Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Snow Empress, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Лора Джо Роуланд

Заглавие: Окаеши

Преводач: Людмила Левкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Монт“ ООД

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Станислав Иванов

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-528-801-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2837

История

  1. — Добавяне

15 глава

Когато Хирата и спътниците му наближиха стана на езо, от вътре се разнасяха гневни гласове. Той, детектив Маруме и Плъха, както и стражите, които ги съпровождаха, пристигнаха и завариха варварите да се карат с трима войници на владетеля Мацумае. Варварите бяха с лъкове и колчани стрели на рамо, а на нозете си имаха снегоходки, направени от преплетени клони и кожени ремъци. Две от кучетата им бяха впрегнати в шейна. Местни и войници си крещяха на езика на езо.

— Какво казват? — попита Хирата.

Тази сутрин Плъха изглеждаше особено окаян. Подсмърчаше и кашляше. Очите му сълзяха, а мустаците му бяха сплъстени от замръзнали сополи.

— Езо искат да отидат на лов за елени, а японците не им позволяват.

Хирата нали от болест или рани хора получаваха месна яхния и бульон, за да се възстановят. За тази цел Едо притежаваше процъфтяващ пазар на дивеч. Тук, в Езогашима, варварите ловуваха, за да оцеляват, а японците обикновено им позволяваха… но не и днес.

— Японците казват, че варварите трябва да си останат в лагера. Заповед на владетеля Мацумае — поясни Урахенка, някогашният съпруг на любовницата на владетеля Мацумае, беснееше срещу войниците, които не му оставаха длъжни. Хирата се намеси в свадата.

— Пуснете ги да отидат — заяви той.

Двете страни го изгледаха изненадани. Най-старшият от войниците възрази:

— Вие не командвате тук.

— Аз разследвам убийството — рече Хирата — и имам позволението на владетеля Мацумае да разпитам варварите. Мога да разговарям с тях, докато ловуват.

— Искате да отидете с тях на лов?

Водачът и хората му бяха поразени. Варварите си размениха приглушени реплики, опитвайки се да отгатнат за какво става дума — освен главатаря Аветок, който наблюдаваше Хирата с явно разбиране.

— Да.

Хирата искаше ново изживяване, както и възможност да разговаря с езо далеч от господарите им.

— Само че ние не ви пускаме — каза водачът на войниците. — Ако избягат, ще обвинят нас.

— Няма да им позволя — заяви Хирата. — Аз и хората ми ще ги доведем обратно.

Така си мислите вие. Не познавате тези подли дяволи. Веднъж да се озоват в гората, и ще ви зарежат. Ще извадите късмет, ако успеете да се доберете до дома, преди да замръзнете до смърт.

— Моля, послушайте го — възкликна Плъха с шумна кихавица. — Той е прав.

— Да направим компромис — рече Хирата. — Ще взема само тези двамата — и той посочи към Урахенка и главатаря Аветок, — ако обещаят да се държат прилично — той се обърна към Плъха: — Преведи им какво казах.

Плъхът се подчини. Двамата езо кимнаха. Урахенка изглеждаше нащрек, а главатарят Аветок — заинтригуван.

— Другите двама ще оставя тук. Ако другарите им не се върнат, можете да си го изкарате на тях — рече Хирата на войниците. — Става ли? Какво ще кажете?

Войниците се спогледаха, а на лицата им се мярнаха лукави усмивки. Хареса им идеята да оставят техния вишестоящ от Едо да вкуси от живота на Север.

— Както желаете — рече главният и преведе решението на езика на езо.

Главатарят Аветок посочи към нозете на Хирата, Маруме и Плъха, след което заяви нещо троснато.

— Казва, че ако ще ходите на лов, ви трябват обувки за сняг — преведе Плъха.

 

 

— Е, почитаеми дворцов управителю, изглежда, разследването ви се озова в задънена улица — заяви Гизаемон.

— Не съвсем — възрази Сано.

