Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (31)

Глава XXX
За голямата битка, която водихме с вождовете на Табаско и на неговите провинции

Ескадроните бяха толкова многобройни, че покриха целите савани, и още щом ни наближиха, спуснаха се като бесни, обградиха ни от всички страни и хвърлиха още с първия пристъп толкова много стрели, пръчки и камъни, че мигом раниха повече от шестдесет души от нашите. Големи поражения ни нанасяха и с копията си в ръкопашните схватки. Един войник загина от стрела, забита в ухото му; градушката от стрели не спираше и броят на ранените растеше. Ние не им отстъпвахме по храброст и с топовете, арбалетите и пушките, и с ударите на мечовете малко по малко ги накарахме да се отдръпнат, но те продължиха да ни обсипват със стрели от безопасно разстояние. Меса, артилеристът, със своите топове изби мнозина от тях, тъй като ескадроните им бяха многочислени и сбити. Но въпреки големите загуби и раните, които им нанасяхме, не можехме да ги отблъснем.

Аз казах на капитан Диего де Ордас: „Струва ми се, че можем да влезем в ръкопашен бой, тъй като индианците вече опитаха остриетата на нашите шпаги и мечове, затова и се отдръпнаха — от страх от сечта и за да могат да хвърлят по-добре стрели, пръчки и камъни срещу нас.“ Той отвърна, че този съвет не е добър, тъй като на всеки един от нас се падаха по триста индианци, и не бихме могли да издържим срещу толкова много воини. Но все пак ги удържахме. Решихме да се приближим колкото се може повече до тях, както бях казал на Ордас, за да ги нападнем с мечовете си и тогава те наистина се отдръпнаха към тресавището. Кортес все още не идваше с конниците си и започнахме да се страхуваме да не би да му се е случила някоя беда.

Спомням си, че когато стреляхме с топовете, индианците свиреха и крещяха оглушително, и хвърляха нагоре трева и пръст, за да не виждаме загубите, които им причинявахме; биеха барабаните и викаха: „Алала, алала!“ В това време се появиха конниците; индианците така бяха залисани в битката, че отначало не ги забелязаха, понеже идваха в гръб. Тъй като мястото беше равно, конниците добри, а конете пъргави и бързи, сразиха много народ с копията си. Като съзряхме нашите, ние се хвърлихме в боя с още по-голям устрем. Притиснати от конниците, от една страна, и от нас, от друга, скоро им видяхме гърбовете: тук индианците помислили, че кон и ездач са едно цяло, тъй като никога не бяха виждали коне.

Саваните бяха пълни с индианци, които бързо се укриха в едни гъсти гори. След като ги разпръснахме, Кортес ни разказа защо не е могъл да дойде по-скоро. Причината била в тресавището и битката, която трябвало да води с други индиански ескадрони, преди да стигне до нас. Бяха ранени трима конници и пет коня. Под едни дървета благодарихме горещо на бога, задето ни даде тази победа, и тъй като беше мартенската света Богородица, градът, който с течение на времето започна да се заселва на това място, бе наречен Санта Мария де ла Виктория. Това бе първата битка, която водихме с Кортес в Нова Испания.

След това превързахме ранените с парчета платно, защото нямаше друго, а конете лекувахме с горена мас, която взехме от един убит индианец, когото изкормихме. После отидохме да видим убитите. Те бяха повече от осемстотин, по-голямата част от тях бяха посечени с мечове, други бяха убити от попаденията на топовете, арбалетите и пушките. Много бяха полумъртви. Там, където беше минала конницата, също имаше голям брой убити и ранени, които стенеха. Битката беше продължила около един час и чак когато дойде конницата, можахме да надделеем над храбрите индиански воини. Пленихме петима индианци, двама от които военни вождове, и понеже бяхме изтощени от битката и не бяхме хапнали нищо, върнахме се в лагера. Там погребахме двамата войници — единия улучен в гърлото, а другия в ухото — и обгорихме раните на оцелелите и на конете. Поставихме стража и съгледвачи, вечеряхме и си отпочинахме.