Лора Джо Роуланд
Окаеши (35)

34 глава

Двама войници сграбчиха Рейко. Тя се съпротивяваше с всички сили, налагаше ги с юмруци, риташе ги в корема, в нозете и в слабините. Те викнаха другарите си на помощ. Четирима, петима, шестима мъже се струпаха около нея в опит да я усмирят. Ръкавиците й паднаха и тя се опита да ги одере, но те вече я държаха здраво за ръцете и краката, които не можеха да помръднат, макар че тя продължаваше да извива тяло и да мята глава.

— Ще я оставим в гората, където няма да я открие никой — рече Гизаемон на мъжете.

Докато я отнасяха, Рейко не можеше дори да изкрещи за помощ, да не би синът й да се втурне да я спасява и да го убият заедно с нея.

 

 

Дирите, оставени от шейната, изведнъж прекъсваха в началото на една пътека, която тръгваше от реката и поемаше нагоре. Сано и хората му скочиха от шейните си в покрайнините на селото, към което вероятно се бяха отправили Рейко и Венте. Сърцето му се сви при вида на войниците, които вилнееха между колибите. Гизаемон ги бе изпреварил.

Заедно с Хирата и детективите той се заизкачва по пътеката пред главатаря Аветок и Урахенка. Когато пристигнаха в селото, установиха, че земята около тях е осеяна с трупове на местни жители. Оцелелите бяха обградени от войници. Ужас заля Сано, защото явно войската на Гизаемон бе нападнала селото. Какво се бе случило с Рейко и Венте?

Войниците ги чуха да се приближават и се обърнаха. Сано извика:

— Къде е Гизаемон? Къде е съпругата ми?

Те замръзнаха, слисани от неочакваното му появяване. Изненаданите им погледи се отместиха към другарите им от войската на Мацумае, които прииждаха по пътеката след Сано. Вдигнаха мечове в готовност да се сражават, но владетелят Мацумае пристигна залитайки и останал без дъх, заповяда:

— Спрете!

Косите му бяха разчорлени, очите му горяха трескаво върху измършавялото му лице, но самият той се бе посъвзел по време на пътуването. Сега имаше възможност да отмъсти за себе си и за Текаре.

— Свалете оръжията! Пуснете ни да минем!

Изумени, че виждат своя господар, те отстъпиха встрани и сториха път на Сано, Хирата и детективите, които бързо прекосиха селото заедно с владетеля Мацумае и войниците му. Сано замалко не се спъна в мъртвата жена, която лежеше с прерязано гърло в кървава киша сред останалите трупове.

Беше Венте. Гизаемон вече бе отстранил своята съучастница. Сано предположи, че сега е по петите на Рейко, която по някакъв начин бе разбрала, че той е убиецът, и бе единственият оцелял, който можеше да свидетелства срещу него.

Съзирайки трупа на Венте, владетелят Мацумае зяпна. Дивашката ярост на Текаре помрачи лицето му. Той започна да рита Венте и да я ругае на местния език — Текаре бе разстроена, защото й бе отнета възможността да отмъсти на сестра си. Сано се запромъква напред през тълпата от местни жители, докато накрая зърна Рейко в ръцете на четирима войници, които я отнасяха към гората. С тях беше и Гизаемон.

— Гизаемон! — викна Сано.

Мъжът се обърна и щом разпозна Сано, смръщи вежди неприязнено. После забеляза войниците, които придружаваха дворцовия управител, и чертите му се изкривиха в потрес. Той замръзна намясто. Хората му, които носеха Рейко, го последваха. Ужасът, изписан върху лицето й, премина в неистова радост.

Макар и преливащ от щастие, че я вижда, Сано впи поглед в Гизаемон.

— Кажи на хората си да я пуснат!

— Как, по дяволите, се измъкнахте от крепостта?

— Владетелят Мацумае ни освободи.

Лицето на Гизаемон застина в изненада и неверие, когато владетелят Мацумае мина покрай войниците си и застана до Сано.

— Да, чичо, истина е.

— Племеннико — Гизаемон се олюля, все едно шокът го бе зашеметил. — Защо?

Владетелят Мацумае се обърна към войниците, които държаха Рейко:

— Пуснете я!

— Не, недейте! — възрази рязко Гизаемон.

