Джеймс Патерсън
Розите са червени (120)

120.

Остатъкът от нощта отлетя и смятам, че и двамата бяхме нещастни от идването на сутринта. Продължавах да мисля за казаното от Бетси: че ще й липсвам. Върнахме се в микробуса на ФБР в девет сутринта. Вътре вече миришеше неприятно. В ъгъла имаше две кофи със сух лед, който се изпаряваше и правеше претъпканото пространство що-годе поносимо за живот.

— Какво става, господа? — попита Бетси агентите. — Пропуснах ли нещо интересно? Нашият човек размърда ли се вече?

Казаха ни, че Франсис е станал и че още не се е обаждал на Катлийн Макгигън. Беше ми хрумнала една идея и я споделих с останалите. Бетси хареса предложението ми. Обадихме се на Кайл Крейг и го открихме в дома му. На него също му допадна идеята.

Агенти в Арлингтън, Вирджиния, арестуваха сестра Макгигън малко след десет сутринта. Тя бе подложена на разпит и отрече да знае нещо за връзка между д-р Бърнард Франсис и Фредрик Щабо. Освен това отхвърли своето участие в схемата. Каза, че обвиненията срещу нея са абсурдни. Не се била обаждала на Франсис предната нощ и нямала нищо против да проверим разпечатката с телефонните й разговори.

Междувременно други агенти претърсваха къщата и двора на Макгигън. Към обяд откриха един от диамантите, получени като откуп от „Метро Хартфорд“. Медицинската сестра се паникьоса и промени показанията си. Разкри на ФБР, че знае за д-р Франсис. Фредрик Щабо, обирите и отвличането.

— Да, да, да, да! — извика Бетси Кавалиър и подскочи в микробуса, когато чу тази новина. Удари главата си в покрива. — Ох, заболя ме! Няма значение. Пипнахме го! Доктор Франсис е в ръцете ни.

Малко след два следобед Бетси и аз прекосихме грижливо окосената морава и изкачихме тухлените стълби към сградата на лекаря. Сърцето ми биеше лудо. Това беше. Трябваше да бъде. Взехме асансьора до петия етаж, до мезонета, до леговището на Мислителя.

— Заслужихме си правото да направим това — казах й.

— Нямам търпение да видя лицето му — рече Бетси, когато натисна звънеца. — Студенокръвно нищожество. Звън-звън. познай кой е на вратата? Това ти е за Уолш и Дауд.

— И за момченцето на Бучиери, и за другите убити. — Д-р Франсис отвори вратата. Беше с бронзов тен, носеше долнище на анцуг и тениска, краката му бяха боси. Не изглеждаше като студенокръвно, безсърдечно чудовище. Често се получава така.

Бетси му каза кои сме. После му обясни, че сме част от екипа, разследващ отвличането в „Метро Хартфорд“ и обирите на няколко банки край Вашингтон.

За миг Франсис ни погледна объркано.

— Не разбирам. Защо сте дошли? Не съм бил във Вашингтон почти от година. Не знам как мога да ви помогна за разследването на обирите. Сигурни ли сте, че не сте сбъркали адреса?

Аз се намесих:

— Може ли да влезем, доктор Франсис? Не сме сбъркали адреса. Повярвайте ми. Искаме да поговорим с вас за един ваш бивш пациент — Фредрик Щабо.

Франсис успя да си придаде още по-объркан вид. Добре играеше ролята си, но това не ме изненада.

— Фредрик Щабо? Шегувате се, нали?

— Не се шегуваме — каза Бетси натъртено.

Докторът се ядоса. Лицето и вратът му почервеняха.

— Ще бъда в кабинета си в болницата в Усет Палм в понеделник. Болницата се намира на Блу Херън. Там можем да поговорим за бившите ми пациенти. Фредрик Щабо? Боже господи! Това беше приблизително преди година. Какво е направил? Заради заплашителните му писма до големите компании ли е всичко? Вие сте невероятни. Моля ви, сега напуснете дома ми!

Доктор Франсис опита да затръшне вратата в лицето ми. Аз му попречих с ръка. Сърцето ми продължаваше да бие до пръсване. Беше толкова хубаво: бяхме го пипнали.

— Това не може да чака до понеделник, доктор Франсис — обясних му аз. — Изобщо не може да чака.

Той въздъхна, но продължи да изглежда невероятно раздразнен.

— Ами добре. Тъкмо си правех кафе. Влезте, щом се налага.

— Налага се — казах на Мислителя.