Лора Джо Роуланд
Окаеши (6)

5 глава

Женското крило в крепостта Фукуяма имаше дълбоки стрехи, които засенчваха оградена с перила веранда, и обезопасени с дървени пречки прозорци. Градината, вероятно красива през лятото, сега изглеждаше пуста, покрита с дълбок сняг, с оголели дървета, замръзнало декоративно езеро и самотна беседка. Стражът придружи Рейко навътре, отвори една плъзгаща се врата и я бутна в някаква стая.

— Имате гостенка — обяви той на обитателите й, след което посочи с пръст към Рейко. — А ти мирувай, че иначе ще загазиш.

След като стражът си тръгна, Рейко погледна петте жени, които се бяха скупчили около котацу^[1] — рамка с масичка с мангал с дървени въглища под нея и с разпъната над него и краката им плътна завивка. След като си размени поклони с жените, Рейко доби смущаващото усещане, че се е озовала в някоя женска стая в Едо. Всички бяха с копринени кимона, с бели напудрени лица, с ярко червило и руж точно както у дома. Очите им я измериха преценяващо изпод обръснатите и изрисувани вежди. Завършващите щрихи към тази илюзия се добавяха от сервираните пръчици, чай и храна в лакирани в черно купички, както и от порцелановите лъжици на масата.

— Добре дошли рече най-възрастната от жените със странно равен, безизразен глас. — Аз съм съпругата на владетеля Мацумае.

Бе прехвърлила четирийсетте. Вдигнатите й на кок коси вече сребрееха. Лицето й бе красиво, но изпод обичайния грим прозираха тъмни сенки на умора. Чертите й бяха изпити от мъка, която бе тъй силна, че зарази и Рейко.

— Може ли да попитам коя сте?

Докато обявяваше името си, Рейко забеляза около себе си вещи, които се различаваха от вещите у дома. Подът бе застлан не с татами^[2], а с местни тъкани рогозки — същите, с които бяха покрити и стените. Жените бяха облечени в роби, подшити с кожа, която се показваше при якичката и маншетите, и носеха ръкавици. Рейко доби още по-странно усещане за японска култура, присадена изкуствено в Езогашима подобно на праскова, израснала от трънлив храст.

— Съпругата на дворцовия управител Сано от Едо — отвърна Рейко.

Другите четири жени изглеждаха изненадани, но скръбното уморено изражение на госпожа Мацумае не се промени.

— Моля, заповядайте при нас.

Всички се размърдаха, за да й направят място край котацу. Рейко седна до най-младата — момиче, което още нямаше двайсет, с кръгло лице, сплетени в дълга плитка коси и пълни издадени устни. Тя помогна на Рейко да покрие краката си със завивката. Господарката Мацумае представи другите си три компаньонки. Прехвърлили трийсетте, те бяха придворните й дами — съпруги на васали на мъжа й. Жените я поздравиха любезно с приглушени гласове. Толкова си приличаха, че Рейко тутакси забрави коя, коя е. Госпожа Мацумае не представи момичето, което очевидно бе прислужница. Робата му на цветя беше памучна, не копринена. То не носеше грим. Лицето му бе естествено бледо, с розови устни и страни. Момичето хвърляше искрящи любопитни погледи към Рейко.

Господарката Мацумае предложи храна и напитки. Рейко любезно отказа два пъти, след което се остави да бъде убедена. Не бяха имали време да закусят, преди войниците да пристигнат в стана на езо, и вече й прималяваше от глад. Пийна горещ чай и хапна оризова каша с мариновани зеленчуци и късчета риба. Всичко й се услади неимоверно.

— Какво ви води насам? — попита госпожа Мацумае с привидно безразличие.

Очите й сякаш гледаха през Рейко, която си помисли, че ако размаха ръка пред тях, дори няма да помръднат.

— Моят съпруг има работа с вашия. Освен това дойдохме да вземем сина ни Масахиро. Беше отвлечен в Едо и разбрахме, че са го докарали тук — Рейко не можа да се сдържи заради надеждата, която се надигна в нея, и попита: — Виждали ли сте го?