Войниците се съобразиха и с двамата, като пуснаха Рейко на земята, но продължаваха да я държат. Тя отправи към Сано поглед, в който надеждата си съперничеше със страха.

— Дворцовият управител разкри престъплението — обяви владетелят Мацумае с треперещ от гняв глас. — Той изпълни задължението си към мен. Това, че му върнах свободата, бе най-малкото, което можех да сторя в ответ.

Лицето на Гизаемон побледня и стана пепеляво, щом проумя смисъла на думите му.

— Какво правиш тук?

— Ти си убил Текаре. Дойдох, за да те накарам да отговаряш пред мен — заяви владетелят Мацумае.

— Дворцовият управител ли ти каза, че съм я убил?

Това са глупости — зад прикритието на презрението си Гизаемон бе видимо разтревожен.

— Уликите не лъжат. Оставил си една от твоите клечки за зъби в гората, където си заложил капана за Текаре — поясни владетелят Мацумае. — Трябва да внимаваш къде си ги хвърляш.

— Вероятно съм я пуснал, когато сме дирили Текаре след изчезването й — Гизаемон размърда челюст, търсейки други извинения. — Или пък дворцовият управител я е подхвърлил нарочно. За да ми припише убийството. Да те настрои срещу мен.

— Не, чичо — макар че още не бе решил дали да вярва на Сано, владетелят Мацумае бе разчел признаците за вина в поведението на Гизаемон. — Ти си се обърнал срещу мен — и той го посочи рязко с пръст, след което се удари с юмрук в гърдите. Как? — попита той с дрезгав от обида глас. — Как си могъл да ме предадеш, убивайки жената, която обичам?

Това обвинение в предателство — най-тежкото, което един господар може да отправи към своя самурай, сякаш разтърси нещо в душата на Гизаемон.

— Никога не бих го сторил — прошепна той.

— Престани с тези лъжи! Сега ще ми кажеш истината, дори и да ми се наложи да я изтръгна от теб!

Владетелят Мацумае даде знак на хората си. Те извадиха мечове и пристъпиха към чичо му. Гизаемон вдигна ръце в жест на настоятелна молба:

— Беше за твое добро. За да те предпазя от тази варварска уличница, която те съсипваше.

— Не смей да я наричаш уличница! — възкликна владетелят Мацумае.

Аз уличница! — повтори като ехо гласът на Текаре.

— Пожела да научиш истината, сега я чуй — рече Гизаемон с тон, който вероятно бе използвал, за да възпитава своя племенник още като малко момче. — Такава беше. Използваше мъжете. Използваше и теб!

— Тя ме обичаше!

— Замъгляваше разсъдъка ти с магиите си — Гизаемон говореше с горчиво негодувание към Текаре и със съжаление заради заблудата на своя племенник. — Беше като останалите варвари — ненавиждаше японците заради неправдите, които смяташе, че са причинили на нея и на народа й. Виждах го в очите й, когато поглеждаше някого от нас. Обвиняваше теб, владетеля на Езогашима. Караше те да плащаш всеки път, когато се отдаваше на друг мъж буквално пред очите ти.

— Грешиш! — възкликна владетелят Мацумае, макар че изглеждаше слисан от образа на отношенията му с Текаре, отразени в огледалото, което му бе поднесъл Гизаемон.

— Любовната напитка, която ти даваше, беше отровна. Тя те разболяваше и те правеше немощен. Знам… изпробвах я върху едно куче, което побесня и умря. Същото щеше да се случи накрая и с теб, ако не бях взел мерки.

Сано разбра, че Гизаемон се опитва да пренасочи към Текаре гнева, който владетелят Мацумае изпитваше към него. Щеше да е добре, ако чичото и племенникът се сдобряха, дори и това да означаваше, че Гизаемон щеше да избегне правосъдие. Сано щеше да му опрости убийството и последствията от него, стига да пуснеше Рейко. Той видя как тези мисли хрумнаха и на съпругата му и разпалиха надеждата в очите й.

Владетелят Мацумае отсече:

— Не ме е грижа! По-скоро бих умрял от нейната ръка, отколкото да живея през всичките тези месеци без Текаре!

— Без нея си много по-добре!

— Не си имал право да вземаш подобно решение!

