Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (82)

82.

— Трябват ни още двама души да си допълним отбора. Каквито сте едри момчета, не ви ли се играе? — попита ни един възрастен мъж с тениска на „Атлантските храбреци“ и бейзболна шапка. — Каним ви най-любезно да се присъедините към нас. Това е просто една приятелска игра.

Хвърлих поглед към Сампсън. Той се усмихна и отвърна:

— Ама, разбира се, защо не?

Двамата с него бяхме разпределени в един отбор, който бе събран кажи-речи от кол и въже и му трябваше нещо повече от само още двама играчи. Старки, Харис и Грифин бяха от противниковия отбор. Противници в един приятелски мач.

— Май ние сме аутсайдерите — забеляза Сампсън.

— Не сме дошли тук, за да бием в някакъв си бейзболен мач — казах аз.

Той се ухили.

— Ама не сме дошли и да паднем.

На пръв поглед играта изглеждаше добродушна, но всичко бе против нашия отбор. Старки и Харис бяха добри спортисти и всички от техния отбор изглеждаха в час и знаеха как да играят. Нашият отбор бе разнороден и те използваха слабостите ни. Доста изостанахме в резултата.

Докато тичахме извън полето, за да поемем нашия ред за бухалката, Сампсън ме потупа по задника.

— Твърдо не съм дошъл тук да падна — каза той.

Сампсън трябваше да бъде трети. Аз щях да бъда четвърти, ако някой попаднеше на базата. Един мургав и по-възрастен мексиканец поведе хорото с несполучлив удар и нашите супермени от противниковия отбор го подиграха, че нямал cojones^[1]. Следващият батер, някакъв счетоводител с огромно шкембе, успя да прекара топката едва над главите на следващата база и откъм противниковия отбор отново долетяха полухапливи забележки.

— По-добре късметлия, отколкото добър — викна нашето момче в отговор на подигравките и потупа огромния си корем.

Към площадката пристъпи Сампсън. Без да направи няколко сухи удара за разгрявка, той само докосна гумената повърхност на базата с връхчето на най-голямата и тежка бухалка, която бе успял да намери.

— Я каква грамада излиза — подвикна Старки. — Да вземем да преместим оградата, що ли?

Изглеждаше точно като истински играч, движеше се плавно по полето и въртеше бухалката с лекота.

Сампсън стоеше на базата, без да помръдва. Никой не знаеше какво да очаква от този едър мъж, та дори и аз невинаги можех да позная. Двамата с него едно време играехме по цели дни. Като малък Сампсън играеше в градския отбор на юношите, обаче след това заряза съвсем бейзбола. Беше много добър играч, но след юношеската лига никога не бе играл организиран бейзбол.

Само стоях, гледах и се мъчех да разбера как ще изиграе това. Всъщност огради наоколо нямаше, така че нямаше опасност да прати топката отвъд оградата, дори и да искаше. Тогава какво щеше да направи?

Първият пич изсвистя към него в прекрасна траектория, но бухалката не помръдна от рамото на Сампсън. Трудно можеше човек да си представи по-удобна топка.

Питчър от противниковия отбор бе Уорън Грифин. Той също бе добър спортист, разбираше и умееше играта.

— Тая не ти ли хареса? — подвикна той на Сампсън. — Какво й беше?

— Нямаше предизвикателство в нея.

Грифин се усмихна и махна на Харис да бъде готов. Браунли Харис беше кечър.

При следващото хвърляне Грифин замахна в стил „вятърна мелница“ и топката изсвистя със светкавична скорост към хоум базата.

Но Сампсън също реагира светкавично.

Захвърли бухалката и хукна към линията на трета база. Останалите бяха толкова изненадани, че до първа база той можеше да стигне ходом и пак да успее. Базите бяха покрити.

— Ти си наред, готин — ухили се широко към мен Сампсън от първа база, намигна и се прицели с пръсти в мен.

По устните ми заигра усмивка, докато крачех към площадката.

— И ти ли обичаш предизвикателствата? — попита Грифин от мястото на питчъра.

— Ти като какъв играеш? — подразни ме Старки.

Кечърът, Браунли Харис, се приготви зад мен.

— Как я искаш, майсторе? Каква да бъде?

— Изненадай ме — хвърлих му аз поглед през рамо.

Грифин пак зае поза за „вятърна мелница“, затова си помислих, че ще я изстреля като от оръдие. Е, и какво толкова?, помислих си аз. Та това е просто една приятелска игра.

Топката ми дойде малко високо, но бе достатъчно близо, за да устоя на изкушението да замахна с все сила и да я посрещна малко по-долу от върха на бухалката. Бухалката изплющя от удара и топката изсвистя над главата на питчъра, продължавайки да набира и скорост, и височина. Нашият отбор от неудачници полудя от възторг по пейките. Изведнъж и на тяхната улица грейна слънце.

Препусках по полето, обикаляйки базите. Като профучах покрай Старки, след като минах през втора, той ме погледна особено. Сякаш знаеше нещо. Знаеше ли?

Стигнах до трета и видях пред себе си Сампсън — махаше ми да се връщам. Дори не хвърлих поглед към външното поле — връщах се, каквото и да ставаше там.

Обиколих трета база и след това ускорих. Толкова бързо не бях тичал от години насам. Хвърчах като реактив.

Браунли Харис ме чакаше на хоум базата, обаче къде беше топката? Търчах със скоростта на експрес, когато забелязах хвърлянето отдалеч. По дяволите, щеше да ме изпревари, мамка му!

Харис бе здраво стъпил на земята, поемайки съвършено точното хвърляне от играча в центъра.

Аз продължавах да летя срещу него. Харис бе блокирал пътя за площадката с якото си тяло. Ако се блъснех в него силно, можеше да избия топката. Тъмните му очи под надвисналите вежди не се отделяха от моите. Бе готов за удара, каквото и да му костваше това. Изглежда, като по-млад бе играл футбол и все още беше във форма. Рейнджър. Убиец.

Носейки се към Харис, аз сниших леко рамо. Нека види какво го очаква.

И тогава, в последния момент, аз се метнах ниско и встрани, заобикаляйки светкавично кечъра. С лявата си ръка докоснах гумената повърхност на площадката точно между дебелите му крака и калните крачоли на клина.

— Сейф! — викна съдията и разпери широко ръце.

Докато се изправях, зърнах Харис с крайчеца на окото си. Крачеше бързо и решително към мен. Май този път загазих. Нямаше вече приятелска игра.

Дясната му ръка изведнъж се вдигна и ме плесна по инстинктивно вдигнатата ръка в приятелски поздрав.

— Страхотна игра — каза той. — Този път ни пипна, партньоре. Следващия път обаче ще бъда готов. Е, в края на краищата, нали сме от един отбор? Да живее „Хеклер енд Кох“!

Господи, тоя наистина излезе готин тип.

За убиец.