Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (19)

19.

Срещата протече по-добре, отколкото се бяха надявали. Тримата търговци излязоха от щаба някъде след осем, с уверения за подкрепа на делото им по разпространение на лично оръжие за защита. Томас Старки бе успял да демонстрира също така последната версия на автоматичния пистолет MP5, говорейки компетентно и с ентусиазъм за производствената система на неговата фирма, която правела частите си така, че да бъдат 99,9 процента взаимозаменяеми.

— Дайте да изпием по една студена бира и да гризнем по една дебела пържола — каза Старки. — Да видим дали може човек да си намери белята някъде около Файетвил или пък в някой друг град из околията. Това е заповед, господа.

— Аз съм „за“ — кимна Харис. — Хубав ден беше, нали? Дай сега да видим дали не можем да го развалим.

Когато излязоха от Форт Браг, вече се бе стъмнило.

— Отново път ни чака — пропя Уорън Грифин първите тонове на известната стара песен на Уили Нелсън, която подхващаше винаги когато им предстоеше някакво приключение.

Познаваха Файетвил добре не само от бизнес командировки, но и от времето, когато и тримата бяха служили в Браг. Бяха минали само четири години, откакто и тримата напуснаха армията, където бяха служили като рейнджъри — полковник Старки, капитан Харис и главен сержант Грифин. Седемдесет и пети рейнджърски полк, трети батальон, първоначално сформиран във Форт Бенинг, Джорджия.

Тримата тъкмо влизаха в града, когато видяха две нощни труженички да се мотаят на ъгъла на улицата. В лошите стари времена по Хейс стрийт на всяка пресечка имаше бариери и пропуски, оградени с бодлива тел. Тогава градът беше станал известен под името Файет-нам. Тези неща обаче вече ги нямаше. Местните жители се опитваха да придадат на околностите по-цивилен вид. На единия от билбордовете, вдигнат от търговската камара, пишеше: „Метро“ живее с южен ритъм. Да ти се доповръща.

Уорън Грифин се подаде от прозореца на събърбъна и се провикна:

— Обичам те, мойто момиче, особено пък теб. Спри колата на секундата! О, боже, моля те, спри тая кола! Обичам те, скъпа! Ще се върна, да знаеш!

— Казвам се Ванеса! — подвикна една от тях, наистина много сладко момиче.

Старки се разсмя, но не спря, а продължи нататък, докато не стигнаха до „Помпата“, която съществуваше на това място поне от двайсет години. Тримата се намъкнаха вътре да хапнат и да се позабавляват. Защо да работиш, след като не могат да ти платят добре? Защо да се назорваш, ако няма печалба?

През следващите няколко часа те изпиха безброй бири, ядоха пържоли по половин кило едната, посипани с пържен лук и гъби отгоре, пушиха пури и си разказваха майтапи за войната. Дори сервитьорките и барманите се включваха от време на време. Всички тук харесваха Томас Старки. Освен ако не му бяха яли попарата.

Тримата излизаха от Файетвил около полунощ, когато Старки спря събърбъна до тротоара.

— Време е за малко учение на живо — обърна се той към Грифин и Харис.

Всички знаеха за какво става дума.

Харис само се усмихна, обаче Грифин подвикна и каза:

— Нека военната игра започне сега!

Старки се наведе от прозореца навън и заговори едно от момичетата, мотаещи се по Хейс стрийт. Бе висока, слаба като щека блондинка, леко залитаща на високите си токове. Имаше малка нацупена уста, която обаче веднага изчезна в широката й, сто доларова усмивка, която им отправи.

— Ти си много хубаво момиче — каза й Старки. — Виж какво, отиваме си вкъщи в Радисън. Дали ще ти харесат три тлъсти бакшиша вместо само един? Просто искаме да се позабавляваме малко. Нищо повече от една чиста забава.

