Лора Джо Роуланд
Окаеши (18)

17 глава

Рейко се отпусна на колене в своята стая, изтощена от посещението си при госпожа Мацумае. В миналото тя неведнъж бе устоявала срещу по-големи, по-силни противници, които я бяха заплашвали и нападали, но тази среща я беше съсипала емоционално. Провокирана от другата жена, се бе доближила в сърцето си до най-ужасните си страхове за своя син. Макар и да бе обещала на Сано да му помогне в разследването на убийството, а освен това знаеше, че разкриването на престъплението е тяхната най-голяма надежда да освободят себе си и Масахиро, тя не смяташе, че има сили да продължи.

Сведе поглед към ръцете си — те трепереха. Макар че в стаята бе сковаващ студ, дрехите й бяха влажни от пот. Слепоочията й пулсираха в мъчително главоболие, а нервното напрежение бе свило корема й на топка и й се гадеше.

Люляк добави въглища в мангала.

— Скоро ще стане топло.

— Благодаря — прошепна Рейко. Замаяна, с чувството, че всеки миг ще й призлее, тя се преви на две.

— Какво се е случило? — попита Люляк. — Не ви ли е добре? Ще ви донеса нещо — тя бързо излезе от стаята и скоро се върна с керамична кана и чаша. Коленичи и наля в нея кехлибарена течност. — Ето, изпийте това.

Рейко пое чашата и помириса. В ноздрите й нахлуха алкохолни изпарения.

— Какво е това?

— Местно вино. От просо и ориз. Ще ви помогне да се почувствате по-добре.

Трудно можеше да й стане по-зле. Рейко пресуши чашата. Напитката бе силна и тръпчива. Гърлото й пламна, но престана да й се повдига, а по тялото й се разля облекчение.

— Благодаря.

Люляк засия, доволна, че бе откликнала на нуждите й. Докато поемаше чашата от Рейко, пръстите им се докоснаха.

— Ръцете ви са ледени. Ето така, нека ги сгреем — и тя придърпа мангала по-близо до Рейко.

— Много си мила — рече Рейко с признателност, протягайки ръце над жаравата.

При все това вниманието на Люляк не я трогваше особено. Долавяше користни цели в грижовността на момичето. Но щом искаше да бъде полезна, Рейко щеше да й предостави тази възможност.

— Какво не успя да ми кажеш, докато бяхме у госпожа Мацумае?

Очите на Люляк заискриха от нетърпение, но тя се поколеба.

— Не знам дали да го сторя.

— Защо?

— Ще си имам неприятности, ако говоря за владетелката Мацумае.

Това бе обясним страх за една прислужница, която изцяло зависеше от своята господарка, но Рейко подозираше недотам пристойни причини зад внезапната липса на словоохотливост от страна на Люляк.

— В такъв случай бих искала да остана сама — каза тя, тъй като нямаше настроение за игри. — Свободна си.

Когато се изправи, Люляк изглеждаше разкъсвана между потребността да запази в тайна онова, което знаеше, и желанието си да остане с Рейко. Тя изрече бавно:

— Господарката Мацумае не ревнуваше своя съпруг. Не затова мразеше Текаре.

С жест Рейко прикани Люляк да седне.

— А защо?

Люляк се подчини, макар че Рейко я видя как пресметливо се опитва да каже колкото се може по-малко, но да извлече от него най-голяма изгода.

— Заради онова, което се случи с дъщеря й.

Последното, което Рейко желаеше, бе да чуе нова история за починалото дете на госпожа Маруме, но тя можеше да хвърли светлина върху евентуален мотив за убийството.

— Какво се случи?

— Когато Нобуко се разболя, японските лекари не можаха да я излекуват. Господарката Мацумае беше отчаяна. Текаре беше шаманка. Предполагаше се, че може да лекува болести с магия. Владетелят Мацумае нареди да я оставят да се опита да излекува Нобуко. Макар и да не харесва местните, господарката се съгласи. И тогава Текаре направи една магия.

