Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (5)

5.

Към единайсет часа същата сутрин двамата със Сампсън вече бяхме на магистрала I-95, сбутани сред стадото забързани, хъркащи и бълващи кълбета дим камиони. Това пътуване ни идваше добре, за да си наваксаме. През последния месец и повече и двамата бяхме доста заети, но винаги успявахме да намерим време след това за дълги разговори. Така беше още откакто бяхме малки. Всъщност бяхме се разделили само един-единствен път, когато Сампсън замина да служи в Югоизточна Азия, а аз бях в Джорджтаун, после в „Джонс Хопкинс“.

— Разкажи ми за този твой приятел от военните години — казах.

Карах аз, а Сампсън бе избутал дясната седалка назад докрай и коленете му пак опираха в жабката. Но, изглежда, се чувстваше почти удобно.

— Когато се запознахме с него, Купър вече беше сержант и според мен знаеше, че ще си остане с този чин завинаги. Но това не го бъркаше, човекът си обичаше армията. Двамата с него бяхме заедно в Браг. Тогава Купър ми бе началник. Веднъж ме наказа с четири непоряда четири поредни уикенда.

Аз се засмях.

— И тогава ли станахте близки? През уикендите, прекарани заедно в казармата…

— А-а, тогава не можех да го гледам. Смятах, че се заяжда с мен. Заради ръста ми… След това се събрахме отново заедно в ’Нам.

— Той беше ли успокоил топката вече? След като отново сте се видели там…

— Неее, Купър си е Купър. При него няма шест-пет, истински прусак, но ако спазваш устава, няма страшно. Точно това харесваше в армията. Ред, точност и ако се държиш както трябва, обикновено всичко е наред. Може би не толкова наред, колкото би искал, но не и толкова зле. Казваше, че за един чернокож е трудно да намери такава отплата за държанието и труда си, както в армията.

— Или в полицията — вметнах аз.

— До известна степен — кимна Сампсън и продължи: — Спомням си веднъж във Виетнам. Бяхме дошли да заместим един отряд, който бе избил може би около двеста души за пет месеца. И не можеше да се каже, че избитите от тях са били войници, Алекс, макар че се предполагаше, че са от Виет Конг.

Карах и слушах, а гласът на Сампсън постепенно сякаш започна да се чува някъде отдалеч.

— На операции от този тип ние викахме „забърсване“. Същия път, за който говоря, влязохме в едно селце, но в него вече имаше наши хора. Един офицер от пехотата водеше „разпита“ на пленник пред цялото село, жени и деца. Режеше кожа от корема му. Сержант Купър се приближи до офицера и опря пистолета си в главата му. Каза му, че ако не спре, да се смята за мъртъв. Беше напълно сериозен. На Купър не му пукаше за последиците. Той не е убил тези жени в Северна Каролина, Алекс. Елис Купър не е убиец.