Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (83)

83.

— Доста добре бягаш за амортизирано ченге, току-що минало четиридесетака — каза Сампсън, докато вървяхме през прашния паркинг, претъпкан главно от микробуси и пикапи.

Колкото бяхме видели от пикника, стигаше ни. След нашето шоу, в края на краищата загубихме мача.

— Поне не трябва да лазя, за да си стигна до базата — троснах се аз.

— Не са и очаквали такова нещо, мой човек. Обаче работата стана, нали? Пък и бая им вдигнахме кръвното.

— Ама загубихме мача.

— Но не и войната — наблегна Сампсън.

— Това е вярно. Не и войната. Поне все още не.

Подкарах колата към Фолинг Ривър Уок и паркирах малко по-нататък от къщата на Томас Старки. Къщата бе тухлена зидария с бяла ивица по прозорците, черни капаци. Мястото изглеждаше около един акър и бе обрасло е рододендрон и бучиниш. Всичко бе добре поддържано.

Двамата със Сампсън минахме покрай цъфналите свободно жълти хризантеми и се спряхме пред задната врата.

— Отсега нататък все така ли ще е? — попита Сампсън. — Ще разбиваме вратите на хората посред бял ден?

— Те вероятно знаят кои сме — казах аз — и знаят, че сме дошли за тях.

— Може би. Рейнджърите са номер едно в армията. Повечето от тях са и добри момчета. „Рейнджърите водят“. Това им е девиз от Омаха Бийч, десанта в Нормандия. Върха на копието.

— А във Виетнам? — попитах го.

— Много рейнджъри имаше там. Те именно изпълняваха трудни разузнавателни задачи. Седемдесет и пети пехотен полк. Войници за пример. Най-добрите! Поне повечето от тях. Освен това някои са били сигурно и най-добрите военни убийци.

За по-малко от минута влязох през задната врата в дома на Старки, от която се влизаше в малко перално помещение, миришещо на белина и прах за пране. Не чухме никаква алармена инсталация, но това не означаваше, че не сме задействали някоя безмълвна такава.

— Дали не би могло и тримата все още да служат в армията? — попитах аз. — Специални поръчки?

— Тази мисъл ми мина през главата. И дано да не става дума за нещо, което армията се опитва да скрие.

— Но мислиш, че може да е, а?

— Както вече казах, дано да не е. Аз си харесвам армията, готин.

Къщата бе само на няколко години. Вътре всичко бе чисто и забележително подредено. Две каменни камини на първия стаж, извити тавани, игрална зала с мокър бар и маса за билярд. Пресметнах наум, че къщата сигурно заема около 450 квадратни метра и струва може би четиристотин хиляди. Томас Старки живееше твърде добре за специалист по продажбите. Ако съдим по новите им къщи, същото се отнасяше и за Грифин, и за Харис.

Всичко бе чисто и подредено. Дори играчките на децата бяха събрани и подредени по местата им. Старки и жена му явно управляваха къщата със здрава ръка.

Кухнята разполагаше с модерни домакински уреди — огромен хладилник, блеснали с неръждаемата си стомана тенджери и тигани, закачени над работния плот. На задния десен котлон на печката бе сложен огромен чугунен тиган.

До главната спалня имаше малка стая, която се оказа, че е кабинетът на Старки. Много военни сувенири и снимки. Огледах снимките по стената и на някои от тях видях Харис и Грифин. Но нито една на мъжете, които бяха натопили. Всъщност не очаквах да видя сложена в рамка снимка на Елис Купър на стената, но това не означаваше, че не трябва да проверя. Сампсън отваряше чекмеджета и изследваше съдържанието на няколко шкафчета, вградени в стената. Дойде ред и на голям шкаф, заключен с катинар. Той вдигна поглед към мен.

Аз свих рамене.

— Давай, какво се чудиш. Нали затова сме дошли.

— Вече няма връщане назад.

Той си извади глока и стовари ръкохватката му върху катинара. На катинара не му стана нищо, обаче планката, за която бе хванат, веднага се откъсна от мястото си. Явно катинарът бе сложен тук, за да не бъркат децата вътре. А може би и жена му.

— Мръсни снимки — промърмори Сампсън, ровейки из вътрешността. — Голи списания, садо-мазо. Някои от тях с много млади момичета. А тук жените са бръснати. Много азиатки. Помисли си малко. Може би те са очистили ония момичета в Ню Йорк.

Сампсън провери шкафа за фалшиво дъно.

— Нищо. Само евтината му порно колекция. Не е съпруг и татко на годината, но ние това май вече го знаехме.

Продължих да търся, но разбрах, че няма да намеря нищо уличаващо.

— Той сигурно си държи нещата на някое друго място. Май трябва да си тръгваме вече. Остави всичко така, както си е. Искам Старки да разбере, че сме влизали.

— Том май ще си има проблеми с госпожата, а? — намигна ми Самнсън.

— Голяма работа. Тъй или иначе му предстоят проблеми.

Двамата със Сампсън излязохме от къщата от същата врата. В дърветата пееха птички. Колко мило. Слънцето блестеше високо сред лазурносиньото небе. Хубаво градче беше този Роки Маунт.

Отпред беше спрян голям син събърбън. Старки, Харис и Грифин ни чакаха.

Три слепи мишки.

Освен това трима срещу двама.