Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (47)

47.

Двамата със Сампсън се срещнахме с преподобния Рийс Тейт в мъничка стая в скромния арест на Харпърс Фери. Тейт беше слаб, оплешивяващ мъж с добре оформени бакенбарди, спускащи се до края на ухото му, и никак не приличаше на бивш войник. Бе се уволнил от армията през 1993 година и сега водеше баптисткото паство на Каупенс, Южна Каролина.

— Преподобни Тейт, можете ли да ни кажете какво ви се случи вчера на Апалачкия маршрут? — попитах го аз, след като се представихме. — Кажете ни всичко, което знаете. Дошли сме тук, специално, за да ви чуем.

Подозрителният поглед на Тейт се местеше от мен към Сампсън и обратно. Съмнявам се, че го правеше съзнателно, но докато се оглеждаше из малката стая, той непрекъснато се почесваше по темето. Освен това изглеждаше ужасно объркан. Явно бе изнервен и изплашен и аз в никой случай не го обвинявах, особено пък като се има предвид, че му бяха приписали двойно убийство.

— Може би вие ще отговорите най-напред на няколко въпроса — успя да промълви накрая той. — Защо вие двамата толкова сте се загрижили какво е станало на Маршрута? Ето това не разбирам. Както не разбирам и нищо от онова, което ми се случи през последните два дни.

Сампсън ме погледна. Искаше аз да обясня. Започнах да разказвам на Тейт за нашата връзка с Елис Купър и убийствата, станали край Форт Браг.

— И вие наистина вярвате, че главен сержант Елис Купър е бил невинен? — попита той, като свърших.

Кимнах.

— Да, точно така. Смятаме, че е бил накиснат, че му приписват нещо, което не е извършил. Но все още не знаем причината за това. Не знаем защо и не знаем кой.

Сампсън имаше въпрос:

— Двамата с Елис Купър виждали ли сте се, докато сте били на служба?

Тейт поклати глава.

— Никога не съм служил в Браг. Не си спомням сержант Купър и от ’Нам… Не, не съм го виждал.

Опитах се да не го насилвам. Рийс Тейт бе праволинеен и се придържаше към официалностите, затова гледах да поддържам разговора колкото е възможно по-спокоен.

— Преподобни Тейт, ние отговорихме на вашите въпроси. А сега защо и вие не отговорите на няколко от нашите? Ако сте невинен, ние сме тук, за да ви помогнем да се измъкнете от тази бъркотия. Ще ви изслушаме и ще внимаваме.

Преди да започне да говори, той се замисли.

— Сержант Купър… Признали са го за виновен, предполагам. В затвора ли е? Бих искал да говоря с него.

Погледнах към Сампсън, после отново върнах погледа си върху Рийс.

— Неотдавна сержант Купър беше екзекутиран в Северна Каролина. Мъртъв е.

Тейт бавно склони глава.

— Боже мой, Господи боже мой! Аз просто си взех една седмица, дадох си малко почивка. Обичам да ходя и да лагерувам сред природата. Това ми е останало от службата ми в армията, но на мен ми бе приятно. Едно време в Грийнсбъороу бях и скаут. Смешно ми се струва малко, като се имат предвид обстоятелствата. — Оставих го да говори. Скаутът в него искаше — изпитваше нужда — да изкара това на бял свят. — От четири години съм разведен. Ходенето сред природата ми е единственият почтен начин да избягам, да се разтоваря. В годината си вземам две седмици, плюс някой и друг ден, когато успея.

— Някой знаеше ли за запланувания ви поход по Апалачкия маршрут?

— Всички от нашата църква. Някои приятели и съседи. Това не беше никаква тайна. И защо трябва да бъде?

— А бившата ви съпруга знаеше ли? — попита го Сампсън.

Тейт помисли малко, после поклати глава.

— Ние с нея много-много не общуваме. Мога, освен това да ви кажа, че веднъж — преди да се разведем — я набих. Може би тя ме е предизвикала, но факт е, че я ударих. Това си е моя грешка. Няма никакво извинение мъж да удари жена.

— А да ни кажете за вчера? — върнах го аз на темата. — Разкажете ни всичко, което можете да си спомните.

За десет минути Тейт успя да ни разходи по всички подробности от вчерашния ден. Каза ни, че се събудил около седем часа и видял, че има мъгла. Не бързал да поеме по маршрута, затова си направил закуска в бивака и хапнал. Някъде около осем и половина тръгнал и през този ден покрил доста голяма отсечка. По пътя задминал две семейства и някаква по-възрастна двойка. Предния ден видял една майка с две дъщери и се надявал да ги стигне, но не могъл. И накрая си направил бивак някъде около седем.

— Защо сте искали да настигнете трите жени? — попита го Сампсън.

Тейт сви рамене.

— Просто си мислех. Майката беше привлекателна жена, някъде около четиридесет. Явно и трите обичаха да излизат сред природата. Помислих си, че бихме могли да вървим заедно известно време. Това е нещо обичайно по време на походи.

— Да сте виждали някой друг този ден? — попита Сампсън.

— Не си спомням необичайни срещи. Но ще си помисля. Имам време. И мотивация.

— Добре. Значи имаме две семейства, възрастната двойка, майката и двете й дъщери. Да сте виждали някои други хора на пътеката? Група мъже? Или сам мъж?

Той поклати глава.

— Не, не си спомням да съм виждал нищо подозрително. Не съм чувал никакви подозрителни шумове през нощта. Спах добре. И точно това е ползата от туризма. Сутринта станах рано и си хванах пътя към седем и половина. Беше прекрасен ден, ясен и слънчев, и можеше да се вижда с километри наоколо. Някъде към обяд полицията дойде и ме арестува.

Преподобният Тейт спря поглед върху мен. Малките му очи гледаха умолително, търсейки разбиране.

— Кълна се, че съм невинен. Не съм посягал на никого в тези гори. Нямам представа как е попаднала кръвта по дрехите ми. Дори не носех тези дрехи в деня, когато са били убити онези бедни деца. Никого не съм убил. Някой все пак трябва да ми повярва.

От думите му ме побиха тръпки и ме лъхна хлад. Сержант Елис Купър бе казал кажи-речи същото.