— Това бе моят дълг на самурай — заяви Гизаемон. — Да освободя своя господар от вредното влияние, дори и той да не иска да се отърве от него. Това е Пътят на воина.

Сано не можеше да оправдае убийството, което бе нанесло такива поражения върху владетеля Мацумае, но воинът в него одобряваше действията на Гизаемон. Неговата движеща сила бе честта; той бе приел присърце благополучието на своя господар, макар и да не бе успял да предвиди последствията.

— Откъде можех да знам, че Текаре ще продължи да издевателства над теб дори и след смъртта си? — възкликна Гизаемон, чиято отбранителна позиция се срина, пометена от връхлетялата го мъка. Той протегна ръка към владетеля Мацумае. Изведнъж се състари, все едно тялото му се бе вкаменило около тайната, която бе пазил, и сега, след като истината бе излязла наяве, отново бе станал смъртен, тленен. — Ако знаех какво ще се случи…

Угризения вдълбаха нови бръчки в загрубялата кожа на лицето му.

— Откакто си на този свят, все съм те напътствал и закрилял. Ти си ми повече от син, ти си моят живот. Никога не съм искал да ти причиня зло. Съжалявам. Ако можех да отменя убийството й, бих го сторил.

Думите му стопиха непримиримостта на племенника му. Владетелят Мацумае прошепна:

— Знам, чичо — и олюлявайки се, пристъпи и се пресегна да хване десницата на Гизаемон.

Сано бе трогнат въпреки неохотата си да приеме опрощаването на едно престъпление. Видя как Рейко си отдъхна, и почувства как напрежението се разсейва и у останалите, които наблюдаваха сцената. Добро бе всичко, което завършваше мирно, макар и недотам удовлетворително.

Внезапно тялото на владетеля Мацумае се сгърчи подобно на хваната от рибар змиорка. Чертите на Текаре, изкривени от гняв, замениха неговите.

— Е, аз пък не знам! — разнесе се от устата му резкият й глас. — А и не можеш да отмениш онова, което си ми сторил.

Тя се нахвърли върху Гизаемон, който се сви стреснат.

Кой си ти, да ме упрекваш, че съм използвала владетеля Мацумае? Ти и сънародниците ти използвате моя народ. Грабите рибата, която хващаме, животните, които ловуваме, нещата, които майсторим, и ни ги плащате с жалки оскъдици. Твоите хора ме използваха за свое удоволствие. А ти ми отне живота! — тя се обърна и попита: — Ще го оставиш ли да се измъкне безнаказано, господарю мой?

Върху лицето на владетеля Мацумае се изписа колебание. Тъй като не желаеше тя да предизвика повече неприятности, Сано заяви:

— Всичко свърши, Текаре. Вече наказа достатъчно хора за отнетия си живот. Сега ни остави.

Владетелят Мацумае се извърна рязко към Сано:

— Ти не се меси! — и заби юмрук в челюстта му.

Сано се олюля, но Хирата го хвана.

— Каза, че искаш да отмъстиш за мен — продължи да го подстрекава Текаре. — Твърдеше, че ме обичаш!

— Вярно е.

— Тогава го докажи! Дай ми живот за живота, който ми бе отнет. Убий го!

Владетелят Мацумае се втренчи ужасен в собствената си десница, която сочеше към Гизаемон.

— Но… той ми е кръв и плът. Винаги е искал само онова, което е най-добро за мен. Не мога…

— Страхливец! Ти си владетелят на Езогашима, но се страхуваш от този човек, защото винаги се е разпореждал с живота ти — Текаре забълва яростни ругатни през устата на владетеля Мацумае. — Ако не можеш да го убиеш лично, остави да го сторят войниците ти!

Безпомощен пред отмъстителния дух, който го бе обсебил, владетелят Мацумае изстена:

— Добре, ако това ще те направи щастлива, любов моя — той даде знак на войниците си. — Убийте чичо ми!

Обзети от неохота, но покорни, те пристъпиха към Гизаемон с извадени мечове. Всички негови войници, освен онези, които държаха Рейко, се хвърлиха напред да го защитят. Гизаемон изкрещя:

— Пипнете ли ме, госпожа Рейко умира!

Войникът притисна острие до гърлото й. Паника сгърчи ръцете й, разшири очите й и скова устата й в гримаса. Сано извика:

— Не!

