Лора Джо Роуланд
Окаеши (23)

22 глава

С кръвожадни викове капитан Окимото и останалите войници извадиха мечове и се нахвърлиха срещу местните. Сано бе отвратен, защото напрежението между японците и местните бе възпламенено от недоказано обвинение и незначителната рана на владетеля Мацумае. Той, Хирата и детективите се хвърлиха към войниците в опит да спрат битката. Войниците ги отблъснаха. Жените се разбягаха ужасени, Плъхът се шмугна в гората. Окимото блъсна Сано с вик:

— Не се месете, това не е ваша работа!

Сано се подхлъзна на леда и връхлитайки върху един войник, който заби юмрук в челюстта му, се олюля. Маруме и Фукида се сбиха с останалите. Хирата се хвърли в действие с мълниеносна серия от юмручни удари и ритници. Войниците около него изпопадаха, но други се устремиха към местните, които бяха най-малко десет пъти по-малко от тях. С рязък глас главатарят Аветок даде заповеди на хората си. Всички, освен Урахенка се обърнаха и побягнаха. Той и Аветок приклекнаха с вдигнати кинжали, готови да се бият и да дадат възможност на другарите си да се отдалечат.

— Спрете! — Сано се хвърли между двете страни и разпери ръце. — Това е безумие!

Покрай него претичаха войници, които обсипваха със стрели бягащите местни жители, размахваха срещу тях мечове и ги посичаха в движение. Трима войници сграбчиха Сано. Капитан Окимото изкрещя:

— Хей, Хирата сан!

Той опря върха на меча си в гърлото на Сано, макар че Сано оказваше отчаяна съпротива на мъжете, които го държаха.

— Прекрати това или ще убия господаря ти!

Хирата се извъртя и замръзна намясто сред телата на войниците, които бе повалил. Главатарят Аветок и Урахенка се сражаваха, мечове се кръстосваха с кинжали. Сред ругатни на айну и японски противниците се хвърляха един срещу друг, нанасяха удари, отстъпваха и отново нападаха, газейки мъртвото тяло на Люляк.

Опасявайки се, че в хода на битката ще заловят и ще убият Рейко, Сано се озърташе трескаво, за да я открие. Видя как неколцина войници я подбраха редом с останалите жени и как всички те бяха принудени да се отдалечат бързешком. Откъм гората долитаха викове на болка и ужас, докато войниците посипаха местните. Владетелят Мацумае подскачаше нагоре-надолу, размахваше меч и крякаше в радостно въодушевление.

Полагайки отчаяни усилия да възстанови реда, Сано му викна:

— Все още не сме открили убиеца на Текаре. Не искаш ли да разбереш кой е?

— Ние вече знаем. Те са били! — и владетелят Мацумае посочи към главатаря Аветок и Урахенка, които се биеха на живот и смърт.

— Може и да не са — възрази Сано. — Те преминаха съда чрез изпитание. Възможно е да са невинни.

Владетелят Мацумае откъсна очи от битката, насочи вниманието си към Сано и престана да кряка. Капитан Окимото мушна Сано с върха на меча си:

— Млъкнете!

Сано усети, че плътта му се напрегна от допира на хладната стомана.

— Ако ги убиете сега, никога няма да разберете със сигурност. Текаре също. Тя никога няма да е убедена, че е постигнала своето възмездие.

Някакъв остатък от разум обагри гримасата на владетеля Мацумае.

— Нейният убиец може да е още на свобода, ненаказан — добави Сано.

Импулсивен както винаги, владетелят Мацумае кресна:

— Прекратете сражението! — продължи да вика, докато войниците не отстъпиха от главатаря Аветок и Урахенка, които стояха задъхани, стиснали кинжали в ръце, с бликаща от раните им кръв. — Всички елате тук!

Армията му се втурна навън от гората. В първия момент всички бяха твърде увлечени в тържествуващи крясъци, за да забележат, че останалите стоят неподвижно. Някакъв войник извика:

— Избихме ги до един! Всички варвари са мъртви!

После се огледаха озадачени, спряха и утихнаха.

Един от тях попита:

— Какво става?

— Войната се отлага, докато изясним нещата — владетелят Мацумае посочи към Аветок и Урахенка — единствените оцелели от местните — и заяви: — Това са нашите военнопленници. Върнете ги в крепостта!

Погребалната процесия се превърна в необуздан и разюздан марш от бойното поле към дома. Застанал начело, владетелят Мацумае вървеше като в мъгла, съпроводен от ликуващи войници. Следваше ги Гизаемон, мрачен и тържествуващ. Други войници водеха главатаря Аветок и Урахенка. Двамата местни пристъпваха с каменно изражение и високо вдигната глава. Зад тях вървяха Сано, Хирата и другарите им — самите те почти пленници, също водени от стражи. Следваше въодушевена тълпа от по-млади войници, които носеха отсечените глави на убитите местни. От страховитите трофеи капеше кръв.

