Джеймс Патерсън
Розите са червени (104)

104.

— Болницата ми изглежда задънена улица, Бетси. Огледах всички — лекарите, сестрите, пациентите. Чудя се дали със Сампсън да продължим да ходим в „Хейзълууд“ след тази седмица. Може би Брайън Макдугъл ни прати за зелен хайвер. Може би Мислителя си играе с нас. Научихте ли нещо ново за Уолш и Дауд?

Тя поклати глава. Виждах болката и разочарованието в очите й.

— Майкъл още го няма. Абсолютно нищо. Просто е изчезнал.

Седях в кабинета й и двамата бяхме качили крака на бюрото й. Пиехме леден чай от бутилки. Почивахме, споделяхме нещастието си. Бетси можеше да бъде добър слушател, когато искаше — или трябваше — да бъде.

— Кажи ми какво си узнал досега — помоли ме. — Просто нека го изслушам. Искам да го премисля.

— Не успяхме да открием нищо, което да свързва някой пациент или човек от персонала на болницата с отвличането или предишните банкови обири. Никой от пациентите не изглежда способен да извърши подобни престъпления. Дори лекарите не са особено впечатляващи. Може би Маркузе е по-различен, но мисля, че е добър човек. Половин дузина от твоите агенти претърсиха всяко кътче на „Хейзълууд“. Нищо, Бетси. Ще прегледам отново папките през уикенда.

— Но мислиш, че сме го изпуснали?

— Пак старата песен — никакви заподозрени. Мислителя сякаш умее да изчезва от лицето на земята, когато си поиска.

Тя разтри очи с юмруци, после пак ме погледна.

— От Министерството на правосъдието много разчитат на историята на Брайън Макдугъл. Те ще продължат да търсят в „Хейзълууд“. После ще проверят и всяка друга болница за ветерани в страната. Това значи, че и аз ще продължа да търся. Но ти мислиш, че Макдугъл и приятелчетата му са объркали нещо?

— Може би са объркали, а е възможно и Мислителя да ги е надхитрил. А има вероятност и Макдугъл да си е измислил цялата история. Той навярно ще получи това, което иска. Както казах, ще прегледам всичко още веднъж през уикенда.

Бетси се взираше в градския пейзаж.

— Значи смяташ да работиш през почивните дни? Срамота! По вида ти личи, че имаш нужда от отмора.

Отпих от чая си и я погледнах.

— Имаш нещо предвид ли?

Тя се засмя и изражението на лицето й бе неустоимо закачливо. Подсвирна с гърлото на бутилката.

— Мисля, че е време, Алекс. И двамата имаме нужда от малко старомодно ЗАБАВЛЕНИЕ. Какво ще кажеш да мина да те взема към обяд в събота?

Поклатих глава, но се смеех.

— Това „да“ ли е? — попита тя.

— Да. Мисля, че имам нужда от малко старомодно ЗАБАВЛЕНИЕ. Сигурен съм.