Люляк замълча. Челото й се набразди от връхлетелите я мисли. Рейко я подкани:

— Каква магия?

— Да изгони злия дух, който причинява болестта. Текаре запали клон от смърч. Би барабан и припява молитви. Омота Нобуко в тръстикови влакна. После ги сряза с нож. Каза, че това щяло да отнеме мощта на злия дух, който повече нямало да вреди на Нобуко. Даде й да изпие някакво биле, което да й възвърне силите.

— Но тя не е оздравяла — завърши Рейко.

— Умря на следващия ден. Текаре каза, че било, защото духът вече бил обсебил Нобуко. Владетелят Мацумае й повярва. Но господарката не. Заяви, че Текаре е сложила отрова в билето. Обвини Текаре, че е убила Нобуко.

Рейко трепна изненадана. Нищо чудно, че госпожа Мацумае се бе изсмяла на предположението, че е убила Текаре, защото местната жена бе откраднала любовта на съпруга й. Изстрелът се оказваше твърде далеч от целта… ако Люляк казваше истината.

— Попитайте другите прислужници рече Люляк, долавяйки недоверието на Рейко. — Те ще потвърдят думите ми.

— Но защо й е било на Текаре да убива Нобуко?

— Видяхте как господарката Мацумае се държи с местните жени. Може Текаре да е искала да й отмъсти.

— Чак дотам, че да отрови едно дете? — възкликна Рейко със съмнение.

— Текаре не беше добър човек — рече Люляк. — Не понасяше господарката Мацумае или който и да е друг да се държи лошо с нея. Нищо чудно да го е извършила.

— Но чак да умори дъщерята на владетеля Мацумае?

Рейко не можеше да повярва, че Текаре бе посмяла да убие детето на мъжа, който не само бе неин любовник, но и владетелят на земята й.

После си спомни една друга жена, която се бе опитала да убие детето на друг могъщ владетел заради своята жестока, извратена омраза към майката на това дете. Тръпки пронизаха тялото й както всеки път, когато си спомнеше за госпожа Янагисава, понастоящем заточена на остров Хачиджо заедно със съпруга й — предишния дворцов управител. Изпита същия гняв както в деня, когато госпожа Янагисава почти щеше да убие Масахиро. Убеждението на господарката Мацумае, че Текаре е отровила дъщеря й, представляваше много по-силна причина за убийство, отколкото ревността.

— Владетелят Мацумае смяташе, че Нобуко и бездруго ще умре — рече Люляк. — Текаре знаеше, че господарят няма да я обвини. Както и стана. Според него тя не можеше да стори нищо лошо.

Рейко поклати глава потресена от мисълта, че Текаре е била способна на подобна жестокост. Със съжаление осъзна, че двамата със Сано се опитваха да постигнат справедливост, която самата жертва едва ли заслужаваше.

— Какво имаше в тази отвара?

— Местни растения, предполагам. Шаманите пазят тези неща в тайна.

Но дори и убийцата да е госпожа Мацумае, как би могла да го докаже? Рейко впери поглед в Люляк.

— Ти прекарваш много време с госпожа Мацумае, нали?

— Да — отвърна момичето. — Тя се възползва от мен по всякакъв начин.

— Да е казвала нещо, от което да става ясно, че тя е убила Текаре?

— Не, доколкото ми е известно. Господарката внимава какво говори пред прислугата.

Но Рейко подозираше, че Люляк е веща в шпионирането.

— Да си я виждала да върши нещо, което ти се е сторило съмнително?

— Не.

— В деня на смъртта на Текаре госпожа Мацумае напускала ли е крепостта? — попита Рейко. За да постави капана, е трябвало да отиде на пътеката, преди да падне нощта.

— Не знам. Само че аз не бях с нея през целия ден. Помня, че ме прати на пазар в града.

„Може би е искала да се освободи от един приказлив свидетел“, помисли си Рейко. Или да прикрие друг, който е поставил капана вместо нея.