Войниците на владетеля Мацумае размахаха мечове срещу войниците на Гизаемон в опит да се доберат до него. Неговите хора отвърнаха на ударите, закриляйки господаря си. Сано, Хирата и детективите се хвърлиха в битката и изтикаха войниците на владетеля Мацумае. Той самият обсипваше с юмруци Сано и хората му. Двамата с Текаре крещяха:

— Махайте се! Оставете ги да го екзекутират!

— Аз съм по-висш по ранг от вашия господар заяви Сано на войниците му. — Отменям заповедта му. Оттеглете се!

Дали защото уважиха авторитета му, или в действителност не искаха да убиват другари, с които бяха служили на един и същ клан през целия си живот, те се подчиниха на Сано. Владетелят Мацумае изкрещя с гласа на Текаре:

— Тогава ще го убия със собствените си ръце!

Той се втурна към Гизаемон. Детектив Маруме го сграбчи. Макар че Маруме бе по-едрият и по-силен, владетелят Мацумае замалко да се отскубне. Фукида помогна да го задържат. Текаре ругаеше и се опитваше да ги одере.

Вбесен, Сано насочи меч към Гизаемон:

— Незабавно пусни жена ми!

— Съжалявам. Тя е моят начин да се измъкна от тук невредим — Гизаемон вирна брадичка към войника, който държеше Рейко, и към останалите си хора. — Да тръгваме!

Те поеха заднешком към гората, като държаха пред себе си Рейко, техния щит. Сано попита:

— Къде, си мислите, ще отидете?

— На територията на езо има куп тайни убежища за човек, който знае как да оцелее тук. А аз знам.

Сано видя, че главатарят Аветок и Урахенка са издебнали Гизаемон в гръб. Те вдигнаха лъковете си, готови за стрелба. Неколцина от местните държаха мечката вързана.

— Не се сърди на айну, ако според тях вече не си добре дошъл на тяхна земя — Сано кимна към тях.

Мятайки поглед назад, Гизаемон отвърна:

— Хората ми и аз можем да удържим тези животни достатъчно дълго, за да стигнем до брега — войниците му се бяха събрали, готови да потеглят със своите шейни и кучета; те насочиха лъкове, стрели и копия към местните. — Ще се качим на някой кораб.

— Закъде? — попита Сано. — Ще бъдеш издирван из цяла Япония.

— Тогава съм обречен, каквото и да сторя — язвителен и безразсъден, Гизаемон добави: — Може и да успея да се измъкна.

— Предай се — и ще ти опростя двете убийства и всички последствия от тях — рече Сано.

— Дори и да ти имах доверие, макар че ти нямам, един истински самурай никога не се предава — заяви Гизаемон точно както бе предполагал Сано. — Сега чуй — не се ли измъкна жив от това село, няма да оцелее и жена ти!

Сано се вцепени от отчаяние, защото нямаше как да се разправи с Гизаемон, без да изложи Рейко на смъртна опасност. А оставеше ли го да си тръгне, той пак щеше да я убие, само че по-късно. Местните не отстъпваха, готови за битка. Владетелят Мацумае виеше и се съпротивляваше яростно в ръцете на детективите. Сано видя, че войниците започват да губят търпение. Този моментен застои бе твърде нестабилен и трудно можеше да бъде удържан. Очите на Рейко умоляваха Сано да стори нещо, каквото и да е. Той никога не се бе чувствал толкова безпомощен.

Въздухът затрептя от тихо бръмчене. Последва шум от глух удар. Мъжът, който държеше Рейко, изкрещя. Пусна я, хвърли меча си и устреми ръце към дясното си око. От него стърчеше къса стрела със забити в края пера. Лицето му се обля в кръв. Той се олюля, политна и се строполи мъртъв.

Сред зрителите се разнесоха възклицания на удивление. Сано погледна в посоката, от която бе долетяла стрелата. На покрива на една от колибите стоеше Масахиро. Той бе вдигнал лъка си и се смееше тържествуващо.

Огромно бреме от смазващ мрак се смъкна от Сано. Светлината нахлу обратно в света; съществото му затрептя от радост. Синът му беше жив! Прииска му се да падне на колене, да плаче, да благодари на Небесата! Но нямаше време да го стори, нито да се диви как Масахиро бе постигнал такъв съвършен изстрел. Вече освободена, Рейко се спусна към Сано. Гизаемон изкрещя:

— Хванете я!

