Лора Джо Роуланд
Окаеши (29)

28 глава

С кинжал в ръка Рейко притисна гръб о стената на една постройка в крепостта Фукуяма. Натоварени с оръжия войници бързешком прекосяваха двора наблизо. Щом се отдалечиха, тя се втурна по пасажа. Оглеждаше се на всички страни, нащрек за евентуални заплахи, но бе насочила вниманието си право пред себе си. Светът извън крепостта бе изчезнал от съзнанието й. Нормалният човешки живот бе приключил за нея. Не чувстваше студа. Нямаше нито минало, нито бъдеше; съществуваше единствено в настоящия момент. Физическата и духовната й енергии течаха през нея в наситен ритъм. Тя бе човек стрела със запалени краища, устремена към една-единствена цел.

Не си направи труда да дебне владетеля Мацумае. Той можеше да почака. Ако опитът на Сано и Хирата да го убият се провалеше, нейният със сигурност щеше да успее. Щеше да му пререже гърлото и с наслада да наблюдава как умира заради онова, което бе сторил на Масахиро. Собствената й целеустременост бе унищожила съмненията и страха. Преди това обаче трябваше да се погрижи за други неща.

Смъртта на владетеля Мацумае нямаше да я удовлетвори. Макар че по всяка вероятност той бе взел решението за убийството на сина й, един самурай господар не би изцапал собствените си ръце. Едва ли той лично бе натикал Масахиро в онази клетка и се бе държал с него като с животно. Бяха го вършили други. Рейко искаше и тяхната кръв. Трябваше да платят за страданията на Масахиро. Не знаеше точно кои от всичките войници наоколо, но знаеше откъде да почне издирването.

Отправи се към кулата. Лесно избегна стражите, които участваха в подготовката за военни действия, и слугите, които вършеха ежедневната си черна работа. Чувстваше се неуязвима.

Кулата представляваше черен монолит на фона на оранжевия изгрев. Изглеждаше като обгърната от пламъци, а ръкойките облаци — като дим. Рейко пое бързешком нагоре по хълма, следвайки пътеката, по която бе минала предишния ден, преди цяла вечност. Когато се втурна през отворената врата, сърцето й блъскаше в необуздан ритъм. Усещаше вкус на кръв от собствените си вътрешности, разкъсани от скръб, от онези, които щяха да умрат от нейната десница.

Всичките й сетива и инстинкти бяха неестествено изострени. Те провериха въздуха в кулата и установиха наличие единствено на пропита от смърт пустош. Вътре нямаше никого. Загубила ориентация, излезе навън олюлявайки се и понечи да тръгне надолу по хълма. Спря при портата, за да премисли плановете си и да си поеме дъх. Чувстваше замаяност от енергията, която бушуваше в нея. Черни вълни заливаха зрението й. Не можеше да си спомни откога не беше яла или спала. Тялото й можеше да я предаде, преди тя да го унищожи. Даваше си сметка, че бе обезумяла също както владетелят Мацумае. Вероятно имаше нещо във въздуха на Езогашима, което тласкаше хората към крайни действия. Лудостта я унищожаваше, както бе унищожила него. Рейко се вкопчи в портата за опора и си пожела силите да не я напуснат преждевременно.

Докато дишаше дълбоко, притиснала чело о студения каменен зид, черният мрак се разсея. Вече виждаше грапавата сивкава повърхност на мазилката. Беше осеяна с дребни черни знаци. Приличаха на непохватно изписани йероглифи. Рейко примига и образът им се избистри. Наистина беше нещо написано. Тя успя да го прочете.

Мамо, тате,

избягах от затвора, ще си дойда.

Масахиро

От гърдите й се изтръгна вик. Тя падна на колене в снега при зида. Дръпна ръкавицата си и докосна знаците. Страхуваше се, че думите от сина й са халюцинация. Но почувства грапавите ръбове, където бяха издълбани в мазилката с някакъв остър предмет. Черният цвят бе от втрит в тях въглен, който остана по пръстите й. Посланието беше истинско.

Рейко си представи как Масахиро дълбае думите върху зида с камък. Явно по някакъв начин бе успял да се измъкне от клетката и от кулата. Знаел е, че двамата със Сано ще дойдат да го дирят, но е решил да опита сам да се освободи, в случай че пристигнат твърде късно, за да го спасят. Искал е да им съобщи, че е поел към дома. Написал е съобщението там, където му се е сторило вероятно родителите му да го намерят и където пазачите трудно щяха да го забележат. Рейко си представи как Масахиро натърква надписа с парче въглен, за да го открои, и после как се втурва навън през същата тази порта. Тя вкопчи ръце една в друга и се разрида. Нейното смело находчиво момче! Пълният смисъл на откритието й я порази.

