Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (6)

6.

Много обичам да съм в компанията на Сампсън. Винаги ми е било приятно и винаги ще ми бъде. Докато прекосявахме Вирджиния и навлизахме в Северна Каролина, разговорът постепенно взе друга насока, започнахме да разговаряме на по-благодатни и обещаващи теми. Вече му бях разказал всичко за Джамила Хюз, но той искаше да чуе последното развитие на нещата. Понякога е по-голяма клюкарка дори от Нана.

— Повече няма нищо за казване, великане. Знаеш много добре, че се запознах с нея по време на оня голям случай в Сан Франциско. Две-три седмици се виждахме всеки ден. И все още не я познавам добре. Но я харесвам. Не понася да слуша глупости от когото и да било.

— Но ти се иска да я опознаеш по-добре — засмя се Сампсън и плесна с грамадните си като лопати длани. — Това поне се вижда и с просто око.

Аз също се засмях.

— Да, всъщност е така. Джамила обаче си държи картите плътно до гърдите. Сигурно е страдала. Може би с първия мъж. Още не иска да говори за това.

— Според мен ти си нейният човек, да знаеш.

— Може. Ще ти хареса. Всички я харесват.

Джон отново започна да се смее.

— Ама наистина намираш все хубави мацки. Това поне трябва да ти го призная. — Той смени темата. — Нана е голяма работа, нали?

— И още как. Осемдесет и две. Никога няма да познаеш. Завчера се прибирам вкъщи. И я заварвам да сваля хладилника по стълбите към задния двор, влачейки го на един парцал. Няма да ме почака малко да й помогна, ами…

— Помниш ли едно време, когато ме хванаха да задигам плочи от „Спектър“?

— Помня. Тя много обича да го разказва.

Джон продължи да се смее.

— Сякаш беше вчера. Двамата с теб натикани в оня тесен и мръсен офис на управителя. Оня крещи и само дето не ни заплаши със смъртно наказание заради неговите четирийсет и петорки^[1], обаче ние го даваме непукисти. Едва не му се изсмяхме в лицето.

— И Нана изведнъж цъфва и почва да ни дармони — включих се в спомените и аз. — Тресна ме в лицето и ми разкървави устната. Беше като фурия на отмъщението, пратена от бога… Често обичаше да казва: Не ме предизвиквай. Никога, ама никога, не ме предизвиквай. Още я чувам. А след това накара полицая да ни завлече задниците до участъка. Дори не й хрумна да ни прибере вкъщи. Викам й: „Нана, това са само някакви си плочи“. Брей, щеше да ме убие тая жена. „Вече ми тече кръв“, викам й. „Още ще ти протече“, крещи тя право в лицето ми.

Усетих как се усмихвам леко на далечния спомен. Интересно как някои неща, които не са били никак забавни навремето, по-късно ти се струват адски забавни.

— Може би точно затова сме станали големи и лоши полицаи. Заради този следобед в магазина за плочи с отмъстителното изпълнение на Нана.

Усмивката отлетя от лицето на Сампсън.

— Не, не, тази случка не успя да ме вкара в правия път. Казармата обаче успя. Вкъщи не можах да получа онова, което трябваше. Нана помогна, но именно армията ме вкара в релсите. Длъжник съм й, Алекс. Длъжник съм и на Елис Купър!