Джеймс Патерсън
Розите са червени (79)

79.

Бях разсеян, когато почуках и Бетси Кавалиър отвори вратата на стаята си. Изглежда, другите агенти си бяха тръгнали. Тя се бе преоблякла в бяла тениска и дънки и беше боса.

— Съжалявам, че излязох. Трябваше да се обадя вкъщи — извиних се аз.

— Ние разрешихме случая, докато те нямаше — засмя се тя.

— Чудесно! Бог да благослови ФБР! Вие сте най-добрите. Всеотдайност, смелост, чест.

— Знаеш нашето мото. Всъщност всички бяха изтощени. Може сега най-после да пийнем по нещо, ако искаш. Този път нямаш никакво извинение. Какво ще кажеш за бара на покрива, за който има толкова реклами в асансьора? Или да отидем да разгледаме Спортния музей на Кънектикът? Или музея на хартфордската полиция?

— Барът на покрива ме устройва — кимнах аз. — Можеш да ми покажеш града от високо.

Барът наистина имаше идеална гледка към Хартфорд и околността. Виждах светлинните реклами, както и шосе 84, което се виеше на североизток. Бетси си поръча чаша каберне. Аз предпочетох бира.

— Как са нещата вкъщи? — попита тя веднага щом сервитьорът взе поръчката ни.

Засмях се:

— Вече имам две деца у дома, които са страхотни, но в живота ни има известни сътресения и промени.

— Аз съм една от шест дъщери — каза Бетси. — Най-голямата и най-глезената. Знам за сътресенията и промените в семейния живот.

Усмихна се, виждах как се отпуска. Харесваше ми, че и аз се чувствах по-свободно.

— Ти имаш ли любимец? — попита тя. — Разбира се, имаш, но не ми казвай. Всъщност знам, че и без това не би ми казал. Аз бях любимката на родителите си. В това се крие повтарящият се проблем в ужасната история на живота ми.

Продължих да се усмихвам.

— Какъв е проблемът? Не виждам такъв. Мислех те за съвършена.

Бетси лапна няколко солени фъстъка. Погледна ме право в очите.

— Синдромът на отличничката. Нищо, което правя, не е достатъчно добро — поне според мен. Всичко трябва да бъде идеално. Без грешки, без пропуски — каза тя и се засмя на себе си. Това ми харесваше у нея: не си придаваше важност, гледната й точка бе много трезва.

— Още ли се стремиш към собствените си идеали? — попитах я.

Тя прокара пръсти през косата си и отмести кичурите от челото.

— И да, и не. Почти съм постигнала това, което желая да бъда в работата. Твърде добра съм за Бюрото. Как бяха казали? „Амбицията създава повече роби от нуждата“. Но признавам, че в живота ми няма равновесие. Ето ти един хубав образ за равновесието в живота — продължи. — Човек жонглира с четири топки, които се казват работа, семейство, приятели, дух. Така. Работа е гумена топка. Ако я изпуснеш, отскача обратно. А другите топки са стъклени.

— Изпускал съм някои от тези стъклени топки в живота си. Те се поочукват, а понякога се пръсват на парчета.

— Точно така.

Питиетата ни дойдоха и ние се заехме със задължителното нервно отпиване. Смешно. И двамата бяхме наясно какво става, но не знаехме накъде отива и дали това е добра или лоша идея. Тя бе по-топъл и сърдечен човек, отколкото очаквах. А беше и добър слушател.

— Обзалагам се, че балансираш много добре между работата, семейството и приятелите. А и духът ти изглежда наред — каза тя.

— Напоследък не балансирам добре с работата. А твоят дух също е наред. Ти си ентусиазирана, мислиш позитивно. Хората те харесват. Но сигурно са ти казвали всичко това и преди.

— Не толкова често, че да ми е омръзнало да го чувам. — Вдигна чашата си с вино. — Да пием за положителния дух и за духовитостта. И за доживотната присъда на нашия приятел Мислителя.

— За две доживотни присъди на Мислителя — рекох аз и вдигнах бирата си.

— Е, ето ни в Хартфорд — каза тя, взряла се в светлините на града. Погледах я известно време и бях сигурен, че желае точно това.

— Какво? — попитах.

Тя отново се засмя. Смехът й бе заразителен. Имаше страхотна усмивка, от която тъмните й очи грейваха.

— Какво значи това какво?

— Какво? Просто какво? — подразних я. — Знаеш много добре за какво говоря.

Бетси продължаваше да се смее:

— Аз трябваше да ти задам този въпрос, Алекс. Нямам избор. В това отношение. Нямам право на избор. Ето. Може да е много конфузно, но не ми пука. Добре. Така, искаш ли да дойдеш с мен в стаята ми? Аз го желая. Без никакво обвързване. Довери ми се. Не съм от тези, които се вкопчват.

Не знаех какво да й отговоря, но не казах не.