Когато поеха с детектив Фукида от местопрестъплението към крепостта, вече валеше сняг. Небето и пейзажът се изпълниха с бели, виещи се снежинки, които почти веднага засипваха следите от стъпките им. Сано с мъка различаваше очертанията на крепостта, високите зидове и кули се бяха разтворили в бяла мъгла. Щом стигнаха при портите, установиха, че стражите ги няма. Гизаемон измърмори неодобрително.

— Би трябвало да знаят, че нямат право да напускат поста си. Веднага щом намеря някой да ни пусне вътре, ще ви отведа при владетеля Мацумае. Той ще иска да чуе какво сте установили, дори да е нищо.

Той вдигна поглед към една от малките кули над портата:

— Хей, има ли някой там горе?

Сано сниши глас:

— Време е за разговор с владетеля Мацумае — заяви той на Фукида. — Това е следващата стъпка в разследването ни.

Фукида се втренчи в Сано изненадан:

— Не може да смятате, че той е убиецът!

— Извършителят често се оказва най-близкият на жертвата — Сано изхождаше от дългогодишния си опит на детектив. — В този случай това е той.

— Но той е бил влюбен в тази жена! — възкликна озадачен Фукида.

— Любовта може да бъде по-силен мотив от омразата. Особено когато любимата е притежавала талант да предизвиква ревност.

— Но той ви позволява да разследвате убийството. Би ли го направил, ако е виновен?

— Нищо чудно.

Кой можеше да знае какво ставаше в съзнанието на един невменяем, явно обладан от злия дух на жертвата?

Един войник показа глава от прозорчето на кулата. Гизаемон му нареди да отвори портата. Скоро Сано, Фукида и Гизаемон вече се намираха в крепостта. Дворът бе застлан със снежна пелена, а въздухът сякаш бе по-мразовит, отколкото навън. Докато минаваха през проходите, крепостта изглеждаше като изоставено, призрачно село. Дворецът наподобяваше потънал в зимен сън звяр.

— Бих предпочел да разговарям с владетеля Мацумае насаме — заяви Сано.

Явно Гизаемон нямаше желание да се разправя.

— Добре. С вашия човек ще ви чакаме отвън.

Владетелят Мацумае седеше в личния си кабинет и проучваше съсредоточено няколко счетоводни книги на светлината на висящ от тавана фенер. От скарите, поставени върху мангали с дървени въглища, се излъчваше топлина. Щом видя Сано на прага, той каза със силен шепот:

— Влезте. Моля, седнете. Аз преглеждам сметките. Май са в голям безпорядък.

Изненадан, че го заварва тъй спокоен и зает със смислена дейност, Сано влезе, коленичи и се взря в счетоводните книги. Макар и да четеше от долу на горе, установи, че вписаното през последните няколко месеца е твърде оскъдно, а почеркът — почти нечетлив. Служителите на владетеля Мацумае вероятно са били твърде заети да се справят със самия него, за да водят книгите с нужната акуратност.

— Със съжаление трябва да призная, че от известно време съм занемарил поверените ми дейности — заяви печално владетелят Мацумае. — Мога само да се надявам, че шогунът ще ми прости.

Разкаянието му изглеждаше искрено, а психичното му състояние — нормално. Но Сано долови нещо в атмосферата около него, все едно мириса на болен човек, който само временно се е съвзел от болестта.

— Но моята работа може да почака — заяви владетелят Мацумае и скръсти ръце над счетоводните книги. — Установихте ли нещо ново?

— Не още — подхвана Сано.

— Шшшт! — прошепна владетелят Мацумае с пръст върху устните си. — Говорете по-тихо. Текаре спи. Не я будете.

Сано настръхна при мисълта за нейния дух, свит във владетеля Мацумае подобно на заспала змия. Той рече тихо:

— Трябва да ви помоля за съдействие при разследването.

— Разбира се, че ще ви помогна — отвърна с готовност владетелят Мацумае. Сега Сано долови нещо странно в дишането му, някакви едва доловими хрипове, като леко похъркване на жена. — Какво да направя?

