Джеймс Патерсън
Розите са червени (102)

102.

Беше ни взел на мушка ли? Първо смъртта на агент Джеймс Уолш, сега изчезването на Дауд. Нямаше как да сме сигурни, че събитията са свързани, но трябваше да приемем, че са. Той стои зад всичко, нали?

Бях насрочил разговор с д-р Киофи в административната сграда, така че спазих уговорката. Бях направил някои предварителни проучвания за него и някои от другите психиатри в „Хейзълууд“. Самият Киофи беше ветеран от армията; беше ходил два пъти във Виетнам и бе работил в седем болници за ветерани преди тази. Възможно ли бе той да е Мислителя? Определено имаше познания по патологична психология. Но пък и аз притежавах такива.

Когато ме въведоха в кабинета му, д-р Киофи пишеше нещо, седнал на малка маса. Беше с гръб към прозореца. Седеше на плетен стол с жълта раирана възглавничка.

Не го виждах много добре, но знаех, че той ме вижда. Такива игрички си играем ние, лечителите на мислите.

Най-после той вдигна глава и се престори на изненадан, че съм пред него.

— Детектив Крос, съжалявам. Май съм се отнесъл и времето е отлетяло.

Подръпна маншетите си, после стана от стола и ми посочи един кът с мека мебел край стената.

— С доктор Маркузе си говорихме за вас снощи. Даваме си сметка, че се държахме твърде сурово с вас и другия детектив първия ден. Навярно идеята, че полицаи ще се мотаят из отделението, ни се е сторила смущаваща. Както и да е, подочух, че се справяте отлично като психологически съветник.

Отказах да налапам стръвта. Той беше лекар; аз бях психологически съветник. Казах на Киофи за списъка със заподозрени, който бях набелязал. Той го взе. Бързо прегледа имената.

— Познавам всички тези пациенти, разбира се. Сигурен съм, че някои са достатъчно озлобени, та да проявят насилие. Всъщност Андерсън и Хейл са извършвали убийства в миналото. Но е трудно да си представя някой от тези мъже да организира поредица дръзки обири. Пък и, от друга страна, защо би му притрябвало да стои тук, ако имаше толкова много пари? — засмя се той. — На негово място аз бих изчезнал. — Така ли, д-р Киофи? Пак се зачудих.

После прекарах почти час в разговор с д-р Маркузе, който имаше по-малък кабинет точно до този на Киофи. Неговата компания ми беше приятна и времето бързо отлетя. Маркузе бе енергичен, умен и се стараеше да съдейства на разследването. Или си придаваше такъв вид.

— Как се озовахте тук, в „Хейзълууд“? — попитах накрая.

— Добър въпрос със сложен отговор. Баща ми беше военен пилот. Загуби и двата си крака във Втората световна война. Прекарвам времето си край болници за ветерани, откакто навърших седем години. Ужасно ги мразех, и то с основание. Предполагам, че съм искал да ги направя по-добри места, отколкото онези, в които лежеше баща ми.

— Успявате ли?

— Тук съм по-малко от осем месеца. Заех мястото на доктор Франсис, който се прехвърли в друга болница за ветерани във Флорида. Парите просто не достигат до тези места. Това е позор за нацията, а никой не се интересува. По телевизията би трябвало да показват репортажи от тези болници всяка седмица — докато някой наистина направи нещо за тях. Алекс, не знам какво да ви кажа за вашия убиец.

— Не вярвате, че наистина е тук, нали? — попитах.

Маркузе поклати глава:

— Ако е, той наистина е голям Мислител. Ако е тук, значи е заблудил всички.