Войниците му се втурнаха след нея. Докато тя криволичеше в опит да им се изплъзне, Сано тичаше след тях, стиснал меча си, и нанасяше удари по преследвачите й. Хирата и детективите също се спуснаха след него. Войниците на владетеля Мацумае се сражаваха с войниците на Гизаемон. Местните мъже и жени размахваха копия, тояги и ножове срещу всички японски войници, без да правят разлика между двата вражески лагера. Мечката се бе развилняла — ръмжеше свирепо и стоварваше лапи върху всеки, който се изпречеше на пътя й. Масахиро продължи да пуска стрели, а така също и останалите местни момчета, накацали по съседните покриви. Гората кънтеше от бойни викове, звън на оръжия и ужасени писъци.

Докато Сано се сражаваше, мъчейки се да стигне до Рейко, тя се подхлъзна на леда и падна. Гизаемон се хвърли върху нея, но тя успя да се претърколи встрани точно навреме. Изправи се и се втурна напред, но някакъв войник я издебна отзад и я сграбчи. Вдигна я от земята и я завъртя, докато тя риташе ожесточено и размахваше ръце във въздуха. Сано нанесе удар с меча си. Острието разсече коленете на войника. Той изрева, пусна Рейко и се строполи на земята. Тя побягна, но друга група войници успяха да я откъснат от Сано и я въвлякоха в бушуващата насред селото битка. Владетелят Мацумае крещеше несвързани слова, давайки непонятни заповеди със собствения си глас. Ругаеше пронизително с гласа на Текаре и посичаше собствените си войници. Гизаемон настъпваше устремно към Сано.

Ярост бе изкривила лицето му в грозна гримаса. С обезумелия си от отчаяние поглед изглеждаше дори по-луд от владетеля Мацумае. Размаха диво меча си срещу Сано. Двамата кръстосваха оръжия, нанасяха удари и парираха тъй бързо, че се движеха сред ураган от остриета. Хирата и местните се притекоха на помощ и се хвърлиха в битка с войниците на Гизаемон. Местните жени се обединиха с Рейко и се втурнаха да се сражават с войниците, които я преследваха. Хората на Гизаемон рухваха един след друг покосени от стрелите на момчетата, които бяха заели позиции върху покривите на колибите. Сано почти не забелязваше хаоса. В пространството, разсичано от остриетата, нямаше време за мислене. Тялото му се привеждаше, извиваше се и се въртеше, направлявано единствено от инстинкта. Звънът от ударите на метал в метал го оглушаваше. Така и не видя фаталната стъпка, която предопредели изхода от схватката. В един момент Гизаемон се сражаваше свирепо с него. В следващия Сано почувства как острието му разсича плът и кости. Гизаемон изрева. Стисна дясната си китка, от която бликаше кръв, а ръката му я нямаше. Сано я бе отсякъл. Тя лежеше на снега, а пръстите все още стискаха меча. Гизаемон се втренчи в нея ужасен.

Внезапната победа слиса Сано. Сърцето му продължаваше да блъска диво, дробовете му свистяха, мускулите му все още бяха напрегнати за схватка. Но около него сражението секна, тъй като войниците на Мацумае забелязаха поражението на Гизаемон, който вече не бе в състояние да ги насъсква един срещу друг, възползвайки се от чувството им за дълг към господаря. Хирата и мъжете айну заобиколиха Гизаемон. Той падна на едно коляно, обграден от остриетата на мечове и копия. Вдигна поглед към Сано победен, но твърде горд, за да моли за милост.

Сано почувства как някой го изблъска грубо с лакът. Владетелят Мацумае размахваше меча си, вече почервенял от кръвта на японците, които Текаре бе убила. Духът й се бе изписал върху лицето му по-отчетливо от всякога. Сано различаваше дори татуировката около устата й.

— Той е мой! — викна тя.

