Бернал Диас дел Кастильо
Истинската история за завоюването на Нова Испания (21)

Глава XX
Как капитан Ернандо Кортес се качи на корабите с всичките си войници и тръгна за Хавана

След като Кортес видя, че в Тринидад нямаше какво повече да правим, нареди на всички благородници и войници да се качат на корабите, които стояха в пристанището от южната страна; тези, които искаха да се придвижат до Хавана по суша, трябваше да тръгнат с Педро де Алварадо и да приберат някои от войниците, които бяха по именията. Аз също се присъединих към тях. Кортес заповяда на един благородник, много близък негов приятел, който се казваше Хуан де Ескаланте, да тръгне с един кораб по северната страна. Всички коне той нареди да тръгнат по суша.

След като се разпореди, Кортес се качи на капитанския кораб, за да поеме с всички кораби за Хавана. Изглежда, че другите кораби от армадата не видяха капитанския, на който беше Кортес, понеже тръгнаха през нощта, изгубиха го и пристигнаха сами в пристанището. Ние, които тръгнахме по суша с Педро де Алварадо, също стигнахме в Хавана. Корабът на Хуан де Ескаланте, който мина край северния бряг на острова, вече беше в пристанището. Само Кортес още не беше пристигнал.

Минаха пет дни без никакви вести от неговия кораб и вече се опасявахме, че се е изгубил в Хардинес, близо до остров Пинос, където има много плитчини, на десет-дванадесет левги южно от Хавана. Взехме решение три от по-малките кораби да отидат да търсят Кортес. Докато се приготвят корабите, докато се разберем кой да отиде: Педро или Санчо, този или онзи, изминаха още два дни, а Кортес не идваше. Докато научим какво се е случило, между нас вече се бяха появили групи и крамоли кой да бъде капитан. Най-много настояваше Диего де Ордас, главният майордом на Диего Веласкес.

Да оставим това и да се върнем при Кортес, който плаваше с най-големия кораб. Край остров Пинос или близо до Хардинес корабът се врязал в дъното, заседнал и не могъл да продължи плаването. Кортес заповядал да свалят целия товар на сушата. Така и направили. Когато корабът изплавал и нагазил в дълбочините, натоварили го отново, вдигнали ветрилата и се отправили към Хавана.

Като го съзряхме, всички благородници и войници се зарадвахме на пристигането му, с изключение на някои претенденти за капитани. Крамолите престанаха. След като се настани в дома на Педро Барба, наместник на Диего Веласкес в този град, Кортес заповяда да извадят бойните знамена, да ги сложат пред къщите и да разгласят за плаването.

От Хавана с нас тръгна един идалго^[1], който се казваше Франсиско де Монтехо, често споменаван от мен по-нататък; след завоюването на Мексико той бе губернатор на Юкатан; дойдоха и много други, все видни хора. Когато Кортес видя събрани толкова благородници, много се зарадва и изпрати един кораб до нос Гуачигуанико в едно индианско селище, принадлежащо на губернатора Диего Веласкес, където правеха хляб касабе и имаше много свине, за попълване на запасите.

Да се върнем пак при Франсиско де Монтехо и всички останали от Хавана — те доставиха много касабе и сланина, тъй като нямаше други провизии. След това Кортес заповяда да извадят от корабите цялата артилерия — десет бронзови топа и няколко фалконета — и я повери на един артилерист, който се казваше Меса, на един левантинец на име Арбенга и на Хуан Каталан — да ги почистят с вино и оцет и да ги изпробват, та гюлетата и барутът да бъдат винаги готови. Придаде им и още един другар, на име Бартоломе де Усагре; също така заповяда да пристегнат арбалетите и да ги пробват на стрелба в мишени, за да видят на колко стъпки стига изстрелът им. Тъй като в Хавана имаше много памук, направихме добре подплатени ризници, за да ни предпазват от индианските пръчки, стрели и копия, да не говорим за камъните, те бяха като градушка.

Там, в Хавана, Кортес започна да урежда дома си и да се държи като господар. Първият му главен слуга на трапезата беше един Гусман, който скоро умря или го убиха индианците. Също така имаше за камериер Родриго Ранхел, а за иконом Хуан де Касерес. Като уреди всичко това, той заповяда да се приготвим за тръгване и да се разпределят конете по корабите. Направихме ясли и складирахме много царевица и сено.

Тук искам да спомена по памет конете и кобилите, които се взеха:

На капитан Кортес се падна един несигурен кон, който по-късно умря в Сан Хуан де Улуа.

Педро де Алварадо и Ернан Лопес де Авила имаха една алеста кобила, много добра и бърза. Като стигнахме в Нова Испания, Педро де Алварадо я откупи или я взе насила, не си спомням.

Алонсо Ернандес Пуертокареро — една светлосива кобила, силна, буйна и бърза, която наричахме Рабона^[2].

Кристобал де Олид — един отличен тъмнокафяв кон.

Франсиско де Монтехо и Алонсо де Авила — един тъмночервеникав кон, негоден за война.

Франсиско де Морла — един тъмнокафяв кон, буен и бързоног.

Хуан де Ескаланте — един светлокафяв кон с бяло на трите крака, не беше много добър.

Диего де Ордас — една светлосива ялова кобила, приемлива, макар да не беше бърза.

Гонсало Домингес, който беше изключителен ездач, имаше много добър и бързоног тъмнокафяв кон.

Педро Гонсалес Трухильо — един кафяв кон, който бягаше отлично.

Морон от Байамо^[3] — един бял кон, много непокорен.

Баена от Тринидад — един бял кон, който не ставаше за нищо.

Ларес, отличен ездач — един много добър и бърз светлокафяв кон.

Ортис, музикантът и Бартоломе Гарсия, който имаше златни мини — отличен черен кон, наречен Ариеро^[4]. Той беше един от най-добрите коне, които взехме с армадата.

Хуан Седеньо от Хавана — една кафява кобила, която се ожреби на кораба. Този Хуан Седеньо беше най-богатият войник в цялата армада. Дойде със собствен кораб, с кобилата си, с един негър, касабе и сланина. По онова време коне и негри можеха да се купят само срещу златни песос. По тази причина не взехме повече коне; нито се намираха, нито пък имахме с какво да ги купим.