Зад този победоносен марш вървеше друго шествие от неколцина смълчани прислужници, които носеха мъртвото тяло на Люляк, увито в палтата им. Момичето, чиято смърт бе предизвикала война, вече бе напълно забравено.

Докато пристъпваше с натежали нозе, Сано с ужас си мислеше за клането. Детектив Маруме рече:

— Навремето съм срещал самураи побойници, но тези момчета са ужас!

— Приличат на глутница вълци — отбеляза Фукида.

Плъхът измърмори:

— Милостиви Буда, върни ме обратно в Едо!

Лицето на Хирата бе сковано от тревога и гняв, докато гледаше как блъскаха и унижаваха главатаря по пътя към крепостта. Ужасът на Сано бе примесен с чувство за вина. Ако беше разкрил убиеца, можеше да предотврати тази масова сеч. Сега трябваше да стори нещо, което да осуети следващо безсмислено клане.

В крепостта Фукуяма пазачите при портите поздравиха войниците като завърнали се герои и набучиха отсечените глави на копия пред високите зидове. Армията посрещна владетеля Мацумае с възторжени възгласи:

— Да живее бъдещият завоевател на Езогашима!

Той се усмихваше, но изглеждаше смутен, все едно не разбираше много какво се бе случило. Сано се втурна към него:

— Владетелю Мацумае моля те, отмени войната. Дори и главатарят Аветок или Урахенка да са убили Текаре, техният народ няма нищо общо с това.

— Те са виновни по родова линия — заяви владетелят Мацумае.

— Според японското законодателство близките на престъпника са длъжни да споделят наказанието му — добави Гизаемон.

— Само собственото му семейство и най-приближените — възрази Сано. — Би било нечестно да бъдат изтребени и другите племена.

— Ако питате нас, тия негодници всичките са една рода — рече Гизаемон.

След като разумът се оказваше безсилен, може би заплахите щяха да постигнат по-добър резултат.

— Шогунът няма да одобри тази война. Вече си в немилост заради западналата търговия с местните. Една война ще я преустанови окончателно. Шогунът ще изхвърли клана ти от Езогашима и ще ви превърне до един в самураи без господари.

Нов изблик на възторжени възгласи поласка владетеля Мацумае. Той вдигна ръце сияещ. Гизаемон каза:

— Щом се разправим с варварите, търговията ще бъде по-добра от всякога. Ще отворим Езогашима за всеки японец, който иска да ловува или да копае злато. Ще има повече богатства за шогуна.

— Езогашима е огромна. Разпратите ли войниците си по всички краища, армията ви ще се окаже недостатъчна. Ще имате нужда от подкрепления от режима на Токугава, от друг и самурайски кланове. Това няма да зарадва владетеля Мацудайра. Той иска всички да му съдействат да се справи с бунтовниците, които се опитват да го свалят от власт.

— Ще спечелим бърза победа — Гизаемон звучеше убедено. — Владетелят Мацудайра ще ни благодари, че сме му донесли нови богатства, за да плаща на съюзниците си и на армията си.

Портите на крепостта се разтвориха. В двора нахлуха войници, които повлякоха Сано с вълната на шумния си ентусиазъм. Той се помъчи да остане близо до владетеля Мацумае и Гизаемон.

— Обстоятелствата са срещу теб. Сред хората ти плъзна напаст. А зимата не е време за военна експедиция. След като тук има толкова сняг, колко ли ще е в Далечния север?

— Засега няма да ходим там — обяви владетелят Мацумае. — Ще нападнем най-близките села, а с другите ще се разправим напролет — и викна: — Нека пием за бъдещата победа!

— Поне изчакай да приключа с разследването — призова го умолително Сано.

— Ти беше дотук! — възкликна владетелят Мацумае във внезапен прилив на гняв. — Аз ти оказах доверие, а ти ме разочарова. Поемам отново ръководството на разследването. Ще открия кой е убил Текаре, като убедя нашите затворници да кажат истината.

— Най-добрата идея, която съм чувал от доста време насам — рече Гизаемон. — Ще ти помогна. Да тръгваме.

Ужас връхлетя Сано, защото беше наясно с намеренията им.

— Не! — викна Хирата и се втурна напред да спаси Аветок и Урахенка от войниците, които ги натирваха като животни.

Капитан Окимото заяви:

— На ваше място бих се въздържал, Хирата сан.

Безочливи войници с нагли усмивки насочиха лъковете си към Сано. Едно отпускане на пръст можеше да сложи край на живота му. Хирата гледаше отчаян, обзет от безпомощен гняв.

