Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (7)

7.

Приближавахме се към сивите и мрачни стени на Централния затвор в Рали, Северна Каролина. Изолаторът вътре бе същински затвор в затвора. Беше ограден с бодлива тел и смъртоносна електрическа бариера, а по вишките наоколо въоръжената до зъби охрана не сваляше поглед от зоната. Централният затвор бе единственият в Северна Каролина, където затваряха осъдените на смърт. В момента в него имаше над хиляда затворници, като 220 от тях бяха смъртници.

— Страшничко местенце — промърмори Сампсън, докато слизахме от колата.

Никога не бях го виждал толкова напрегнат и разтревожен. Но аз също не бих искал да попадам тук.

В главната административна сграда на затвора всичко бе тихо и спокойно като в манастир, но изключително засилената охрана присъстваше навсякъде. Помолиха ни да изчакаме малко между две метални врати. После ни провериха с детектор, след което трябваше да покажем документите и полицейските си карти. Униформената охрана ни каза, че регистрационните номера на много от колите били правени тук, в затвора. Хубаво е все пак да се знае, помислих си.

В този изолатор металните врати като че ли бяха стотици. Затворниците нямаха право да излизат от килиите си без белезници, букаи на краката и въоръжена охрана зад гърба. Накрая ни въведоха в отделението за смъртниците и ни спряха пред килията на сержант Купър. В това отделение на затвора всеки блок се състоеше от шестнайсет килии — осем долу и осем горе, с една обща стая за посещения. Всичко бе боядисано в типичния за всички затвори цвят.

— Джон Сампсън, ти все пак дойде — каза Елис Купър, като ни видя в тесния коридор пред стаята за свиждане.

Вратата бе отворена и ние влязохме, съпроводени от двама души въоръжена охрана.

Поех дълбоко дъх, но се постарах да не го изпускам твърде шумно. Белезниците и букаите на Купър бяха свързани с верига и той приличаше на огромен и як роб.

Сампсън се приближи и го прегърна. Купър бе облечен в оранжев гащеризон — официалното облекло на всички смъртници. Непрекъснато повтаряше:

— Много се радвам да те видя! Много се радвам да те видя!

Когато двамата великани най-сетне се пуснаха, очите на Купър бяха зачервени, а бузите — мокри. Очите на Сампсън си останаха сухи. Никога не съм го виждал да плаче.

— Това е най-хубавото нещо, което ми се случва от много, много време — каза Купър. — Изобщо не съм си мислел, че някой ще дойде след процеса. За повечето хора аз съм вече мъртъв.

— Доведох със себе си един човек. — Сампсън се обърна към мен. — Детектив Алекс Крос. Това е най-добрият детектив по убийствата, когото познавам.

— Точно такъв ми трябва — каза Купър, поемайки ръката ми. — Най-добрият.

— Затова ни разкажи сега за цялата тази тъпотия — подкани го Сампсън. — Ама всичко. От игла до конец. Твоята версия, Куп.

Сержант Купър кимна.

— И на мен ми се иска. Хубаво ще е да я разкажа на някой, който все още не е убеден, че аз съм убил онези три жени.

— Точно затова сме тук — каза Сампсън. — Защото ти не си убил тези жени.

— Онзи петък тъкмо си бях взел заплатата — започна Купър. — Трябваше веднага да се прибера у дома при приятелката ми Марша, но реших да обърна няколко питиета в клуба. Обадих й се около осем часа, но тя явно бе излязла. Май нещо ми се бе разсърдила. Затова обърнах още едно-две. Видях се и с едни приятели. После към девет отново звъннах вкъщи, но Марша пак я нямаше. Ударихме по още едно-две и накрая реших да се прибера у дома пеш. Защо пеш ли? Защото знаех, че съм се отрязал като талпа, а и без това до вкъщи я има километър и половина, я не. Когато се прибрах, минаваше десет. Марша още я нямаше. Пуснах телевизора и седнах да гледам баскетбол — Северна Каролина срещу Дюк. Обичам да освирквам Дюк. Към единайсет чувам външната врата да се отваря. Викнах на Марша нещо от рода: „Къде ходиш по това време“… Само че не беше тя. Вътре нахлуха цял взвод от военната полиция, заедно с един следовател на име Джейкъбс. Малко след това казаха, че са намерили ножа ми на тавана. Както и следи от синя боя, с която били боядисани лицата на онези жени. И ме арестуваха за убийство.

Докато говореше, Елис Купър гледаше Сампсън, но като приключи, впери тежкия си поглед право в очите ми. Помълча малко, после продължи:

— Аз не съм убил тези жени. Но това, което не мога да си обясня, е защо някой е натресъл тези убийства именно на мен? Защо ме е натопил по този начин? Няма никакъв смисъл. Нямам нито един враг на този свят. Поне аз така си мисля.