Лора Джо Роуланд
Окаеши (8)

7 глава

Гизаемон и стражите поведоха Сано и Хирата навън, към една малка постройка за чаени церемонии със сламен покрив, дъсчени стени и каменна чешма за миене на ръцете преди влизане.

Този символ на високата японска култура изглеждаше нелепо в чуждия и враждебен Север. Сано се почувства по-скоро напрегнат, отколкото успокоен от познатата гледка, все едно бе летял до луната, за да открие там предмети от дома. Бе решил, че след всичко, което изживя тук, вече нищо не може да го слиса, но щом пристъпи в къщата заедно с Хирата и Гизаемон, установи колко се бе заблуждавал.

Трупът лежеше в ковчег от борово дърво, поставен върху застлания с татами под между чворести дървени колони, които поддържаха тавана. Около него бяха разпръснати златни лотосови цветове и месингови тамянници. Текаре бе облечена в пищно златисто кимоно от копринен брокат, върху който бяха избродирани по-тъмни златни водни лилии. Гъстите й вълнисти черни коси се бяха разпилели върху възглавницата под главата й. Очите й бяха затворени, ръцете — положени отстрани до тялото. Владетелят Мацумае бе направил гробница за останките на своята любима. Студът я бе запазил, макар и не съвсем, тъй като лицето й бе съсухрено и хлътнало. Първоначално Сано помисли, че синкавото обезцветяване около устата е гниене, но после си даде сметка, че това е татуировка като тази, която Рейко бе описала, че е видяла у наложниците езо.

— Мъртвата любовница на владетеля Мацумае е била езо — отбеляза Сано.

Докато той и Хирата стояха, втренчени в трупа, той забеляза сплесканата копринена възглавничка до главата на Текаре. Владетелят Мацумае вероятно прекарваше часове наред, коленичил до нея. В жалеене. И благоговение. Сано си помисли за сцената в стаята на владетеля Мацумае. Умът му отказваше да приеме онова, което бе видял, чул и почувствал. Несъмнено мъртвата Текаре не бе обсебила владетеля Мацумае — вероятно лудостта му го караше да се превъплъщава в нейната личност. Но обсебването от духове, изглежда, бе преобладаващото убеждение относно причината за болестното му състояние… и Сано, неговият пленник, нямаше кой знае какъв избор, освен да действа, изхождайки от същото предположение.

— В тези райони вземането на наложници от езо е нещо обичайно — поясни Гизаемон. — Липсват достатъчно японки, а и някои мъже проявяват предпочитания към местното месо.

Сано повдигна вежди при тази груба реплика.

— Значи не одобряваш?

— Само заради неприятностите, които може да причини. Вече видяхте какво е въздействието върху моя племенник.

— Не харесваше ли Текаре? — попита Хирата.

— Беше като всяка друга.

— Значи ли това, че не те е грижа за езо по принцип?

Гизаемон сви рамене.

— Има си полза и от тях. Ако не бяха те, хората от моя клан щяха да бъдат пехотинци на шогуна, вместо да управляват търговски монопол.

Хирата и Сано си размениха погледи, отбелязвайки отношението на Гизаемон. Сано попита:

— Можеш ли да ми кажеш как е умряла?

— Беше застреляна с пружинен лък. Виждали ли сте такъв? — когато Сано поклати глава, Гизаемон обясни: — Използва се за лов, лъкът и стрелата са свързани с връв, опъната през пътеката. Когато животното се препъне в нея, лъкът се задейства. Само че в този случай стрелата не улучи елен.

Той хвана с палец и показалец крайчеца на предницата на робата й и предпазливо го дръпна, за да я отгърне. Плътта на Текаре бе сивкава, гърдите й се бяха съсухрили. Между ребрата й се виждаше грозна рана, а тъканта наоколо, почерняла от кръв, бе почнала да се разлага.

— Добър, точен удар — отбеляза Гизаемон.

Удовлетворението в гласа му отврати Сано.

— Защо владетелят Мацумае смята, че Текаре е била убита? Не е ли възможно смъртта й да е била просто злополука? Да е попаднала на капан, заложен за елени?

— Изключено — отвърна Гизаемон пренебрежително. — Никой не ловува на тази пътека. Толкова близо до града не се появява дивеч. Няма грешка, смъртта й не е нещастен случай — после добави: — Освен това смъртта не е причинена само от стрелата. Острието е било намазано със суркуай^[1].

— Суркуай? — повтори въпросително Сано, свъсил вежди.

