Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (57)

57.

В неделя късно вечерта, в единайсет, се върнах във Вашингтон. Вървях с доста по-бодра стъпка и усмивката не слизаше от лицето ми. За два дни бях забравил какви главоболия ме очакват във връзка със следствието и причината за това беше Джамила.

Нана ме чакаше в кухнята. Какво беше това? Тя седеше на масата без обичайната си чаша чай и без книжка за четене. Когато ме видя да влизам, тя ми махна да отида при нея и ме прегърна.

— Здравей, Алекс. Добре ли пътува? Каза ли на Джамила много здраве от мен? Дано да си.

Вгледах се в кафявите й очи. Сториха ми се малко печални. Не можеше да скрие от мен тя такива неща.

— Какво има?

Страхът вече бе стиснал сърцето ми. Болна ли беше? Сериозно ли?

Нана поклати глава.

— Не, нищо няма, момчето ми. Просто не можех да заспя. Как е Джамила? — попита тя и очите й се разведриха.

Нана определено я харесваше. И това не можеше да скрие.

— О, тя е добре и също ви изпраща много поздрави. Липсвате й. Надявам се да я склоня пак да дойде, но, разбираш ли, тя си е калифорнийка до мозъка на костите.

Нана кимна.

— Надявам се пак да ни посети. Джамила е наистина силна жена. Този път си намери еша с нея. Нямам нищо против, че се е родила на запад. Тъй или иначе, според мен Оукланд прилича повече на Вашингтон, отколкото Сан Франциско. Не мислиш ли?

— О, да, абсолютно.

Продължих да се взирам в очите на Нана. Не разбирах. Тя не се заяждаше с мен по начина, по който обикновено го правеше. Какво ставаше тук? Няколко минути мълчахме. Също необичайно и за двама ни. Обикновено се заяждахме един друг, докато единият от нас накрая не се предадеше.

— Аз съм на осемдесет и две години, знаеш. Никога не съм се чувствала на седемдесет, на седемдесет и пет, че дори и на осемдесет. Обаче, Алекс, сега изведнъж усетих възрастта си. Аз съм на осемдесет и две. Месец или два повече или по-малко няма значение.

Тя пое ръката ми в своята и леко я стисна. Тъгата в очите й се бе върнала, а с нея ми се стори, че долових и малко страх. В гърлото ми се надигна буца. Нещо ставаше с нея. Какво? Защо не иска да ми каже?

— Напоследък в гърдите ми се появи лека болка. Не ми стига дъх. Ангина ли е, какво е, не го знам. Не е добре, изобщо не е добре.

— Ходи ли при доктор Ролман? — попитах я аз напрегнато. — Или при Бил Монтгомъри?

— Ходих при Кайла Коулс. Бе дошла в квартала да лекува някакъв мъж през няколко къщи.

Нищо не разбирах.

— Коя е тази Кайла Коулс?

— Доктор Кайла прави домашни визити в Саутийст. Събрала е десетина-петнайсет лекари и сестри, които идват в квартала и помагат на хората. Тя е страхотен лекар и добър човек, Алекс. Много добри неща прави. Много я харесвам.

Леко настръхнах.

— Нана, няма нужда да прибягваш към благотворителност. Имаме достатъчно пари, за да ходиш при доктор по твой избор.

Нана затвори очи, стискайки ги здраво.

— Моля те. Чуй ме. И обърни внимание на това, което ще ти кажа. Аз съм на осемдесет и две години и няма да живея вечно. Колкото и да ми се иска. Но досега съм успявала да се погрижа за себе си и възнамерявам да продължа да го правя. Харесвам и вярвам на Кайла Коулс. Тя е моят избор.

Нана се надигна бавно от масата, целуна ме по бузата и отиде да си легне. Поне се бяхме сдърпали отново.