— А помощничките й? Те излизаха ли?

— Не знам.

Надеждата на Рейко се смени с разочарование. Макар че бе открила нов, сериозен мотив за убийството, се озова обратно там, където бе при раздялата с госпожа Мацумае — с четирима заподозрени и без никакви доказателства. Макар че бе възможно някой в крепостта да е видял една от тях да се промъква навън с лък в ръка, как би могла Рейко да тръгне да издирва евентуален свидетел, след като разполагаше с толкова ограничена свобода на действие?

Тя попита отчаяно:

— Люляк, знаеш ли нещо друго?

Момичето плъзна поглед встрани.

— Какво има?

За момент по изражението на Люляк си пролича, че мисли трескаво. Гледаше многозначително и подръпваше една кръпка върху палтото си. Конците бяха почнали да се разшиват.

— Кажи ми! — нареди Рейко, без да може да овладее нетърпението си.

— Да речем, че го сторя — Люляк редеше бавно думите, все едно печелеше време за размисъл. Наблюдаваше Рейко с крайчеца на очите си. — Ако ви кажа, какво ще сторите за мен?

Ето я истинската причина, поради която в началото Люляк привидно отказа да разкрие историята за госпожа Мацумае — искаше да изтъргува онова, което знаеше, за лична изгода. Не желаеше да го пропилее просто ей така само за да помогне на Рейко. Колкото и да не одобряваше опитите на момичето да я изнудва, Рейко не се намираше в положение да избира.

— Каквото пожелаеш — отвърна тя. — Само ми кажи.

Устните на Люляк трепнаха в усмивка, когато усети как най-съкровените й желания изведнъж започнаха да изглеждат съвсем реални.

— Искам да се махна от Езогашима. Искам да отида в Едо, да живея в големия град. Може би се нуждаете от прислужница? Когато си тръгнете, ще ме вземете ли със себе си?

При други обстоятелства Рейко не би наела човек с притворен характер като характера на Люляк, но сега отвърна:

— Да, щом искаш.

Люляк се обърна към нея със сияещ поглед:

— Може би ще е по-добре, ако не работя? Дали не мога да стана ваша компаньонка?

Зависима от момичето, Рейко отвърна:

— Добре.

— Някой ден бих искала да се омъжа за богат самурай. Бихте ли ми намерили съпруг?

Ама че нахалница! Челюстта на Рейко увисна. Очевидно усетила, че е прекалила, Люляк каза:

— Вчера ви обещах да огледам наоколо за сина ви. Ами ако знам нещо и за него?

— Наистина ли? — ахна Рейко, макар че ненавиждаше Люляк заради опитите й да се възползва от нейната уязвимост.

— Възможно е — отвърна Люляк хитро, наслаждавайки се на властта си над Рейко. — Но ако искате да ви кажа, ще трябва да възнаградите усилията ми.

— Добре. Ще го сторя — ако момичето й помогнеше да открие Масахиро, както и да разреши случая с убийството, Рейко би омъжила Люляк и за самия шогун. — Кажи ми!

Тя видя колко нетърпелива бе Люляк да си получи наградата. Ръцете на момичето се превърнаха в малки хищни лапи. На страните й засияха две трапчинки. Но погледът й се впи изпитателно в Рейко.

— Как да съм сигурна, че ако ви кажа, ще изпълните своята част от уговорката?

— Можеш да ми имаш доверие — увери я Рейко.

В този момент вратата се отвори и в стаята надникнаха двама стражи явно да проверят дали Рейко е вътре. Люляк трепна гузно. Двете изчакаха в напрегнато мълчание, докато стражите не затвориха вратата и не се отдалечиха.

— Не мога да говоря сега — прошепна Люляк. — Не и тук.

— Тогава къде? Кога? — възкликна умолително Рейко, обзета от мъчително разочарование.

— Утре — отвърна Люляк.

— Но…

Преди Рейко да успее да възрази, Люляк скочи, поклони се припряно и избяга от стаята.