Джеймс Патерсън
Розите са червени (63)

63.

Четиримата се втурнахме с тежките чанти с парите към най-близката врата. Вече се потях. Лицето и главата ми бяха пламнали.

— Бързо! Пригответе се! — крещеше трескавите си команди гласът по ханди-токито. — Точно така!

Бетси предупреждаваше хората си по друга двупосочна радиостанция. Пейзажът преливаше от яркозелено към мръснокафяво. Бяхме някъде край Абърдийн, Мериленд, след като отминахме предишната гара преди около седем минути.

— Готови ли сте? Готови! Не ме разочаровайте! — пищеше гласът.

Досега единственият номер, който бяхме измислили, бе да се опитаме да разпръснем чантите на разстояние една от друга. Дори бяхме обмисляли дали да не задържим едната чанта, за да ги принудим да се забавят, докато я търсят. Решихме да не рискуваме живота на заложниците.

Ханди-токито пак замлъкна.

— По дяволите! — възкликна Дауд.

— Да хвърляме ли чантите? — опита се да надвиха тракането на влака и свиренето на вятъра Уолш.

— Не! Чакайте! — извиках на него и Дауд, който се подаваше предпазливо навън. — Изчакайте нарежданията им! Щеше да ни каже да ги метнем. Не ги хвърляйте!

— Кучи син! — размаха ядосано ръка Бетси. — Опитват се да ни объркат. Сигурно точно сега ни се смеят.

— Да, вероятно — съгласих се аз. — Да запазим спокойствие. Трябва да сме хладнокръвни.

Във ФБР трескаво се опитваха да открият канала на радиостанцията на похитителите. Ханди-токитата бяха съвсем модерни — такива, каквито използват военните. Скрамблерите^[1] в тях бяха кодирани да променят честотата при всяка употреба. Беше възможно дори похитителите да използват няколко различни устройства и да изхвърлят всяко, по което са се обаждали веднъж.

Бетси още беше бясна. Кафявите й очи блестяха гневно.

— Той е измислил всичко, включително как да не ни остави време за планиране. Кой е този кучи син?

Ханди-токито пак прищрака.

— Отворете вратата! Пригответе се да хвърлите чантите — нареди гласът по радиото.

Вдигнах две чанти с банкноти по двайсет и петдесет долара. Сърцето ми биеше в гърлото, когато за втори път се втурнах към отворената врата. Вятърът навън бе пронизителен.

Сега влакът преминаваше през гъста гора от брястове, борове и храсталаци. Не видях никакви къщи — нито някакви лица сред дърветата. Изглеждаше идеално място за предаване на парите.

Ханди-токито пак замлъкна.

— Скапани копелета! — изкрещя агент Дауд. Останалите само изстенахме и пуснахме чантите на пода.

Гласът повтори упражнението единайсет пъти през следващия час и петнайсет минути. Три пъти ни кара да местим чантите с парите в различни вагони на влака.

Изпрати ни чак до последния вагон, а после веднага ни нареди да се върнем в първия.

— Вие сте добри момчета. Много послушни — каза гласът.

После двупосочната радиостанция отново замлъкна.