Може би Масахиро не е мъртъв!

Но ако е успял да се измъкне от крепостта Фукуяма, значи войниците на Мацумае не са го екзекутирали и кръвта върху одеялото не е негова.

Може би е още жив!

Надеждата, която я бе изоставила, отново нахлу в Рейко. Тялото й затрепери неудържимо от силата, с която взриви плановете й, разби неестественото й спокойствие, обузда лудостта й. Съзнанието й се пренасочи от отмъщението към неподозираната възможност да бъде отново с Масахиро. Тя се засмя, обладана от радост, не по-малко безумна от скръбта й. Забеляза, че слънцето е изгряло, ослепително и златисто. Но смехът й бързо секна.

Преди колко време е избягал Масахиро?

Какво му се е случило оттогава?

Милостиви Небеса, къде е сега?

Рейко се изправи с мъка и се огледа за някаква следа, която да й подскажеше какво е станало с Масахиро. Но не видя нищо, освен пустото ограждение и изоставената кула. Докато се опитваше да измисли какво да прави, откъм другия край на зида долови нечии стъпки. В този момент един мъжки глас каза:

— Старият Гизаемон така ни товари с работа, че ще грохна още преди войната да е започнала.

Друг, подобен глас отвърна:

— И аз. Хайде да си починем тук. Може и да не забележи, че ни няма.

Портата се отвори и преди Рейко да успее да се скрие, пред нея изникнаха двама млади войници.

— Ей, коя си ти? — попита единият.

— Какво правиш тук? — добави приятелят му.

Рейко за миг отбеляза почти еднаквите им подпухнали лица, набитото им телосложение и войнствените им изражения. Разпозна в тях двамата стражи, които бе видяла при първото си идване в кулата, мъжете, които бе дошла да издирва. Не се бе отказала съвсем от натрапчивата идея за отмъщение; не бе забравила гнева си към тъмничарите на сина си. Все още искаше живота им.

Замахна с кинжала си срещу тях. Те отскочиха, твърде изненадани, за да отвърнат на удара й.

— Ей! — възкликна единият. — Защо ни нападаш?

— Заради онова, което сте сторили на сина ми!

— Знам коя е — рече вторият. — Това е жената на дворцовия управител.

Рейко разсече яростно въздуха с кинжала си. Мъжете се отдръпнаха. Първият извади меча си. Тя замахна към ръката му. Той изкрещя и изпусна оръжието си, а от раната му бликна кръв.

— Тя е луда!

— Ще ви убия!

Вторият войник я сграбчи изотзад. Тя скочи върху нозете му и заби глава в лицето му. Той охлаби хватката си и тя се хвърли към другаря му, който се препъна и падна по гръб на снега. Рейко се наведе над него и опря кинжала си в гърлото му. Другият извади меча си.

— Хвърли оръжието колкото може по-далеч, иначе този е мъртъв! — нареди му Рейко.

Падналият лежеше с изцъклени от страх очи, с разперени ръце и забити в снега пети. Приятелят му се поколеба смутен.

— Това брат ти ли е? — попита Рейко.

Мъжът преглътна.

— Да — отвърна и метна меча си надалеч.

— И другия!

Той се подчини:

— Моля, не го наранявайте.

Рейко бе обзета от желание да убие и двамата, но гневът не я бе заслепил чак дотам, че да не си даде сметка, че те й вършеха повече работа живи, отколкото мъртви.

— Къде е синът ми? — попита рязко. Когато я погледнаха недоумяващо, поясни: — Малкото момче, което сте държали в клетката. Къде е?

— Ние… не знаем — отвърна войникът на земята.

— Той избяга ли от крепостта?

Братята си размениха погледи. В очите им проблесна нов страх. Правият измърмори с неохота:

— Май е по-добре да й кажем.

— Какво? — прониза я ужасна мисъл.

Докато надеждата й за пореден път се устреми към бездната, Рейко пое дълбоко въздух, готова да пререже гърлото на войника.

— Не! — викна той, като се гърчеше отчаяно. — Ние го пуснахме!

— Какво? — Рейко се втренчи първо в него, после и в брат му.

— Стана ни жал за Масахиро — рече братът. — Беше добро момченце. Държеше се учтиво, макар че го бяхме затворили в оная клетка.

Рейко поглъщаше жадно вестите за сина си. Сърцето й се сгря, защото описанието, което войникът бе направил на Масахиро, отговаряше на характера му. Момчето й бе не само добро и вежливо, а и достатъчно умно, за да се сприятели с тъмничарите си.

