Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (30)

30.

През един студен ден в началото на октомври двамата със Сампсън преодоляхме шестте часа път с кола до Централния затвор в Рали. По време на пътуването говорихме съвсем малко. Времето на Елис Купър бе дошло.

Два дни преди това щатът Северна Каролина бе информирал Купър официално за датата на екзекуцията. След това са го преместили в отделението за смъртниците с определена дата. Нещата се бяха задвижили в ужасяващо точен и безвъзвратен ритъм.

Отделът по затворите ни бе упълномощил да посетим сержант Купър. Когато пристигнахме в Централния затвор, отпред се бяха събрали дузина протестиращи. Повечето от тях бяха жени, пеещи бавни блусове от шестдесетте, че и от по-рано. Три-четири бяха вдигнали плакати, заклеймяващи смъртното наказание.

Влязохме, без да се бавим. Тъжните напеви откъм паркинга продължаваха да се чуват и отвътре.

Отделението за смъртниците в Централния затвор разполагаше с четири килии, наредени една до друга и отворени към помещение за свиждане с телевизор и душкабина в единия край. Пред килията му стояха на денонощен пост двама пазачи. Посрещнаха ни сърдечно и с уважение.

Елис Купър вдигна глава и сякаш се зарадва, като ни видя. Усмихна се и вдигна ръка за поздрав.

Здравей, Елис — каза Сампсън, след което двамата взехме по един стол и се настанихме срещу килията. — Е, пак идваме. С празни ръце, но сме тук.

От другата страна на решетката Купър бе седнал на малка табуретка, завинтена за пода. Самата килия бе безупречно чиста и оскъдно обзаведена — легло, мивка, тоалетна чиния и вградена в стената маса за писане. Гледката бе потискаща и излъчваше отчаяние.

— Благодаря ви, че дойдохте, Джон, Алекс. Благодаря ви за всичко, което направихте за мен.

— Което се опитахме да направим — уточни Сампсън. — Опитахме, но не успяхме. Само дето разсмърдяхме нещата.

Купър поклати глава.

— Просто не съм бил в раздадените карти. Тестето не е било цепено в наша полза. Вие не сте виновни. Никой не е виновен… Но тъй или иначе, радвам се да ви видя. Молех се да дойдете. И още се моля.

Двамата със Сампсън знаехме, че в момента се провеждат енергични законови процедури да се спре екзекуцията, но май нямаше нужда да говорим за това сега. Не и ако сам Купър не повдигнеше въпрос за това, а той не го направи. Изглеждаше странно умиротворен и много по-спокоен, отколкото го бях видял за последен път. Посребрената му коса бе късо подстригана, затворническият гащеризон сякаш току-що бе излязъл изпод ютията.

Той отново се усмихна.

— Тук е като в добър хотел, знаете. Луксозен хотел. Четири звезди, пет диаманта или с каквото там бележат върха. Тези двама господа се грижат добре за мен. Предвид обстоятелствата, това е най-доброто, което мога да очаквам. Те мислят, че аз съм убил онези три жени, но въпреки това се отнасят с мен добре. — Купър се наведе напред към решетките, за да се приближи колкото може повече към Сампсън. — Искам да ти кажа това, Джон, и то е много важно за мен. Знам, че си положил всички усилия, и се надявам, че и ти го знаеш. Но както вече казах, картите са били цепени неблагоприятно за мен. Не знам кой иска да умра, но някой наистина го иска… Джон, нямам никаква причина да те лъжа. Не и сега, не и в отделението за смъртници. Не съм убил онези жени.