Джеймс Патерсън
Розите са червени (126)

126.

Убиецът беше точно там, в апартамента на Бетси Кавалиър. Чувстваше тъгата и омразата — техните — и се опияняваше от тях. Това бе най-върховната тръпка за него, велик, велик момент в живота му.

Да бъде тук — заедно с полицията и ФБР.

Да е сред тях, да бъбри, да слуша как го проклинат, как ронят сълзи за загубената си колежка, да подушва страха им. Бяха бесни — заради него.

Но бяха безпомощни да направят каквото и да било.

Той беше в техния лагер. Той контролираше положението.

Дори посети отново Бетси Кавалиър, която смяташе, че някой ден ще се издигне до върха на Бюрото.

Каква невероятна арогантност от нейна страна.

Тя наистина ли мислеше, че е от най-добрите, от най-големите умове във ФБР? Разбира се. Всички напоследък я смятаха за много умна.

Е, сега не изглеждаше толкова умна, гола и покрита със собствената си кръв, насилена по всеки начин, който бе успял да измисли.

Видя Алекс Крос да излиза от спалнята. Най-после изглеждаше съкрушен. Съкрушен, но и самоуверен, и разгневен.

Увери се, че физиономията му е подходящата за случая, после тръгна право към Крос.

Това беше моментът.

— Много съжалявам за Бетси — каза Кайл Крейг, Мислителя. — Много съжалявам, Алекс.