Лора Джо Роуланд
Окаеши (36)

35 глава

Владетелят Мацумае лежеше в леглото си. Мършавото му тяло бе увито в дебел юрган, а на главата си имаше нощна шапчица. Той се размърда и се прозя. Очите му, лепнещи от сън, се отвориха премигвайки и се втренчиха в Сано, който бе коленичил до него.

— Добре дошъл обратно в нашия свят — рече Сано.

— Дворцов управителю Сано — владетелят Мацумае звучеше объркан, но с ясно съзнание. — Къде съм?

— Вкъщи.

Владетелят Мацумае се повдигна на лакът и се огледа с присвити очи.

— Последното, което си спомням, бе, че съм в някакво село на местните. Чакай да погледна навън.

Сано стана и отвори прозореца. Поредната снежна буря бе затрупала градината чак до перилата на верандата. Масахиро се биеше със снежни топки с Рейко, двамата стражи, които му бяха помогнали да избяга, детективите, Плъха и наложниците айну. Целеха се един друг и се смееха весело. Крехката хармония между местните и японците бе възстановена — поне временно. Убитите от двете страни засега бяха забравени.

Слънчевата светлина озари брадясалото лице на владетеля Мацумае.

— Откога спя?

— От пет дни.

— Милостиви Небеса! Какво се е случило?

— Не помниш ли?

В погледа на владетеля Мацумае внезапно нахлу тревожен спомен.

— Обезглавих чичо Гизаемон. Защото той е убиецът на Текаре — после ахна. — Текаре! Къде е тя?

— Вече я няма — отвърна Сано. — Пресели се в отвъдното.

— Няма я.

С изражение, в което се съчетаваха печал и облекчение, владетелят Мацумае седна в леглото и се огледа, свивайки ръце, които вече управляваше сам. Опипа лицето си, което принадлежеше само нему.

— Да — рече Сано. — Тя почива в мир.

Владетелят Мацумае повтори като ехо:

— В мир. За какъвто копнея и аз — той въздъхна отчаяно. — Ще я обичам и ще скърбя за нея цял живот. Но се радвам, че вече я няма. Чичо Гизаемон беше прав. Докато тя беше с мен, правех ужасни неща против волята си, но не можех да й противостоя — срам обагри скръбта му. — Не спазвах разпоредбите на шогуна, пренебрегвах дълга си и оставих владението си на произвола на съдбата. Отнесох се с вас възмутително и отнех живота на сина ви — той се втренчи в Сано озадачен. — След всичко, което съм ви сторил, как можете да седите и да разговаряте така спокойно с мен? Защо не ме убиете?

— За щастие твоите хора не са изпълнили заповедта ти да убият сина ми. Ето го там — Сано посочи през прозореца към Масахиро. — Той е жив и здрав.

— Но не благодарение на мен — рече владетелят Мацумае, все още обладан от чувство за вина. — Трябва да изкупя прегрешенията си. Връщам владението на шогуна. Моля, дайте ми няколко дни да уредя делата си и да се сбогувам с хората, които ми служиха вярно дори по време на лудостта ми. После ще извърша сепуку^[1].

Сано видя, че разкаянието му е искрено. Владетелят Мацумае бе възвърнал разсъдъка си и отново бе предишният почтен човек. Но това не бяха единствените причини, поради които Сано каза:

— Ритуалното самоубийство не е необходимо. Ще посъветвам шогуна да ти прости и да те остави владетел на Езогашима — той самият не знаеше доколко бе запазил влиянието си над шогуна, но си струваше да опита.

— Но аз трябва да поема отговорност за действията си — владетелят Мацумае звучеше по-скоро непреклонен, отколкото готов за лесен изход.

— Вината не е твоя, а на Текаре.

Първоначално, когато бе пристигнал в Езогашима и бе установил стореното от владетеля Мацумае, а после го бе наблюдавал в действие, Сано не бе и предполагал, че ще изпита желание да оневини този човек. Доскоро голяма част от него не вярваше в обсебвания от духове, макар че той лично се бе сблъсквал с доказателства за това. Но след като бе станал свидетел на това, как Текаре се преселва в отвъдното, след като бе разбрал, че собственото му видение, в което му се бе явил Масахиро, е реалност, съзнанието му бе приело, че Езогашима е място, където невъзможното се случва. Сега бе убеден, че владетелят Мацумае наистина е бил обсебен, че не е бил в състояние да контролира собствените си действия и е невинен поради временна невменяемост. Освен това имаше и още една причина да остави владетеля Мацумае да управлява Езогашима.

— Но вината е моя, че позволих на Текаре да ме обсеби още приживе — възрази владетелят Мацумае. — Заради моите грешки страдаха и загинаха мнозина. Не е редно да бъда оставен да се измъкна безнаказано.