Старки можеше да бъде очарователен, когато поиска, а също така и учтив. Всичко това бе казано с приятна усмивка. Затова блондинката се качи на задната седалка до Грифин.

— Обещавате да бъдете добри момчета, нали? — попита момичето и им се усмихна чаровно.

— Обещаваме — отвърнаха тримата в хор. — Ще бъдем добри момчета.

— Отново път ни чака — запя Грифин.

— Хей, ти си доста добър — каза момичето и го целуна по бузата.

Тя бе добра с мъжете, знаеше как да се оправя с тях, особено пък с войници от Форт Браг, които и без това си бяха добри момчета. Едно време самата тя беше военно хлапе. Не толкова отдавна. Беше на деветнайсет години.

— Чухте ли? Тази красива дама харесва как пея. Как ти е името, златна? — попита я Грифин.

— Ванеса — каза му тя артистичния си псевдоним. — А твоето. Само не ми казвай Уили.

Грифин се разсмя.

— Е, не, казвам се Уорън. Приятно ми е да се запозная с теб, Ванеса. Хубаво име за хубаво момиче.

Излязоха от града и поеха към I-95. Старки изведнъж спря събърбъна след около километър и половина и викна:

— Малка почивка!

После го остави да измине още няколко метра по инерция, докато почти цялата кола се скри сред вечнозеления храсталак, растящ от двете страни на пътя.

— Радисън не е много далеч — забеляза Ванеса. — Защо не почакате? Можете да потърпите още малко, нали, момчета?

— Това не може да чака — каза Грифин.

Изведнъж извади пистолета си и го притисна в черепа на момичето.

От предната седалка Браунли Харис се извърна и също насочи пистолета си в гърдите й.

— Ðȇ hai tay lển đầu! — ревна Томас Старки страшно.

Ръцете на тила!

— Bạn gặp nhiểu phiển phức rôi dó.

Загазила си здраво, кучко.

Ванеса, разбира се, не разбра нито дума, но тонът не можеше да се сбърка. Бе загазила. И то здраво. Стомахът й се сви. Обикновено не би се качила в кола с трима мъже, но шофьорът се показа толкова любезен. А защо сега й крещи така? Какъв език беше това? Какво става? Стори й се, че всеки момент ще повърне — за вечеря бе яла хотдог с чили.

— Спрете, моля ви, спрете! — развика се Ванеса и заплака.

Преструваше се, но това обикновено даваше резултати сред войниците от Форт Браг.

Не и този път обаче. Лудешките крясъци дори станаха по-силни. На странния език, който не разбираше.

— Ra khòi xe. Ngay bây giờ — ревна отново Томас Старки.

Излизай от колата. Веднага, кучко.

Размахваха страховитите си пистолети като луди, сочеха с тях навън и тя най-накрая схвана, че трябва да излезе от колата. Божичко, тия да не вземат да ме оставят тука?! Ега ти и гадния майтап! Копелета!

Или пък нещо по-лошо? Колко по-лошо от това може да стане?

После оня от предната седалка я зашлеви с опакото на ръката си. Защо? Та тя вече излизаше от колата. Да пукне дано! Момичето едва не падна, като стъпи на земята с високите си токове. Уили Нелсън я ритна отзад и тя ахна от болка.

— Ra khòi xe! — ревна мъжът от предната седалка.

Какви бяха тия, бе? Терористи, що ли?

Ванеса хлипаше, но разбра, че от нея се очаква да побегне, да се шмугне в тъмния храсталак и всяващите страх блата зад тях. Боже господи, не искам да ходя там! Със сигурност е пълно със змии!

Онзи от задната седалка отново я блъсна и Ванеса побягна. Какво друго й оставаше?

— Lúc đó mày sẽ đền tội!

Зад гърба й се чуваха викове.

О, боже, боже, боже, какво казват тия? Какво ще ми направят? Защо тръгнах с тях? Огромна грешка, огромна грешка!

После в главата й остана само една мисъл — да бяга.