Джеймс Патерсън
Розите са червени (32)

32.

Докато карах натам, мислех трескаво.

Не позволявай това да се случи. Не и отново! Моля те, Господи, не й причинявай това! Не може да го направиш. Не би постъпил така с нея.

Паркирах до училището и бързо слязох от колата, след секунди вече тичах по коридора към кабинета на Кристин. Сърцето ми щеше да изскочи. Краката ми бяха омекнали. Когато стигнах до вратата, чух тракане на клавиатура.

Надникнах вътре.

С облекчение видях Кристин в уютния, топъл и претъпкан кабинет. Винаги се концентрираше напълно върху работата си. Не исках да я стресна, затова за момент останах на вратата и я погледах. После тихо почуках на рамката.

— Аз съм — казах тихо.

Тя спря да пише и се обърна. За миг ме погледна, както по-рано. Разтопих се. Носеше тъмносин панталон и елегантна жълта копринена блуза. Не изглеждаше, сякаш преживява тежък период в живота си, но знаех, че е така.

— Какво правиш тук? — попита ме накрая. — Вече чух новината по Си Ен Ен сутринта. Видях зрелищната сцена на убийството в супера в Лондон. — Поклати глава и затвори очи.

— Добре ли си? — запитах.

Кристин ми отговори рязко:

— Не съм добре! Изобщо не съм добре. Тази новина съвсем не ми помага. Не мога да спя нощем. Постоянно сънувам кошмари. Не мога да се концентрирам през деня. Представям си как с малкия Алекс стават ужасни неща. Също и с Деймън, Джени, Нана и с теб. Не мога да го спра!

Думите й ме пронизваха. Чувствах се ужасно, че не мога да й помогна.

— Мисля, че той няма да се върне тук — промълвих.

Очите на Кристин блеснаха гневно.

— Не го знаеш със сигурност!

— Шейфър се мисли за нещо повече от нас. Ние не сме толкова важни в измисления му свят. Жена му е била. Изненадан съм, че не е убил и децата.

— Виждаш ли, и ти си изненадан. Никой не знае със сигурност какво ще направят тези побъркани, безчувствени маниаци! И ти се занимаваш с още такива: ненормалници, които убиват невинни хора без причина. Само защото могат.

Понечих да вляза в кабинета, но тя вдигна ръка:

— Недей. Моля те, стой настрана от мен!

Кристин стана от стола си, мина покрай мен и се насочи към учителската тоалетна. Хлътна вътре, без да ме погледне.

Знаех, че няма да излезе — не и преди да е сигурна, че съм си тръгнал. Докато се отдалечавах, се сетих, че тя изобщо не бе попитала за Джени.