Лора Джо Роуланд
Окаеши (10)

9 глава

— Как така знаеш японски? — попита Рейко.

— Живее в крепостта… — жената езо вдигна три пръста.

— От три години?

Кимайки, тя посочи ушите си.

— Аз слуша.

Двете се бяха сгушили в бараката. Вътре беше студено, сумрачно и миришеше на кучетата, които душеха и махаха опашки край Рейко. Рейко се чувстваше защитена, скрита от войниците на владетеля Мацумае.

— Как се казваш? — попита тя.

— Венте.

Младата жена свенливо посочи към Рейко с въпросителен поглед.

— Рейко.

Двете се усмихнаха една на друга. Венте се поклони, покорна като всяка друга японска селянка, и добави:

— Много благодаря.

Рейко кимна, осъзнавайки, че Венте изразява своята признателност, задето Рейко се бе застъпила за нея предния ден:

— Съжалявам, че господарката Мацумае се държи така с теб.

Венте направи красноречив жест, намекващ за всичко онова, което езо бяха принудени да търпят от японците. После се взря изпитателно в Рейко, все едно искаше да разбере как така тази японка не проявяваше жестокост към тях, което бе твърде необичайно.

— Вчера. В стая на господарка Мацумае. Аз чу.

Тя се помъчи да намери подходящите думи, после сви ръце и ги залюля във всеобщия жест, изобразяващ майка с бебе на ръце, и посочи Рейко. Очите й помръкнаха от жалост.

— Мъчно.

Това бе първият признак на искрена загриженост за отвлеченото й дете, която някой в Езогашима проявяваше към Рейко. Той срина самообладанието й. Горещи сълзи се затъркаляха по студените й страни. Венте застина до нея, объркана и смутена.

— Мъчно, много мъчно — повтори тя, все едно имаше лична вина за случилото се, и сега молеше за прошка.

— Не знам какво повече да сторя — сълзите на Рейко замръзваха, докато ги бършеше. Едно от кучетата я близна по ръката. Безмълвният му животински опит да я утеши изтръгна ридание от гърдите й. — Никой не иска да ми помогне.

— Аз помага.

— Как?

Светъл лъч прониза скръбта на Рейко. С искрящи от радост очи, че може да предложи спасение, Венте заяви:

— Момче тук.

В Рейко избликна радост, която тутакси бе потушена от връхлетялата я предпазливост.

— Но… нали войниците на владетеля Мацумае са убили мъжете, които са довели сина ми. Най-вероятно са убили и Масахиро.

— Не, не.

Венте убедено поклати глава.

— Откъде знаеш? — попита Рейко в отчаяна надежда.

— Слуша. Гледа.

Венте привика с жест Рейко към вратата на бараката и там посочи нагоре, към бялата кула, която се издигаше над двореца.

— Той там.

 

 

— Как е излязла госпожа Рейко? — попита рязко Гизаемон.

— Не знам — отвърна Еленови рога. — Беше си в стаята и изведнъж, когато проверихме… — и той разпери безпомощно ръце.

— Ти си идиот, капитан Окимото! Да оставиш една жена да те надхитри!

Гизаемон се обърна трескаво първо на една страна, после на друга, толкова разстроен, че почти не беше на себе си. Сано се разтревожи, че Рейко е избягала, но не се изненада особено. Знаеше колко твърдо решена бе да намери Масахиро и колко находчива, когато искаше да отиде на непозволени места.

— Владетелят Мацумае разбра ли? — попита Гизаемон.

— Не — отвърна Окимото. — Още не сме му казали.

— Научи ли, нямате представа, на какво ще го подложи тя — Гизаемон много повече се тревожеше как да опази владетеля Мацумае от набезите на злия дух на Текаре, отколкото за Рейко. Той измърмори на себе си: — Опитвам се да го спасявам ден и нощ вече три месеца. Колко още може да продължи това?

Той се обърна към капитан Окимото:

— Включвам се в издирването. Вие, глупаци, върнете варварите обратно в стана им — после посочи към Сано и Хирата и нареди: — А тях ги заключете.

— Не! — възкликна Сано, уплашен за Рейко, и припряно скочи от подиума. — Идвам с вас.

Когато Гизаемон понечи да възрази, Сано добави:

— Мога да ви помогна да откриете съпругата ми.

— Последното, което ми е нужно точно сега, е да ви пусна на свобода.

Но Гизаемон се поколеба, разкъсван между страха за обезумелия си племенник, недоверието към Сано и желанието си да залови Рейко.