— Няма — увери го Сано. — Ще платиш обезщетение на семействата на убитите. Ще осигуриш по-добри условия за търговия на местните. Можеш, освен това да им предоставиш повече свобода и да ги закриляш от японците, които ги ограбват — ако някой друг поемеше областта, само Небесата можеха да помогнат на местните. Един нов господар щеше да ги експлоатира по-безмилостно от всякога.

— Добре — рече владетелят Мацумае, не особено убеден, но въпреки това благодарен. — Задължен съм ви за цял живот. Ако има нещо, което мога да ви дам, само кажете. Банкет? Ловно пътуване? Кораб да ви закара у дома? Всички кожи, злато и целебни билки в складовете ми? Мога ли да ви убедя да останете за една обиколка на Езогашима през пролетта?

Владетел, който се чувства задължен, бе достатъчна награда за човек в несигурното политическо положение, като Сано, а и отсъствието му от Едо се бе проточило.

— Не бих отказал кораба.

 

 

Три дни по-късно Фукуяма бе дарена със синьо небе. Слънчевата светлина искреше над океана, осе​ян с малки пенести вълни. В пристанището моряците на Мацумае оглеждаха кораба, докато войниците товареха припаси на борда. Селяни в гребни лодки, въоръжени с брадви, цепеха леда, който бе сковал водата край брега. Астрологът на крепостта бе предрекъл, че хубавото време ще продължи достатъчно дълго, за да могат Сано и другарите му да се приберат у дома.

Детективите Маруме и Фукида се изкатериха по трапа.

— Щом се върнем в Едо, ще скоча в една топла вана и ще остана там до пролетта — закани се Фукида.

— И аз ще дойда с теб — рече Маруме. — Ще добавим няколко момичета, малко музика и много саке, за да живнем.

Плъхът ги следваше, натоварен с вързоп, пълен с неща, които бе купил от местния пазар.

— Повече никога няма да се върна тук. Следващия път, когато дворцовият управител Сано има нужда от преводач, само ми кажете, за да мога да офейкам навреме.

На кея се беше струпала тълпа от любопитни, които искаха да видят как корабът отплава. Хора от простолюдието, които живееха в града, се бяха смесили с войниците и прислугата от крепостта. Встрани от тях Хирата стоеше заедно с главатаря Аветок, който го бе придружил до пристанището.

— Благодаря на теб и на господаря ти, че разкрихте извършителя на убийството и постигнахте мир — рече Аветок.

Хирата си спомни за множеството жертви, дадени от местните, за семействата в траур и за айну, който бе загубил и двете си любими жени.

— Съжалявам за всичко. Надявам се, че Урахенка ще се оправи.

Двамата се замислиха за младия мъж, когото бяха оставили в селото. Главатарят се навъси:

— Той е като острие, което се опитва да разсече каменен зид. Или ще се научи да обуздава гнева си към вашите хора, или той ще го затрие. Времето ще покаже какво ще стане с него и с всички нас.

Айну бяха избегнали унищожението, но Хирата се опасяваше, че щеше да настъпи ден, когато това нямаше да е възможно. Тъгуваше за тях, за богатството на културата им, която бе застрашена от сънародниците му.

— Искам да ти благодаря за уроците. Те ми разкриха цял нов свят. Само да не ми се налагаше да тръгвам! — но Едо го зовеше, а и той знаеше, че върховната му съдба го очаква там. — Ще ми се да можех да остана и да науча повече.

Усмивка набразди суровото лице на главатаря.

— Ти може да напуснеш Айну Мосир, но Айну Мосир няма да те изостави. Вече е част от теб. Ще те обучава.

 

 

Наблизо госпожа Мацумае и помощничките й се поклониха на Рейко. Госпожа Мацумае измърмори:

— Желаем ви спокойно пътуване.

Рейко можеше да се обзаложи, че госпожа Мацумае не би се обляла в сълзи, ако корабът потънеше и тя се удавеше.

— Благодаря. Много мило от ваша страна, че дойдохте да се сбогуваме.

Размениха си погледи, студени като северното море. Според Рейко госпожа Мацумае вероятно бе дошла да се увери, че тя наистина си тръгва. Нищо от случилото се не я бе променило. Все още ожесточена заради смъртта на дъщеря си, тя продължаваше да обвинява Текаре. Тази нейна непримиримост бе отрова, която не можеше да навреди на Текаре, но бе в състояние да съсипе собствения й живот. Рейко предположи, че ще трябва да се поучи от госпожа Мацумае, макар че не одобряваше отношението й. Тя хвърли поглед към кораба, който щеше да я отнесе далеч от Езогашима.

Масахиро търчеше из палубата, бъбрейки със Сано, който се бе облегнал на перилото и го гледаше с усмивка. Гневът й към владетеля Мацудайра се бе забил в сърцето й подобно на остра кукичка за риба. Не можеше да преглътне отвличането на сина им, което едва не му бе коствало живота. Докато се качваше на кораба, тя усети същата потребност от отмъщение, която бе обзела госпожа Мацумае, а Текаре бе изпитвала към японците. Къде щеше да я отведе, можеше да покаже само бъдещето.