— Местен илач, приготвен от вълче биле^[2], тютюн, шипове от скат^[3] и разни други отровни неща. И мечка да уцелиш с така намазан връх, най-много да измине още двеста крачки и е мъртва. Просто я следваш, докато рухне. Има само един лек. Поразената плът трябва незабавно да се изреже, а раната да се измие. Както виждате, тя се е опитала да го стори.

— С голи ръце — отбеляза Сано, докато двамата с Хирата оглеждаха резките от одрано около раната.

— Без особена полза — отбеляза Гизаемон безчувствено.

Сано си помисли, че отрицателното отношение на Гизаемон към Текаре представлява благодатна почва за разследването на убийството.

— Кой според теб е убиецът й?

— Трябва да е бил езо — отвърна Гизаемон убедено.

— Какво те кара да смяташ така?

— Пружиненият лък е оръжие на езо. Отровата е на езо. Едно и едно е прави две.

— Говориш така, сякаш държиш убиецът да е езо — рече Сано. — Защо?

Върху обветреното лице на Гизаемон за момент се изписа благо снизхождение.

— Нека ви обясня положението тук, в Езогашима, уважаеми дворцов управителю. Отношенията между езо и японците винаги са били напрегнати. На тях не им харесва, че им налагаме ограничения на собствената им територия, че упражняваме контрол над търговията им навън. Биха предпочели да идват и да си отиват, когато пожелаят.

— Ако продават стоките си пряко на клиенти в Япония, те могат да определят собствени цени и да отстранят от сделките посредниците на клана Мацумае — рече Сано. — Знам това. Какво искаш да кажеш?

— Досега правехме компромиси. Езо се държат прилично. Оставяме ги да избират собствени главатари, да управляват селата си, да спазват традициите си. Но това невинаги помага.

— Имало е въстания на езо.

— Точно така. Макар че никога няма да ни прогонят, езо няма да престанат да се опитват. Кой има нужда от неприятности? По-добре веднъж завинаги да им наложим властта си.

Под въздействието на думите му Сано си представи как езо биват поробени чрез военни действия, а територията им — присъединена към Япония. Спомни си за мъжете, които ги бяха спасили предишния ден. Потърси в убийството по-широк, политически смисъл. Възприето по този начин, то имаше измерения, които далеч надхвърляха справедливостта към една мъртва жена. Ако Текаре е била убита от езо, това щеше да предостави на владетеля Мацудайра основание да подчини варварите, въпреки че жертвата на престъплението бе една от тях. Излизаше, че от изхода на това разследване зависеше оцеляването на цял един народ.

Но Сано се чувстваше длъжен да разреши този случай по какъвто и да било начин. Собствената му съдба, съдбата на съпругата му, на сина му и на най-близките му приятели зависеха от успеха му. Нямаше право да се въздържа от обвинения към езо, а и най-вероятно извършителят на престъплението бе един от тях.

— Какво може да е накарало един езо да убие Текаре? — попита той.

— Кой знае? Някоя разпра. А и кой го е грижа?

Тонът на Гизаемон говореше, че всякакви лични отношения между варварите не заслужаваха внимание.

— Обещах на владетеля Мацумае да открия убиеца на Текаре — рече Сано. — Съмнявам се, че ще бъде удовлетворен, ако припишем убийството на нейните хора като цяло. Ако знам каква е причината, довела до смъртта й, тя може да ми посочи извършителя.

— Е, аз не съм човекът, който може да ви отговори на този въпрос — отвърна Гизаемон. — По-добре говорете със самите езо.

— Така и смятам да постъпя — рече Сано, — но преди това трябва да говоря с вас за моя син.

Гизаемон тутакси придоби непреклонно изражение.

— Какво е станало с него? — настоя Сано. — Къде е?

Гизаемон само поклати глава.

— Искаш да кажеш, че не знаеш или че не желаеш да ми отговориш?

— Искам да кажа, че не можете да ме принуждавате да изрека нещо, което би могло да се използва срещу племенника ми — отвърна Гизаемон с упорството на самурай, верен на своя господар.

Гневът на Сано към владетеля Мацумае се разпростря и над Гизаемон, който според него знаеше какво се бе случило с Масахиро. — Това е едно невинно осемгодишно дете, изложено на смъртна опасност. Как можеш да не правиш нищо?

Оскърбен, Гизаемон свъси рунтави вежди.

— Опитвам се с всички сили да запазя реда в Езогашима и да сведа до минимум щетите, които Текаре нанася чрез племенника ми. Не бих нарекъл това „нищо“. Представете си, че сте на мое място. Едно изчезнало момче щеше да е най-малката ви грижа.

Логиката в думите му не намали потребността на Сано да открие Масахиро, нито решимостта му да си осигури съдействието на Гизаемон, който, изглежда, бе единственият, запазил някакъв разум на това място, макар че съществуваха достатъчно основания самият той да бъде заподозрян.