— Зная как разсъждава и на кои места би отишла рече Сано. — От вас ще се крие, но като ме види мен, ще се покаже.

— Добре — прие Гизаемон с неохота, вече поел към вратата. — Но Окимото ще ви държи плътно до себе си.

Сано внезапно си даде сметка, защо Гизаемон толкова се стараеше да го държи под контрол — имаше свои тайни, които искаше да останат неразкрити. Дали бяха свързани с Масахиро, с убийството или и с двете?

Капитан Окимото се навъси, но каза:

— Да, господарю.

Вече извеждаше Сано от помещението, когато видя, че Хирата върви след тях.

— Ей, ти пък къде си мислиш, че отиваш?

— С вас — отвърна Хирата.

— О, не, не става.

— Трябваш ми за разговора с търговеца на злато — рече Сано на Хирата.

Не биваше да забавят разследването. Ако в най-скоро време не постигнеха някакъв резултат, и Небесата нямаше да им помогнат.

— Не може! — отсече Окимото. — Няма право да се движи без надзор. Това е заповед на владетеля Мацумае.

— Тогава прати свой човек с него — рече Сано. — Владетелят Мацумае ни е дал разрешение да разследваме убийството, където преценим, стига да сме с придружители.

— Владетелят Мацумае каза също, че всичко, което предприемате, трябва предварително да се обсъжда с него.

— Добре — каза Сано. — Питай го дали разрешава Хирата сан да отиде в града и да разпита един от заподозрените — обзет от нетърпение, тъй като трябваше да открие Рейко, преди някой друг да се е добрал до нея, Сано добави: — Хайде, действай и престани да пилееш време!

— Добре, добре. Но внимавайте господарят да не разбере, че жената е избягала или че дворцовият управител Сано търси нея, вместо да издирва убиеца.

Окимото нареди на двама мъже да отведат Хирата при владетеля Мацумае, а останалите да придружат него и Сано.

Сано си даде сметка, че хората на владетеля Мацумае се ужасяваха от него, макар че изпълняваха безумните му, жестоки заповеди. Рядко самурайският дълг изглеждаше тъй изопачен, тъй разрушителен.

Колкото до вас — обърна се Окимото към Сано и Хирата, — по-добре не пробвайте нищо по свое усмотрение.

 

 

Докато Рейко се взираше във високата кула, внезапно нахлули спомени я запратиха обратно в миналото, когато един друг безумец, нарекъл себе си Краля на драконите, я бе затворил в една подобна кула на друг самотен остров.

— Трябва да го спася!

Тя понечи да се втурне навън, но Венте хукна след нея.

— Не може отива! Опасно!

— Не ме е грижа!

Венте препречи пътя й.

— Там войници! — красивото й лице бе сгърчено от тревога. — Хванат теб. Сторят зло.

— Не и доколкото зависи от мен.

Рейко се озърна из бараката и видя окачени на стената инструменти — чукове, ножове, шила и малки брадви. Бързо грабна един солиден нож с дървена дръжка и дълго стоманено острие.

— В случай че повече не се видим, искам отсега да ти благодаря, задето ми помагаш да намеря сина си — рече Рейко. — Ако мога да сторя нещо за теб в отплата, разчитай на мен.

— Не! — възкликна умолително Венте. Устните й, оградени от синята татуировка, се задвижиха трескаво, докато тя отчаяно диреше нужните думи. — Не знае как стигне. Загуби.

Рейко не смяташе, че ще й бъде трудно да открие пътя до кулата, след като цял живот се бе оправяла в огромния, подобен на лабиринт град Едо.

— Довиждане.

Кучетата изскочиха пред нея и се разлаяха, оголили зъби. Изглеждаха по-скоро решени да я опазят, отколкото да я нападнат. Тя викна:

— Махнете се от пътя ми! — и размаха ножа си.

Венте ги изкомандва на родния си език. Кучетата се отдръпнаха. Тя се поколеба, навъсена, прехапала устни.

— Аз идва с теб. Показва.

— Добре — прие Рейко.

Докато Венте я превеждаше за ръка през терена на крепостта, Рейко изпита благодарност, че си има водач. Венте умееше да се движи така, все едно бе невидима. Може би това бе дарба на езо, развита по време на лова из горите. Може би току-що се бе упражнявала, криейки се от японците в крепостта Фукуяма. Двете с Рейко се придвижваха безшумно под прикритието на постройки, дървета, валчести камъни или снежни преспи. Избягваха прислугата и служителите, които минаваха край тях по пътеките и закритите коридори. Венте сякаш предчувстваше къде има стражи. Рейко видя мнозина от тях по дворове и градини, но нито веднъж в опасна близост до себе си или до Венте. Чувстваше се невидима, все едно Езогашима имаше много различни измерения и те се движеха в едно от тях, скрито от останалите човешки същества.

