Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (8)

8.

Томас Старки, Браунли Харис и Уорън Грифин бяха приятели от трийсет години — още от времето, когато бяха служили във Виетнам. На всеки два месеца те се събираха под командването на Томас Старки в една обикновена дървена хижа в планината Кенесоу в Джорджия и прекарваха уикенда заедно. Това бе ритуал на мъжката чест и щеше да продължи, както казваше Старки, докато и последният от тях си отиде.

Там вършеха всички онези неща, които не можеха да вършат вкъщи — надуваха до дупка музиката и слушаха „Доорс“, „Крийм“, Хендрикс, „Блайнд Фейт“ и „Еърплейн“. Пиеха бира и бърбън с литри, печаха си дебели и огромни пържоли, които хапваха с прясна царевица, лук, домати и печени картофи, намазани с масло и горчица. Пушеха скъпи кубински пури. Изобщо се забавляваха както си искат.

— Какво казваха в онази реклама за бирата? — попита ги Старки, докато седяха на верандата след вечеря. — Сещате ли се? — По-добре от това не може да бъде — отговори си Старки сам и изтръска от пурата си внушително количество пепел на пода на верандата. — Ама пък бирата беше пълен боклук. Даже не мога да си спомня името й. Има си хас. Как ще си я спомня, кат’ съм малко пиян и много друсан.

Никой от останалите не му повярва. Томас Старки никога не губеше контрол изцяло, особено пък когато извършеше убийство или заповядаше да бъде извършено.

— Ние си платихме задълженията, господа — продължи Старки, протягайки халбата си да се чукне с останалите. — Заслужихме си го. Това, което става в момента, е заслужена отплата.

— Заслужихме си го и още как — кимна Харис. — Две-три войни. Пък и останалите неща през последните години. Семейства. Единайсет деца между нас. Освен това свършихме хубава работа и сред голямата и лоша цивилизация. Никога не съм си представял, че ще си докарвам по сто и петдесет на година.

Тежките стъклени халби отново издрънчаха една в друга.

— Добре се справихме, момчета — забеляза Старки. — И ако щете ми вярвайте, оттук нататък може да става само по-добре.

И както винаги, започнаха да си разказват за кой ли път войнишките истории — Гренада, Могадишу, Залива, но най-вече Виетнам.

Старки им припомни как веднъж бяха накарали една виетнамка да „яхне подводницата“. Жената — симпатизантка на Виет Конг, разбира се — бе съблечена чисто гола и завързана за дъска по гръб. Харис уви около лицето й кърпа, която бавно започна да мокри с вода. И след като кърпата подгизна, жената бе принудена да вдъхва вода, за да диша. Дробовете и стомахът й скоро се подуха от вода. След това Харис я удряше по гърдите, за да изкара водата. Жената говореше, но не им казваше нищо ново. Затова я завлякоха до едно дърво, отрупано със сладки плодове, по което винаги пъплеха едри жълти мравки. Вързаха жената за дървото, запалиха си по една цигара с марихуана и гледаха как тялото й бавно подпухва, докато накрая не можеше да се познае какво е. Когато се наду толкова, че всеки момент щеше да се пръсне, те я „свързаха“ посредством жица с полевия телефон и я убиха с ток. Старки винаги казваше, че това е най-творческото убийство, което е виждал.

— А тая виетконгска кучка напълно си го заслужаваше — заяви той накрая както винаги.

Браунли Харис започна да разказва за „лудешките мигове“ във Виетнам. Ако от някое село прозвучаха в ответ изстрели, дори и само един, за тях тримата настъпваше „лудешкият миг“. Върху селото се изсипваше огнен ад, защото ответните изстрели доказваха, че цялото село е виетконгско. След „лудешките мигове“ селото, или по-точно онова, което бе останало от него, се изгаряше до основи.

— Хайде да влизаме в бърлогата, момчета — каза по едно време Старки. — Тъкмо ми е дошло настроение за един филм. И то точно определен.

— Бива ли го? — попита Браунли Харис и се ухили.

— Ще ти замръзне лайното от страх, това мога да ти кажа. Пред него Ханибал е като детска песничка. По-страшен филм не съм гледал.