— Не е необходимо да предаваш племенника си. Просто ме остави да потърся сина си.

— Не мога. От вас се очаква да разследвате престъплението. Заповедите към мен са да ви помогна за това и за нищо повече.

— Не е необходимо владетелят Мацумае да научава. Гизаемон се изсмя грубо:

— Няма да ви помогна, тук няма човек, който би го сторил. Искате ли да си тръгнете жив от този остров, по-добре забравете за сина си, преглътнете щетите и се махайте.

Макар и да си даваше сметка, колко по-сериозно бе положението, отколкото бе смятал в началото, и колко благоразумен бе съветът на Гизаемон, Сано рече:

— В случай че не го осъзнаваш, твоят племенник те е поставил в твърде неблагоприятно положение. Накрая ще му се потърси отговорност за действията. Искаш ли да се сринеш заедно с него?

— Мой дълг е да следвам господаря си — Гизаемон звучеше като пламенно отдаден на този дълг, поведението му не бе просто лицемерно отношение към Бушидо. — С радост се подчинявам на желанията му.

— Съдействай ми и аз ще ти помогна по-късно — настоя Сано.

— Никога.

— Ако синът ми е тук, поне помоли владетеля Мацумае да ми го предаде. Използвай влиянието си, за да го спасиш.

Тъгата в погледа на Гизаемон подсказваше, че не бе толкова безсърдечен, колкото изглеждаше, но той поклати глава:

— Аз вече нямам влияние върху владетеля Мацумае. Никой няма, само Текаре.

Сано почувства горчивия вкус на поражението, но отказа да го преглътне. Винаги имаше повече от един път към целта. Засега каза:

— Ще говоря с езо. Можеш ли да ми доведеш онези, които са били из града в нощта на убийството?

— Това да.

 

 

Рейко претича зад ъгъла на крилото за гости и приклекна в храстите. Сърцето й пърхаше от вълнение, защото бе успяла да избяга. Но къде да отидеше най-напред? И с колко време разполагаше, докато стражите откриеха липсата й? Благодарна за обшитите с козина ботуши, прегази през една по тънала в сняг градина. Сега крепостта Фукуяма й се стори по-голяма от предишния ден, с повече постройки. Сърцето й се сви, щом си даде сметка за местата, които трябваше да претърси, за да открие Масахиро.

Ако изобщо беше там.

Ако изобщо беше жив.

Тя прогони тези мисли от съзнанието си. Докато заобикаляше двореца, чу мъжки гласове, които приближаваха. Сгуши се зад един висок каменен фенер. Покрай нея минаха двама стражи. Видя и други, които патрулираха навсякъде. Охраната тук бе дори по-строга, отколкото в крепостта Едо. Рано или късно щеше да се натъкне на войник, който щеше да се сети, че тя не е прислужница. Шмугна се през една порта и се озова в ограждение със запуснати постройки.

Някои от тях бяха складове, обезопасени срещу пожар с хоросанови стени, метални врати и керемидени покриви. Димът и различните миризми, които се носеха от тях, подсказваха, че са кухни. Рейко чу гласове, които се извисяваха над шума от цепене, тропане и цвъртене. Слуги носеха вътре въглища, после се появяваха отново и изхвърляха кофи с помия. Извърнала лице, тя мина бързо покрай тях. После претича през друга порта. Стресна я мощен лай. Срещу нея се хвърлиха четири огромни свирепи кучета, оголили паст. Рейко изпищя и вдигна ръце да се защити.

Нечий глас изкомандва кучетата на езика на езо. Те се заковаха току пред нея с разярени погледи, настръхнала по врата козина и неспирно ръмжене, но без да я нападат. Тя погледна в посоката, от която бе дошъл гласът, и видя млада жена, застанала пред открит навес, в който бяха струпани шейни и хамути. Беше наложницата, която се бе опитала да защити от господарката Мацумае.

Жената каза нещо на кучетата, при което те се обърнаха и изтърчаха при нея, кротки и покорни като домашни любимци. Тя ги почеса зад ушите и се усмихна на Рейко срамежливо, но дружелюбно. Разбирателството прехвърли бариерата на опит и култура, която ги разделяше. Рейко я бе защитила и сега тя искаше да й се отплати за това. Рейко й се усмихна в отговор. Ето тя бе съюзник, много по-надежден от Люляк. Но как да й обясни от какво имаше нужда?

Младата езо се озърна плахо, сякаш да провери дали някой не ги наблюдаваше, след което й даде знак и прошепна на японски:

— Ела.