Масахиро възкликна:

— Нямам търпение да се прибера у дома и да разкажа на приятелите си за всичко, което се случи. Смяташ ли, че ще се впечатлят, като разберат, че съм участвал в истинска битка?

— Разбира се.

Сано се питаше какво ли го очакваше в Едо. Какви ли политически позиции бе завзел владетелят Мацудайра, възползвайки се от отсъствието му? Знаеше, че им предстои да си разчистят сметките, даже смяташе, че са закъснели, и с нетърпение очакваше този миг.

— Застрелях петима врагове — похвали се Масахиро, докато подскачаше из палубата.

Рейко отиде при Сано. На лицето й бе изписана тревога.

— Ще ми се Масахиро да не се радваше толкова, че е отнел човешки живот.

Той е самурай — рече Сано с печал и в същото време с гордост. — Войната е в кръвта му.

— Но е едва осемгодишен.

— Той е наш син — тонът му загатваше, че двамата с Рейко също бяха проливали кръв. — И живее в нашия свят.

Рейко кимна утвърдително, макар й е неохота, но каза:

— Ще ми се да не беше преживял всичко това. Ще ми се да имаше място, където на хората да не им се налага да убиват, за да оцеляват. Място, където да живеят в мир.

— Стигнахме до самата граница на Япония и не го открихме — изтъкна Сано. Човешката вражда бе оставила своя отпечатък дори върху красивите диви простори на Езогашима. — Не мисля, че някъде съществува такова място.

Рейко проследи с поглед как Масахиро се катереше по въжетата, пъргав като маймуна.

— Какво ще стане с него?

— Той е силен и умен. Ще продължи фамилното име — мисълта на Сано се насочи към по-неотложни въпроси от бъдещето на сина им.

— Какво те тревожи?

— Онази част от загадката, която не успяхме да разрешим.

— Имаш предвид убийството на Люляк? — попита Рейко. — Сигурно е бил Гизаемон. Според мен тя го е видяла да залага пружинения лък. В началото не е казала нищо. Изчакала е, за да прецени как най-добре да се възползва от онова, което знае. Когато започна да разследваш убийството, тя ми обеща важна информация. Но сигурно е изнудвала и Гизаемон. Не е повярвала на никого от нас, че ще й дадем онова, което иска, затова е преговаряла и с двама ни. По някакъв начин той е разбрал, че Люляк е разговаряла и с мен. Може и да се е похвалила на някого, който му е казал. Тогава Гизаемон се е уговорил да се срещнат при горещия извор, за да й даде парите, които са й били нужни да отиде в Едо. Вместо това я е убил, за да не може да каже нито на мен, нито на някой друг, че той е отнел живота на Текаре — Рейко въздъхна. — Находчивостта на Люляк се оказа и нейната гибел.

— Звучи правдоподобно — рече Сано.

— Естествено, никога няма да научим истината — добави тя.

— Но въпросът, кой е убиецът на Люляк, не е единственият, който ме занимава.

— Какво друго? — Рейко се замисли за момент и после попита: — Кой те е нападнал в крепостта?

— Да. Разпитах войниците на Мацумае и открих един, който се закле, че Гизаемон е бил с него по време на нападението. Мисля, че казва истината. Покушението над мен не е дело на Гизаемон. И досега не съм успял да установя кой е извършителят.

— Може би е някой от неговите войници, който е загинал в битката при селото, и затова няма как да направи самопризнания.

— Възможно е — рече Сано, изпълнен със съмнение, — но защо им е било да ме нападат?

— За да предпазят Гизаемон?

Това бе единствената разумна теория, която му бе хрумнала, но нещо му подсказваше, че е погрешна.

— Мисля, че покушението няма нищо общо с убийството. Според мен то е част от поредицата събития, които ни доведоха тук.

— Случаите на саботаж срещу теб и владетеля Мацудайра?

— Именно. Убедих се, че колкото аз имам вина за покушенията над него, толкова и той е отговорен за покушенията над мен.

— Тогава кой стои зад тези саботажи?

В съзнанието на Сано се оформяше някаква идея, която обаче му се струваше невъзможна. Споделеше ли я с Рейко, тя нямаше да повярва.

Всички пасажери вече бяха на борда. През заледената вода покрай брега бе прокаран канал към открито море и екипажът се зае да откачи въжетата, привързващи кораба към кея. Тълпата любопитни, които се бяха събрали, за да ги изпратят, замахаха възторжено, когато гребците под палубата напрегнаха мишци и корабът пое курс на юг.

— Когато се върнем в Едо — рече Сано, — ще разбера.