— Нека с Хирата сан дойдем с вас — рече Сано на Гизаемон.

Може би щеше да съумее да попречи на събитията да излязат от контрол. Или беше просто един заблуден глупак.

— Добре — отвърна владетелят Мацумае. — Тъкмо ще ти покажа как се провежда истински разпит.

 

 

В женското крило войниците затвориха местните наложници в определените за тях стаи. Рейко се озова захвърлена заедно с японските дами в техните стаи. Прислужници засилиха мангалите и свариха чай. Помощничките на госпожа Мацумае се засуетиха около нея. Съблякоха палтото й, увиха я в топли завивки и разтриха ръцете и краката й. Никой не обърна внимание на Рейко. Тя коленичи в един ъгъл, изтощена от изминалия ден. Не стига, че бе открила Люляк мъртва и бе разбрала, че момичето е станало жертва на убийство, ами сега и тази война. Рейко бе ужасена. Колко ли от местните жители бяха посечени? Боеше се и за Сано. Щяха ли да го убият в този сблъсък? Нима, освен сина си щеше да загуби и съпруга си?

Заля я чувство за вина. Така бе потънала в собствената си скръб, че не бе сторила нищо, за да помогне на Сано. Ако не се видеха повече, последният й спомен щеше да остане тази раздяла помежду им. Рейко почувства такава всепоглъщаща немощ, че изпита желание да легне и да проспи всичко, което предстоеше да се случи.

Господарката Мацумае получи спазми и повърна в един леген, а в това време помощничките й държаха ръцете.

— Онова момиче представляваше ужасяваща гледка — изстена тя. — И битката също. Цялата тази кръв! Все тя ми е пред очите!

Госпожа Умница й поднесе чаша билков чай.

— Изпийте това. Ще ви успокои стомаха.

— Не мога — госпожа Мацумае закри уста и потръпна. — Толкова ми е студено. И се чувствам ужасно мръсна — цял ден съм била в близост със смъртта. Направо се е просмукала в мен.

— Една целебна гореща вана ще ви помогне — рече госпожа Теменуга.

Рейко усети нов пристъп на гнева, който я бе подтикнал да дири Люляк. Сега, когато момичето вече го нямаше и Рейко можеше да й прости, този гняв си намери друг фокус. Толкова ужасни неща се бяха случили, а единственото, което господарката Мацумае правеше, бе да създава работа на другите. Доскорошната неприязън, която изпитваше към нея, се засили и премина в омраза. Не й бе останало съчувствие за тази жена, която бе загубила дъщеря си. Рейко бе загубила сина си, а дъщеря й Акико бе твърде далеч, за да й бъде някаква утеха. Госпожа Мацумае не заслужаваше специално внимание, нито имаше право да се държи толкова егоистично. Люляк поне бе дала на Рейко топли дрехи. Госпожа Мацумае не й бе предложила абсолютно нищо. Освен това Рейко се питаше дали госпожа Мацумае нямаше вина и за друго.

Помощничките изведоха госпожа Мацумае от стаята. Рейко ги последва надолу по коридора, спря пред вратата на банята и се заслуша. Чу плисък на вода, докато жените миеха господарката си. Когато я оставиха сама да се кисне във ваната, Рейко се промъкна вътре.

Беше малко помещение с издигнат под от дървени летви. Рогозките по стените бяха с втъкани в тях разлистени растения, които да създават усещане за топлина. В средата имаше кръгла дълбока вана. Господарката Мацумае седеше в нея, потопена във водата до брадичката. Главата й се полюшваше, очите й бяха затворени. От водата се вдигаше пара с остър мирис на сладки билки. Внезапно пред очите на Рейко изникна образът на мъртвата Люляк в горещия извор. За момент почувства безжизнената й плът, видя очите й на сварена риба, втренчени в нея с невиждащ поглед. Догади й се, а гневът й се възпламени.

— Събудете се, госпожо Мацумае! — нареди тя.

— А?

Главата на госпожа Мацумае щръкна над водата и тя рязко отвори очи. Изглеждаше по-възрастна без грим, кожата й бе жълтеникава, повехнала и отпусната, устните й — бледи и подпухнали. В замъглените й очи просветна враждебност.

— Какво искате?

— Да говорим.

— Е, аз пък не желая — заяви тя опако. — Вървете си — отпусна се назад, затвори очи и стисна устни.

— Нямам такова намерение.

Рейко изпитваше известни подозрения относно случилото се с Люляк, а и имаше лични сметки за уреждане с госпожа Мацумае. Тя топна ръка във ваната и плисна вода върху лицето на госпожа Мацумае.