Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (33)

33.

Явно Нана отдавна бе обмисляла идеята за тържествена вечеря по случай пристигането на Джам. Джамила й предложи да й помогне и, разбира се, Нана не й позволи да си мръдне дори и малкото пръстче, но въпреки това тя я последва в кухнята.

Останалите също я последвахме — да видим какво ще стане. Две непоклатими сили. Това си бе цяла драма.

— Е-е, добре де, добре — помърмори Нана малко, но виждах, че й е приятно да има компания.

Това й даваше възможност да се изфука с пособията си за готвене, да намери на всички работа и да пробва уменията на Джамила, без да я притеснява. По едно време даже започна да си тананика. Малко след това към тананикането се присъедини и Джамила.

— Нямаш нищо против свински пържоли в сос от ябълки, задушени с картофено пюре? Не си алергична и към малките царевични хлебчета, нали? Или към сладолед с праскови?

Нана сипеше въпроси един след друг, без да чака отговор, но Джамила успя все пак да вмъкне отговора си в една от паузите:

— Обичам пържоли, картофено пюре и сладолед с праскови. Неутрална съм към задушеното. У дома също често правя такива хлебчета. По рецепта на моята баба от Сакраменто. Само че им добавяме малко сметана, от което стават още по-сочни. Понякога им хвърляме и по малко сланинка.

— Ммм — измрънка Нана. — Звучи добре, мойто момиче. Ще трябва да пробвам и аз някой ден.

— Ако успееш обаче — реши да даде своя принос и Джени.

— Трябва да мислиш позитивно — назидателно се обърна към нея Нана, размахвайки изкривеното си кутре. — Ако искаш да пораснеш голяма и да не останеш цял живот дребнаво човече, каквото си в момента.

— Ама аз само защитавах твоя хляб, Нана — защити се Джени.

Нана й намигна.

— Мога и сама да се погрижа за себе си.

Вечерята бе поднесена в столовата, заедно с Ъшър, Йоланда Адамс и Ета Джеймс като музикален фон. Дотук всичко добре. Както го пише по книгите.

— Винаги вечеряме така — обади се Деймън. — Понякога дори закусваме тук, в официалната столова.

Според мен той си падна малко по Джам. Напълно го разбирах.

— Ама, разбира се. Като например, когато президентът намине за чаша чай — каза Джамила и намигна на Деймън, а след това и на Джени.

— О, да — кимна Деймън. — Откъде знаеш? Татко ли ти каза?

— Не, струва ми се, че го видях по Си Ен Ен. Хващаме я и на Западния бряг. Там всички имаме телевизори и в банята.

Вечерята и леките разговори, които обикновено я съпровождат, минаха с голям успех, или поне аз си мислех така. Често избухваше смях, хората се чувстваха комфортно. Малкият Алекс седеше на високия си стол и през цялото време бе ухилен. По едно време Джамила измъкна Деймън от стола му и двамата изтанцуваха няколко стъпки под съпровода на Арета Франклин.

Най-сетне Нана се надигна иззад масата и обяви:

— Абсолютно ти е забранено да ми помагаш със съдовете, Джамила. Алекс ще се заеме. Това е негова работа.

— Хайде тогава — обърна се Джамила към Джени и Деймън. — Да излезем навън и да разменим клюки за татко ви. Вие имате въпроси и аз имам въпроси. Така че да обменим опит. Ти също, малкия — посочи тя Алекс — син. — Ти също си извинен от кухненската работа.

Последвах Нана в кухнята, натоварен с кажи-речи цялата посуда.

— Приятно момиче — каза Нана, като влязохме. — Пълно с живот.

След което започна да се киска като ония рошави гарги, дето ги показват по старите анимационни филмчета.

— Какво толкова смешно има, старо — попитах я аз, слагайки мръсните съдове в мивката и пускайки топлата вода. — Нещо много си се развеселила, а?

— Да. Защо не? Ти просто умираш да разбереш какво мисля. Е, тогава — изненада, изненада. Тя е наистина много сладка. Това ти го признавам, Алекс. Избираш си наистина хубави приятелки. Тази е също такава.

— Не ме притискай — предупредих я аз и сложих мръсните чинии в мивката, след което пуснах топлата вода.

— Защо да го правя? Вече съм си извлякла поука. — И Нана отново започна да се смее. Отново заприлича на старата Нана, която познавах от дете. Докторът й бе казал, че е здрава и че нищо й няма. Поне тя така твърдеше.

Върнах се до столовата да взема и останалите съдове, но не можах да се въздържа и надникнах през прозореца да проверя какво става с Джамила и децата.

Бяха на улицата и играеха баскетбол с топката на Деймън. И тримата се смееха. Забелязах, че Джамила има добра ръка, хвърляше уверено и точно. Бе свикнала да си играе с момчета, нали така?