Джеймс Патерсън
Розите са червени (107)

107.

Двамата заспахме прегърнати в някакъв момент по-късно следобеда.

Събудих се пръв и видях, че вече е почти шест. Нямаше значение колко е часът. Нито дори кой ден е. Обадих се вкъщи и проверих как са всички. Бяха щастливи, че съм излязъл и че се забавлявам, както никога.

Така беше. Гледах Бетси как спи гола и само това ми стигаше да се чувствам доволен още дълго време. Хрумна ми да приготвя гореща вана за двама ни. Дали? Да. Защо не?

В банята открих буркан с яркосини перли за вана край нещата, които тя бе донесла. Пак ме изпреварваше, нали? Запитах се дали това ми харесва и реших, че отговорът е „да“.

Ваната бавно се пълнеше, когато чух гласа й зад мен:

— О, браво! Исках да си вземем вана двамата.

Погледнах я — още беше гола.

— Мислила си за това предварително, а?

— Ами да. Доста често. Какво, смяташ, правя по време на тези безкрайни съвещания?

Няколко минути по-късно се намествахме във ваната заедно. Беше невероятно хубаво: идеалното средство срещу преумората, напрежението, отчаянието, които изпитвахме през последния месец.

— Толкова ми харесва с теб — прошепна Бетси, гледайки ме право в очите. — Не искам да излизам от тази вана, нито пък ти. Това е раят.

— Тук имат отличен румсървис. Най-добрият във Вашингтон — напомних й. — Вероятно могат да дойдат направо до ваната, ако помолим учтиво.

— Хайде да проверим — предложи тя.