— Опасявам се, че не — отвърна господарката Мацумае с такова откровено безразличие, че очевидно не си бе направила труда да помисли, преди да отговори.

— Той е осемгодишен и висок за възрастта си — настоя Рейко. — Сигурна ли сте, че не знаете къде е?

— Да, сигурна съм.

Рейко се обърна към другите жени.

— А вие?

Придворните дами поднесоха тихо своите любезни извинения. Безчувственото им отношение смрази и озадачи Рейко. Прислужницата й хвърли съчувствен поглед, но поклати глава.

— Може да е някъде в крепостта — предположи Рейко. — Ако Масахиро и придружителите му са стигнали до град Фукуяма, те най-вероятно биха дошли тук, нали така?

Тя се опита да не си припомня как войниците замалко не бяха убили нея и Сано в стана на езо. Отчаяно се съпротивяваше на страха си за онова, което можеше да се е случило с Масахиро.

— Трябва да го потърся. Ще ми помогнете ли?

Докато Рейко говореше, господарката Мацумае си ядеше кашата. Сега тя отпи от чая си и каза:

— Съжалявам, но това не е моя работа.

Прозвуча по-скоро твърде летаргична, за да помръдне и пръст, отколкото уплашена, че може да си навлече неприятности. Дамите поклатиха глава. Прислужницата безмълвно наля на Рейко още чай.

— Не съм виждала Масахиро от близо три месеца — заяви Рейко и очите й се напълниха със сълзи. — Той е толкова добро момче. Умен е и заляга над уроците. Освен това ще стане отличен боец с меч — тя знаеше, че не е учтиво да хвали собственото си дете, а и видя как на лицата на дамите се изписа неодобрение, но не можеше да се спре: — Толкова ми е мъчно за него! Моля ви, няма ли да ми помогнете да го открия?

Придворните дами впериха поглед в господарката Мацумае. Лицето й потръпна. Можеше да се дължи на раздразнение или на лошо храносмилане. Тя заяви:

— Това е невъзможно.

— Защо? — възкликна Рейко.

— Искате твърде много.

Рейко не можеше да повярва, че са толкова безсърдечни. Усети порив да изкрещи: „Какво ви е станало?“ Вместо това каза:

— Знам, че за вас съм просто една непозната. Осъзнавам, че не ми дължите нищо.

Даже по-лошо — тя чувстваше, че някой в тази стая знае нещо за Масахиро. Усещаше го във въздуха. Но защо бе този заговор за мълчание? Обзета от отчаяние, тя все пак призова състраданието, на което бяха способни.

— Знаете ли какво е да загубите дете? Имате ли си собствени деца?

Господарката Мацумае се дръпна рязко, все едно Рейко я намушка право в сърцето. Безчувствеността й се разпадна, заменена от мъчителна болка.

— Как смеете… не бива… нямате представа… — заекна тя.

В привидно безизразния й поглед изригна неудържим гняв. Озадачена от реакцията й, Рейко промълви:

— Съжалявам. Какво казах, че ви разстроих толкова?

Разнесе се неясно скърцане, все едно наблизо, но в друго помещение местеха нещо тежко по пода. Господарката Мацумае сякаш мигом забрави за Рейко. Гневът бе застинал на лицето й, когато прошепна:

— Какво беше това?

 

 

— Вашият син?

Погледът на владетеля Мацумае стана предпазлив. Той присви очи и се втренчи в Сано. Тутакси всички в помещението за аудиенции замръзнаха, атмосферата се насити с напрежение.

— Не знам нищо за него.

— Лъжете! — гневен, Сано скочи на крака, но Еленови рога и един от стражите го повалиха.

— Никога не съм го виждал — добави владетелят Мацумае, внезапно заел отбранителна позиция. — Сигурно не е пристигнал тук.

— Кажете ми истината! — настоя Сано, пронизан от ужас. — Какво сте сторили на сина ми?

