Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (24)

Глава XXIII
Как Кортес научи за двамата испанци, които бяха под властта на индианците от нос Коточе

Тъй като Кортес проявяваше старание във всичко, заповяда да ме повикат мен и един бискаец на име Мартин Рамос и ни запита какво бяхме разбрали от думите на индианците от Коточе, когато ходихме там с Франсиско Ернандес де Кордоба; тогава те повтаряха: „Кастилан, Кастилан“. Ние му разказахме всичко така, както го бяхме видели и чули. Той каза, че много пъти си е мислил за това, да не би случайно да има някакви испанци по онези земи. „Струва ми се, че ще бъде добре да попитаме вождовете от Косумел дали знаят нещо за това“ — додаде той. С Мелчорехо, който разбираше вече малко испански, а езика на Косумел владееше отлично, запитахме първенците и всички в един глас отговориха, че познават някакви испанци и им дадоха дирите: намирали се на два дни път навътре в сушата и ги държали като роби едни вождове — само преди няколко дни в Косумел имало индиански търговци, които говорили за тях. Ние много се зарадвахме на тази новина.

След това Кортес им нареди да ги повикат с писма, които на техния език се наричат амалес. Той подари на индианците, които отидоха като пратеници, по една риза, похвали ги и обеща да им даде броеници, като се върнат. Касикът каза на Кортес да изпрати откуп на господарите на пленените испанци, за да ги пуснат да дойдат.

Тогава Кортес заповяда да се приготвят два от по-малките кораби. Единият беше малко по-голям от бриг^[1] — с двадесет стрелци с арбалети и с пушки, начело с Диего де Ордас. Той трябваше да отиде до брега на нос Коточе и да изчака там с по-големия кораб осем дни, докато пратениците се върнат с отговор на писмата, а с по-малкия да държи Кортес в течение на търсенето. От тази земя до нос Коточе разстоянието е около четири левги и от едната суша се вижда другата.

След това на корабите се качиха и двамата индианци, които щяха да отнесат писмата — те бяха търговци от Косумел. За три часа пресякоха заливчето и стовариха на брега пратениците с писмата и откупа. За два дни те намерили единия от испанците, който се казваше Херонимо де Агилар. След като прочел писмата и получил откупа, той много се зарадвал и ги дал на своя господар, за да го освободи. Вождът му казал, че може да върви, където си иска.

Агилар отишъл при другаря си, на име Гонсало Гереро, в едно селище на пет левги от неговото и му прочел писмата. Гонсало Гереро му отговорил: „Брате Агилар, аз съм женен и имам три деца, имат ме за касик и капитан по време на война. Идете вие, моето лице е татуирано и ушите ми са продупчени. Какво ще кажат за мен тези испанци, като ме видят такъв? Вижте дечицата ми какви са хубави. От сърце ви моля да ми дадете за тях тези зелени мъниста и ще им кажа, че ми ги изпращат моите братя от родината ми.“ И жената на Гонсало заговорила на Агилар на своя език и му казала много разгневена: „Виж го ти този роб с какво дошъл да подлъгва мъжа ми. Махайте се и оставете тези приказки.“ Агилар отново заговорил на Гонсало да не забравя, че е християнин, и да не погубва душата си заради една индианка. Ако толкова държи на жена си и на децата си, да ги вземе и тях със себе си. Но колкото и да го убеждавал, той не пожелал да тръгне с него. Както се разбра, Гонсало Гереро бил моряк, родом от Палос.

Като видял, че другарят му не иска да остави семейството си, Херонимо Агилар се отправил с двамата индианци към мястото, където трябвало да ги очаква корабът, но като стигнал, не го намерил, бил заминал за Косумел, тъй като минали осемте дни и даже един повече по нареждане на Ордас. Когато Агилар видял, че кораба го няма, много се натъжил и се върнал при господаря си в селището, където живеел дотогава.

Когато Ордас дойде без вести от испанците и от индианските пратеници. Кортес много се разгневи, тъй като бе сигурно, че те бяха по тези места. Тук ще оставя Агилар и ще кажа как идваха много индианци на поклонение на остров Косумел. Те бяха от съседните на нос Коточе селища и от други места в Юкатан. Както изглежда, в Косумел имаше светилища на идоли с много безобразни фигури, на които принасяха жертви.

Една сутрин дворът, където бяха идолите, се изпълни с индианци, които горяха смола, подобна на нашия тамян. Тъй като това беше нещо ново за нас, спряхме се да гледаме с голям интерес. След малко на светилището се качи един старец с дълги одежди. Той беше жрец на онези идоли и започна да свещенодействува. Кортес и всички останали гледахме как ще завърши тази зловеща проповед.

Кортес запита Мелчорехо какво казваше този стар индианец и разбра, че им проповядваше лоши неща. Тогава заповяда да извикат вожда, първенците и самия жрец и с нашия преводач им обясни по възможно най-добрия начин, че ако искат да бъдат наши братя, трябва да премахнат тези светилища с техните идоли, които са лоши и ги карат да грешат; че те не са богове, а изчадия и ще отнесат душите им в ада. Обясни им и други добри и свети неща: да сложат образа на света Богородица, който той им даде, и един кръст и че така винаги ще имат помощ и добри посеви, и ще спасят душите си. Кортес им каза още много неща за нашата свята вяра и добре ги каза.

Жрецът и вождовете отговориха, че техните предшественици са почитали тези богове, защото са добри, и че ако ги махнем, те ще ни отмъстят и ще ни погубят в морето. Кортес нареди тозчас да направим идолите на парчета и да ги търколим надолу по стъпалата. Така и сторихме. След това той заповяда да донесем много вар, каквато в това селище имаше в изобилие, и да доведат индианци зидари. Издигнахме един олтар, в който поставихме образа на света Богородица. Също така Кортес заповяда на двама от нашите дърводелци да направят кръст от наскоро отсечени дървета. Той беше сложен като разпятие до олтара. След това отец Хуан Диас отслужи литургия, а жрецът и всички останали индианци гледаха с голямо внимание.