— Владетелят Мацумае ни заповяда да го убием — каза падналият, — но на нас сърце не ни даваше.

— Затова казахме на Масахиро, че ще го освободим — продължи брат му. — Изведохме го от кулата. Той искаше да остави съобщение за вас и за баща си. Дадохме му нож и парче въглен — и той посочи думите на зида. — Предполагам, че сте ги намерили.

Челюстта на Рейко увисна от изненада, че войниците, които бе дошла да убие, бяха помогнали на Масахиро да избяга. Ако синът й бе оцелял, тя го дължеше на тях. Без да смее да си поеме дъх, попита:

— Кога беше това?

— Двайсетина дни преди да пристигнете.

Рейко потръпна, когато надеждата й се възроди.

— Къде го отведохте?

— Извън портата. После трябваше да се оправя сам — отвърна братът.

Рейко изпита ужас.

— Сам? Осемгодишно момче, в непозната страна? — при това северната зима вече бе настъпила. — Дадохте ли му някаква храна, пари или топли дрехи? Посъветвахте ли го как да се прибере у дома?

— Ще ни се да го бяхме сторили, но нямаше време — побърза да извини действията им падналият войник.

— Трябваше да го изведем бързо.

В гърдите на Рейко се надигна вопъл. Самата мисъл за Масахиро, оставен сам да се грижи за себе си, бе ужасяваща. Всичко можеше да му се е случило, откак го бе напуснал крепостта. Тя отдръпна кинжала си. Войникът се освободи от нея и стана. Двамата с брат му я погледнаха със съчувствие, но и с предпазливост.

— Казахме на владетеля Мацумае, че сме го убили. Той ни повярва. Но нашият лейтенант поиска да види момчето. Нямаше как да му го покажем, затова измислихме, че Масахиро е избягал от клетката си.

— Лейтенантът ни прати заедно с още няколко войници да го дирим. Не беше в крепостта, затова отидохме в града.

— Двамата с брат ми тичахме пред другите и успяхме първи да го намерим. Беше на пристанището и се опитваше да уговори някакви рибари да го превозят с лодката си. Но после дойдоха и другите. Успяхме само да му кажем да бяга.

— Те се втурнаха да го преследват извън града и го изгубиха в гората. Тогава го видяхме за последен път.

— Няколко дни подред всяка нощ ходехме да го търсим, но от него нямаше и следа. Не знаем какво е станало с момчето ви.

Двамата завършиха смирено:

— Съжаляваме.

Рейко не можеше да ги обвинява — те бяха спасили живота на Масахиро. Но това не променяше факта, че него вече го нямаше, нито ги отърваваше.

— Аз ще намеря сина си — заяви тя решително, — а вие ще дойдете с мен!

Рейко усещаше с цялото си същество, че Масахиро е жив. Не можеше да повярва, че изобщо някога го бе смятала за мъртъв. Колко се бе подвела по разни грешни следи, как се бе поддала на страха! Сега вече нямаше грешка. Тя се вкопчи в двамата войници със същата пламенност, с която замалко не ги беше убила.

Те я погледнаха тъжно.

— Съжаляваме — рече единият, а другият добави: — Не можем да напускаме поста си.

Рейко видя, че няма смисъл да спори. Дългът на войниците бе към клана Мацумае, а не към някаква непозната в нужда. Коленете й омекнаха и тя се опря на зида. Масахиро бе някъде там в дивата пустош на Езогашима, замръзнал и гладен, изгубен и сам, цели двайсет дни… а тя бе затворена в крепостта.

— Какво да правя? — прошепна тя отчаяна.

Първата й мисъл бе да каже на Сано и Хирата. Те щяха да измислят нещо. Но не знаеше къде са, а и дори да ги откриеше, избягвайки войниците на Мацумае, какво можеха да сторят? Не познаваха околността. Макар и интелигентни и силни, те бяха градски чеда. В гората щяха да са не по-малко изгубени и безпомощни от нея. Рейко познаваше само един човек, към когото можеше да се обърне. Бе отхвърлила приятелството му, макар че й бе помогнал великодушно. Дали този път щеше да откликне? А и Рейко все още го смяташе за заподозрян в убийство.

Венте.

— Има ли още нещо, което можем да сторим за вас? — попита разтревожен единият от войниците.

Мисълта на Рейко препускаше през идеи и стратегии, през спънки и заплахи. От тях успя да състави план.

— Да.

Обясни на мъжете какво й бе необходимо. Но успехът на замисъла й зависеше най-вече от Венте.