Сано знаеше, че трябва да действа предпазливо. Владетелят Мацумае бе заявил: Опитате ли да ме измамите, всички сте мъртви. Освен това той и Текаре не бяха единствените, които проявяваха склонност към насилие. Сано беше вбесен, че владетелят Мацумае държи Масахиро затворен и отказва да признае. Без да дава израз на гнева си, той си наложи да се съсредоточи върху разследването.

— За да мога да разкрия това престъпление, трябва да разбера що за човек е била Текаре. Бих желал да получа някаква информация за миналото й. Можете ли да ми разкажете за нея?

Скръб и носталгия обагриха чертите на владетеля Мацумае.

— Текаре бе като дивата перуника, която цъфти в Далечния север. Тъй ярка, тъй прекрасна и свежа. Така недокосната от злините на обществото, които покваряват японските жени. Истински благороден, невинен дух. Тя беше рядкост дори сред жените езо. Останалите са жадни да вземат каквото могат от японските мъже. Вечно искат храна, дрехи, бижута и злато като отплата за услугите им. Но не и Текаре. Никога не ме е молила за нищо. Когато й правех подаръци, трябваше да я принуждавам да ги приема. Винаги казваше, че единственото, което иска, съм аз. Единственото, което желаеше, бе привилегията да ме направи щастлив…

Владетелят Мацумае се приведе с овлажнели от сълзи и признателност очи.

— Можете ли да си представите колко прекрасно бе да имам жена, която ме иска заради самия мен, не заради положението ми в обществото или заради онова, което мога да й дам? Да зная, че ме обича толкова, колкото аз нея?

Сано си представи как Текаре бе използвала същата тактика, която прилагаха най-популярните куртизанки в Едо. Те се преструваха на влюбени в своите клиенти. Показно отказваха дарове, с което караха мъжете още повече да ги отрупват тях. Бяха съвършени актриси. Такава вероятно е била и Текаре, след като бе успяла да скрие от владетеля Мацумае онази своя користна страна, която бе проявила пред търговеца на злато и останалите си любовници.

— Разбирам, че е била много специална за вас — рече Сано тактично.

Разбра също, че вече разполага с четири различни описания на жертвата на убийството. Шаманка, безсрамна използвачка, невинна душа, отмъстителен призрак — коя бе истинската Текаре? Владетелят Мацумае, изглежда, вярваше в собствената си представа за нея. Любовта можеше да бъде учудващо сляпа. Ако случаят с него бе такъв, това го превръщаше в потенциален заподозрян.

— Някой да е имал разпра с Текаре? — попита Сано.

— Не, доколкото ми е известно. И с мен не се е карала. Двамата се разбирахме за всичко.

По време на работата си като детектив Сано бе научил, че настъпва положение, в което не е възможно да пречупиш свидетел или заподозрян без провокация, заплахи или физическа сила. Той си даваше сметка, че е достигнал до този момент с владетеля Мацумае. Притиснеше ли го твърде силно, рискуваше да предизвика нов яростен изблик.

— Засега това е всичко, което исках да ви попитам — рече Сано. — Благодаря за съдействието.

Гизаемон и детектив Фукида се появиха на прага. Бяха подслушали целия разговор и знаеха, че е приключил.

— Ако се нуждаете от още нещо, само ме уведомете — каза владетелят Мацумае.

— Да, бих искал да огледам крепостта — рече Сано.

Целта му не бе само да потърси някакви улики или очевидци. Искаше да установи и дали синът му е в кулата, както жената езо бе казала на Рейко и както той отчаяно се надяваше.

— Защо? — побърза да му се опълчи Гизаемон.

— Обичайна процедура, предполагам — рече владетелят Мацумае. — Всичко е наред. Нямаме какво да крием — за момент погледът му помръкна. — Но ще ограничите диренето си до двореца. Чичо ще ви придружи.

Докато го отвеждаха, Сано чу как владетелят Мацумае прошепна: „Не се тревожи, любима, не съм му издал нито една от нашите тайни“.