Двете заобиколиха двореца, шмугнаха се през една порта и се озоваха в оградено пространство. На малка височина в средата се издигаше кулата. Отблизо квадратната постройка изглеждаше не бяла, а мръсно сива; мазилката по стените й бе напукана и потъмняла от времето. От искрящото тюркоазено небе се стрелкаха чайки и кацаха върху керемидените покриви, чиито извити нагоре стрехи стърчаха издадени над всеки етаж. Малките прозорци бяха препречени с решетки. Рейко се втренчи в тях, присвила очи срещу слънцето, и макар че не можеше да надзърне вътре, цялото й същество затрептя от чувството, че Масахиро е там. Облада я неистово желание да се втурне към кулата.

Към нея нагоре по хълма водеха ред почистени от снега стъпала. В този момент подсилената с железен обков врата на кулата се отвори. Рейко чу приглушена кашлица. От вътре излязоха двама млади войници с кофи в ръце. Изсипаха течното им съдържание отвън на снега и се прибраха. Щом затвориха вратата, надеждата й да спаси Масахиро се устреми към бездната подобно на простреляна в полет птица.

— Не може влезе — прошепна Венте.

— Трябва да има някакъв начин — отвърна й Рейко също тъй шепнешком дори когато видя друг войник да се появява иззад ъгъла и да влиза вътре.

Масахиро бе тъй близо и в същото време тъй недостъпен! Едва понасяше тази агония. Венте я задърпа за ръката:

— Трябва върви. Преди мъже види.

— Чакай! Не!

Рейко не можеше да си тръгне. Имаше чувството, че невидима верига я свързваше със сина й там вътре в кулата и я държеше прикована към земята. Но за щурм и дума не можеше да става. Макар че бе обучена да се бие и бе излизала победител в редица сражения, сега бе сама жена с нож срещу Небесата знаят колко въоръжени стражи. Залавянето й нямаше да помогне на Масахиро.

Тя позволи на Венте да я отведе. При всеки удар на сърцето си изпитваше пронизваща болка, докато преточваха от убежище към убежище през района на крепостта. Едва успяваше да си поеме дъх от риданията, които я задушаваха. С всяка следваща крачка невидимата верига я придърпваше все по-здраво.

Бяха стигнали до градината пред крилото за гости, когато пред тях се появиха петима войници. Венте бутна Рейко на земята зад една преспа. Лежаха по корем, затаили дъх, заслушани в гласовете на войниците.

— Няма как да е излязла извън крепостта.

— А и не може да се крие вечно. Накрая все ще я намерим.

— Вие тримата стойте тук и наблюдавайте хората на дворцовия управител. Не ни трябват повече затворници на свобода. А ние ще продължим да я търсим.

По снега близо до Рейко и Венте заскърцаха стъпки. Рейко с ужас осъзна, че пазачите бяха открили бягството й. Прости се с всякаква надежда, че ще успее да се промъкне незабелязано в стаята си. Притиснала брадичка в снежните кристалчета, тя взе да разсъждава бързо и трескаво.

— Какво прави? — прошепна Венте.

Да се предаде доброволно, не беше изход. Стражите щяха да я затворят и да я държат под още по-строг надзор. Щеше да седи в стаята си напълно безпомощна.

— Връщам се при кулата — рече тя на Венте.

Макар че изражението й подсказваше колко безразсъден й се виждаше този план, Венте покорно пое обратно с нея. Но крепостта вече гъмжеше от отряди, които я издирваха. Двете се спотайваха зад храсти, преточваха зад постройки, като на моменти едва успяваха да избегнат един или друг патрул. Обикаляха кулата от разстояние подобно на луна, която кръжи около планета, без да се приближават нито на йота. Изтощени, останали без дъх от умора, спряха в сянката на един склад да си починат.

Вратата му се отвори рязко. От нея излезе войник, който тутакси забеляза Рейко.

— Ето я! — викна той.

Рейко побягна. Твърде късно осъзна, че Венте бе хукнала в друга посока. Разделена от водачката си, останала съвсем сама, тя тичаше с всички сили, съзнавайки, че се намира в смъртна опасност.