Джеймс Патерсън
Розите са червени (64)

64.

— Не издържам повече! — извика Бетси. — Дяволите да го вземат! Искам да убия това копеле! — Чантите с парите бяха големи и тежки; бяхме изтощени от размъкването им из влака. Бяхме плувнали в пот, покрити със сажди и мръсотия. Изнервени и избухливи. Постоянното тракане на влака ми изглеждаше още по-шумно.

Влакът пак прекосяваше гъста гора. Свирката му се чу силно. Агент Уолш следеше имената на гарите, които отминавахме.

В този момент ханди-токито пак прищрака.

— Пригответе чантите с парите и диамантите. Сега отворете вратите. И като ги хвърляте, ги метнете близо една до друга! Ако не го направите, един заложник ще бъде убит. Следим всяко ваше движение. Вие сте много красива, агент Кавалиър.

— Да, а ти си откачен — измърмори под нос Бетси. Бледосинята й тениска беше потъмняла от пот. Кестенявата й коса беше залепнала за главата. Ако бе имала и грам тлъстина преди, вече го бе изгубила по време на това налудничаво пътуване.

— Фалшива тревога — каза гласът с очевидно задоволство. — Като самите вас. Това е засега.

Радиостанцията пак замлъкна.

— По дяволите!

Всички се строполихме върху чантите и останахме така, ужасно задъхани. Опитвах се да продължавам да мисля трезво, но с всяка фалшива тревога ми се струваше все по-трудно. Не бях сигурен дали ще мога да пробягам още веднъж разстоянието до края на влака.

— Може би трябва да слезем с чантите от влака — заговори Уолш. — Да прецакаме графика им. Да направим нещо, което не очакват.

— Това е добра идея, но е прекалено опасно — заради заложниците — каза му Бетси.

Уолш и Дауд изпсуваха силно, когато радиостанцията отново се включи. Бяхме на границата на търпението си. Къде точно беше тази граница?

— Никаква почивка за лошите — рече гласът. Чухме го как си отвори кутийка с бира или безалкохолно. После въздишка от удоволствие. — Или може би трябва да кажем почивка за лошите?

Гласът по радиото внезапно изкрещя:

— Хвърлете чантите сега! Веднага! Наблюдаваме влака! Виждаме ви! Хвърлете чантите или ще убием всички!

Нямахме избор; не бяха ни оставили никаква възможност. Оставаше ни само да се постараем да метнем чантите близо една до друга. Бяхме прекалено изморени, за да се движим достатъчно бързо. Имах чувството, че ходя насън. Дрехите ми бяха подгизнали, ръцете и краката — натежали.

— Хвърляйте чантите по-бързо! — нареди гласът. — Да видим мускулите ви, агент Кавалиър.

Можеше ли да ни види? Вероятно. Така звучеше. Несъмнено беше някъде в гората с уоки-токито си. Колко ли човека се криеха там?

Когато хвърлихме осемте чанти, влакът направи остър завой. Не виждахме какво става и на петдесет метра от нас. Паднахме на пода, псувахме и стенехме.

Бетси избухна:

— Дяволите да ги вземат! Направиха го. Надхитриха ни и се измъкнаха. О, по дяволите!

Ханди-токито се включи отново. Не беше свършил с нас.

— Благодаря за помощта. Вие сте най-добрите. Винаги ще си намерите работа като товарачи в някой супермаркет. Това може и да не е лоша кариера за вас след днешния ден.

— Ти ли си Мислителя? — попитах аз.

Връзката прекъсна.

Гласът от радиостанцията изчезна, както и парите, и диамантите. Деветнайсетте заложници още бяха при тях.