Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (72)

72.

Тран Ван Лу беше на петдесет и четири години и ми каза, че говори отлично виетнамски, френски и английски. Английският му наистина бе отличен и на мен ми се стори, че той прилича повече на преподавател в колеж, отколкото на осъден на смърт затворник, убил девет души. Лу носеше очила със златни рамки и имаше дълга посивяла брадичка. Беше философски настроен, и то явно към всичко. Но дали той беше Пехотинеца?

— По принцип аз съм будист — каза ми той, седнал в килията си два на два. По-голямата част от пространството бе запълнена от легло, табуретка и завинтена за стената масичка за писане. Мебелите бяха вбити в бетона така, че да не могат да бъдат разглобявани или местени от затворниците. — Ще ви разкажа малко история. По-точно казано, предистория.

— Това е добро начало — кимнах аз.

— Родното ми място е село Сон Трак, в провинция Куанг Бин, малко по на север от демилитаризираната зона. Това е една от най-бедните провинции в страната, но те всички са относително бедни. На пет години започнах да работя на нашето оризище. Всички винаги бяхме гладни, макар че отглеждахме храна. На ден ядяхме истински само веднъж, обикновено тропически плодове. Оризът се предаваше на нашия земевладелец. Под лоялност разбирахме вярност към семейството, включително и към предците, към парчето земя и към селото. Национализмът бе несъществуващо понятие, западно понятие, внесено от Хо Ши Мин… През 1963 година семейството ми се премести на юг и аз постъпих в армията. Другата алтернатива бе глад, а освен това бях възпитан в омраза към комунистите. Оказах се отличен разузнавач и бях препоръчан за училището на виетнамските спомагателни военни сили, управлявано от американските специални сили. Това бе моята първа среща с американците. Отначало ги харесах.

— И какво промени това ваше становище към тях? — попитах аз.

— Много неща. Най-напред забелязах, че повечето американци гледат на мен и на сънародниците ми отвисоко. Въпреки непрекъснатите обещания бях оставен в Сайгон. Станах лодкар… През седемдесет и девета най-сетне успях да стигна до Америка. И по-точно до Ориндж Каунти в Калифорния, където има голяма виетнамска общност. Единственият начин да оцелеем бе да съживим структурата семейство — село, както правехме у дома. Направих това с една банда — „Призрачните сенки“. Най-напред започнахме в Калифорния, и то доста успешно, но после се преместихме в района на Ню Йорк. Казват, че съм убил членове на конкурентна банда.

— Вярно ли е? — прекъснах го аз.

— О, разбира се. Но това беше оправдано. Намирахме се в състояние на война.

Той спря да говори и втренчи поглед в мен.

— И ето че попаднахте в затвора. Получихте ли дата за екзекуцията?

— Не. Което ми изглежда твърде комично. Вашата страна се страхува да екзекутира осъдени убийци.

— Комично? Поради нещата, които сте виждали във Виетнам?

— Разбира се. Аз нямам друга база за сравнение.

— Злодейства, извършени в името на имитация на военни действия.

— Намирахме се в състояние на война, детектив.

— Познавахте ли някои от следните хора във Виетнам: Елис Купър, Рийс Тейт, Джеймс Итра, Робърт Бенет, Лорънс Хюстън.

Лу сви рамене.

— Беше много отдавна. Повече от трийсет години. А толкова много американски презимена трябваше да запомня.

— Полковник Оуен Хандлър?

— Не го познавам. — Лу се усмихна за първи път. — Ако искате вярвайте, детектив Крос, но разузнавачите обикновено не се виждаха с командващия офицер.

— Но с полковник Хандлър сте се срещали. Той ви помнеше до деня, в който го убиха. Можете ли да ми помогнете да спра убийствата? Знаете какво е станало там, нали? Защо се съгласихте да ме видите?

Той отново вдигна рамене с безразличие.

— Съгласих се да ви видя, защото… мой добър приятел ме помоли да го направя. Приятелят ми се казва Кайл Крейг.