Гизаемон погледна племенника си с трагично, отчаяно изражение. Вече беше пребледнял от загубата на кръв, полумъртъв. Мацумае замахна с меча си и го обезглави. Щом главата на Гизаемон тупна на земята и от врата му рукна кръв, владетелят Мацумае нададе пронизителен протяжен вик. Гърбът му се изви, а болката изкриви лицето му в ужасна гримаса. Мускулите му се сгърчиха; мечът му падна. Пръстите на краката му се свиха и изтласкаха тялото му над земята. От него се изтръгна човешка сянка с формата на гола жена. Онези, които я видяха, възкликнаха изумени. Владетелят Мацумае рухна в безсъзнание. Сянката постепенно добиваше все по-плътни очертания, докато накрая пред тях изникна самата Текаре.

Сано гледаше удивен. Тя бе великолепна, с мургава кожа и сочни устни като екзотично цвете в яркосинята татуировка, с дълги черни коси, които се спускаха на вълни върху раменете, с тъмни, дълбоки, проницателни очи. Зърната на гърдите й бяха изпъкнали, мускулите й бяха силни като на мъж и в същото време с женствена заобленост и гъвкавост. Текаре огледа Гизаемон и се усмихна удовлетворена — най-накрая бе постигнала своето отмъщение.

Тя отправи тържествуващ поглед към публиката, която я съзерцаваше безмълвна, омаяна и неподвижна. После се обърна и пое към гората. Дърветата пред нея заискриха подобно на рисунка върху копринена завеса, развяна от вятъра. Гръмовен трясък разтърси земята, когато порталът към отвъдното се отвори. Текаре мина между трептящите дървета. После се разпадна, все едно се състоеше от милиони частици светлина, които угасваха бързо една след друга. Блещукането внезапно секна, светът застина безмълвен. Всички се взираха в гората, където бе изчезнала.

Капитан Окимото извика:

— Владетелю Мацумае! — и се втурна към господаря си, който все още лежеше неподвижно, разтърси го и го потупа по лицето. — Не може да се свести.

Войниците се скупчиха около владетеля Мацумае. Обединени в страха си, че той е мъртъв, а те вече са самураи без господар, съвсем забравиха, че доскоро се бяха сражавали един срещу друг, за да се убиват. Сано коленичи, приближи ухо до носа на владетеля Мацумае и опипа шията му.

— Диша и пулсът му е силен.

Главатарят Аветок заговори, а Плъхът преведе:

— Духът на Текаре го напусна и това е потрес за тялото и за ума му. Сега известно време ще спи непробудно. После ще бъде добре. Отведете го вкъщи. Неколцина войници качиха владетеля Мацумае на една шейна. Други събраха посечените и ранените си другари. Местните коленичиха и оплакаха своите мъртви. Урахенка бе прегърнал тялото на Венте и го люлееше в скута си, разтърсван от ридания. Въздухът се изпълни със скръбни вопли.

Сано пое нещата в свои ръце. Той се обърна към главатаря Аветок:

— От името на клана Мацумае и на режима на Токугава и лично от мое име се извинявам за страданията, причинени на вашия народ. Ще се погрижа да получите подобаващо обезщетение. А междувременно прекратявам войната.

Главатарят Аветок кимна в знак на съгласие, ако не на опрощение. Сано се озърна тревожно и чу гласа на сина си, който го викаше. Видя, че Масахиро и Рейко тичат към него хванати за ръка. Масахиро се откъсна от Рейко и се хвърли към баща си, който го пое в обятията си и го вдигна. И двамата се засмяха щастливо. Сълзи замъглиха очите на Сано. Не беше честно толкова хора да умрат и да страдат на този ден, а той да прелива от щастие. Но везните на съдбата можеха да се наклонят на другата страна още утре. На този етап той просто ознаменуваше своето чудо.

— Тате, аз знаех, че сте в Езогашима. Бях сигурен, че ще дойдете — рече Масахиро.

Сано бе трогнат от доверието, което имаше в него синът му.

— Откъде?

— Видях ви.

— Така ли? — Сано се усмихна ласкаво, докато си мислеше какво прекрасно въображение има Масахиро, доволен, че му бе вдъхнало утеха. — Къде?

— Вчера бях на лов с новите си приятели в гората. И внезапно ти изникна пред мен. Беше с детективите Маруме и Фукида. С вас вървеше и Плъха. Не си ли спомняш?

Странно усещане прониза Сано, когато си спомни видението, което бе получил в град Фукуяма. Масахиро закачливо заби юмрук в гърдите си.

— Аз ти махнах, тате. И ти ми отвърна. Ти също ме видя.