Джеймс Патерсън
Розите са червени (69)

69.

Разбира се, медиите вдигнаха страхотен шум около случая. Пресата бе научила за съществуването на Мислителя и вестниците бяха пълни със сензационни заглавия. Снимка на Томи Бучиери — една от първите жертви, се появяваше в безброй статии. Вече виждах лицето на малкото момче и насън.

Работех между дванайсет и шестнайсет часа на ден. Мичъл Бранд, който бе извършвал обири на банки във Вашингтон, все още бе в челото на списъка на заподозрените от ФБР. Беше на таблото със заподозрените повече от седмица. Не бяхме успели да открием Бранд, но той пасваше на психологическия профил. Междувременно криминолозите покриха целия район, където бяхме хвърлили парите, в търсене на следи. Специалистите от ФБР преровиха и всеки сантиметър от фермата на Браун. В мивката в кухнята откриха следи от театрален грим. Говорих с няколко от заложниците и те подкрепиха предположението, че похитителите навярно са носили грим, перуки и евентуално обувки с повдигащи стелки.

Заедно със Сампсън работихме във Вашингтон първите два дни. „Метро Хартфорд“ бяха предложили награда от един милион долара за информация, която би довела до залавянето на мъжете, замесени в престъплението. Наградата бе предназначена за обикновените хора, но би могла да заинтересува и всеки похитител, чийто дял бе по-малък от обещаната награда.

Търсенето на Мичъл Бранд също бе съсредоточено във Вашингтон. Бранд бе трийсет и седем годишен тъмнокож. Беше заподозрян в извършването на над десет обира, но официално не бе подвеждан под отговорност и сякаш бе изчезнал вдън земя. Преди време той бил сержант от армията и участвал в операция „Пустинна буря“. Известно бе, че е склонен към насилие. Според досието му от армията, имал коефициент на интелигентност над сто и петдесет.

Събрахме планина от информация, но нежеланата известност на случая работеше срещу нас. Телефонните обаждания и факсовете, които ни предлагаха различни версии, заливаха офиса на ФБР. Изведнъж разполагахме със стотици следи, които трябваше да проверим. Чудех се дали Мислителя още действа срещу нас.

На втората вечер след отвличането на хората от „Метро Хартфорд“ Сампсън се появи вкъщи към единайсет. Тъкмо се бях прибрал. Грабнах няколко студени бири и излязохме на верандата да поговорим като що-годе цивилизовани възрастни.

— Надявах се да видя малкия принц тази вечер — каза Сампсън, като седна.

— Той скоро ще дойде да живее при нас — съобщих му последните новини. Поне част от тях.

Джон се ухили широко. Зъбите му бяха големи и бели като клавиши на пиано.

— Това е страхотна новина, готин. Предполагам, госпожица Джонсън също идва с него?

Поклатих глава:

— Не, тя няма да дойде, Джон. Така и не можа да превъзмогне онази история с Джефри Шейфър. Още се страхува за живота си, за живота на всички ни. Не иска вече да ме вижда. Всичко между нас свърши.

Сампсън ме гледаше недоумяващо.

— Двамата изглеждахте щастливи заедно. Не ти вярвам, готин.

— И аз не можах да повярвам. Месеци наред. Предложих й да напусна полицията и навярно щях да го направя. Но Кристин ми каза, че това не би променило нищо.

Погледнах приятеля си в очите.

— Загубих я, Джон. Опитвам се да продължа напред. Ала сърцето ми е разбито.