това? — поиска да узнае този път Джени.

— Сигурно. Знаете си я Нана. Ще й дадат леко успокоително, а след това ще има и местна упойка.

— Няма да усети — каза Джени.

И така, тримата си говорехме и чакахме, притеснявахме се и се въртяхме и най-накрая стана ясно, че това трае вече повече, отколкото смятах, че е необходимо. Опитвах се да не позволя на мислите ми да вземат негативна посока и да разтревожа и децата.

Извиках добрите спомени с Нана и те ми послужиха вместо молитви. Мислех си за това, колко много означава тя не само за мен, но и за децата. Никой от нас нямаше да е такъв, какъвто бе, без безусловната любов на Нана, без нейното доверие в нас, без острите й — а понякога и дразнещи — думи.

— Кога ще излезе най-сетне?

Джени ме гледаше очаквателно. Красивите й кафяви очи бяха пълни с несигурност и страх. Изведнъж си дадох сметка, че Нана всъщност е била майка на всички нас. Нана Мама беше повече мама, отколкото нана^[1].

— Дали е добре? — попита Деймън. — Нещо е станало, нали? Не мислиш ли, че вече твърде много време се бавят?

За съжаление, мислех го.

— Добре е, добре е — опитах се да успокоя децата аз.

Мина още известно време. Бавно. Най-накрая, при поредното вдигане на главата към вратата на чакалнята, видях доктор Коулс да влиза. Поех си бързо въздух и се опитах да не давам възможност на децата да видят колко притеснен бях.

Кайла Коулс се приближи към нас с усмивка. Каква прекрасна, лъчезарна усмивка има тази жена — може би най-хубавата усмивка на този свят.

— Добре ли е? — попитах аз и затаих дъх.

— Супер е — отвърна тя. — Вашата нана е печена дама. Вече пита за вас.