Нима Масахиро е бил убит, докато Сано го е дирел? Възможно ли е да е бил вече мъртъв, докато бе пътувал с Рейко на север? Той се хвърли към владетеля Мацумае. Двама стражи го хванаха, а владетелят Мацумае отскочи назад, за да избегне ръцете му, готови да го сграбчат. Ярост и мъка замъглиха зрението на Сано до такава степен, че едва виждаше. Той замахна напосоки.

— Престанете!

Хирата, Маруме и Фукида се хвърлиха върху стражите, които го държаха. Еленови рога и останалите стражи се втурнаха към тях да ги спрат. Сано блъскаше, риташе и ругаеше всеки, който го приближеше. Хирата засипа с удари стражите, които крещяха от болка, отхвръкваха във всички посоки и рухваха неподвижни, облени в кръв. Плъхът се бе свил страхливо в един ъгъл. Владетелят Мацумае отстъпи назад и опря гръб в стената зад подиума, когато Сано за пореден път се устреми към него.

— Помощ! — изкрещя той.

Сано се хвърли върху владетеля Мацумае и го сграбчи за гърлото.

— Къде е синът ми? Какво си му сторил?

Сано захвана да го души. Владетелят Мацумае взе да се дави и да кашля, впи пръсти в ръцете му и се опита да охлаби хватката му. В помещението нахлуха войници. Те сграбчиха Сано и го откъснаха от господаря си. Трима събориха Сано и го притиснаха към пода. Още толкова приковаха Хирата, надвиснали над него така, че той едва се виждаше под телата им. Други държаха Фукида и Маруме. На различни места в помещението лежаха осакатените мъртви тела на осмина стражи, които Сано и неговите хора бяха убили с голи ръце.

Сано дишаше тежко, изтощен и плувнал в пот. Яростният изблик бе отминал, заменен от хладно отчаяние. Синът му вероятно бе изгубен завинаги. В този момент Сано изобщо не се вълнуваше какво можеше да се случи със самия него.

— Изведете ги навън — нареди владетелят Мацумае на хората си. — Екзекутирайте ги до един!

— С удоволствие — заяви Еленови рога и впери свиреп поглед в Сано.

Устата му бе подпухнала и окървавена. Той нареди на приятелите си:

— Доведете и жената на дворцовия управител. Тя също трябва да умре.

Мисълта за Рейко събуди у Сано инстинкта за оцеляване. Самодисциплината се завърна. Беше длъжен да действа, независимо от изкушението да се предаде.

— Давай, убий ни, владетелю Мацумае! — извика той през рамо, докато стражите извличаха него и хората му от залата. — Но не си мисли, че ще се измъкнеш безнаказано!

Хирата и останалите се съпротивяваха яростно. Сано пестеше силите си, за да изрече нужните думи въпреки бремето на мъката в сърцето си.

— Щом знаеш толкова много за мен, сигурно си научил, че в Едо разполагам с цяла армия. Като не се върна у дома, войниците ми ще тръгнат да ме търсят. И ще бъдат твърде многобройни, тъй че твоите хора няма да успеят да ги удържат. Ще убият и теб, и целия ти клан, за да отмъстят за смъртта ми. Тъй че, ако не искаш това, по-добре да поговорим.

Вече го измъкваха през вратата, когато владетелят Мацумае викна:

— Чакайте! Върнете ги обратно.

Със сподавени ругатни стражите стовариха Сано и другарите му обратно пред подиума.

— За какво да говорим? — попита владетелят Мацумае, очевидно не чак дотам луд, че да загуби изцяло инстинкта си за самосъхранение.

— Ти допусна няколко грешки — заяви му Сано, — но все още не е прекалено късно да поправиш щетите.

Владетелят Мацумае източи врат и Сано отново си помисли, че му прилича на гарван, този път разколебан дали да отлети, за да се предпази, или да изкълве очите на своя противник.

— Така съм затънал в неприятности, че не виждам друг изход, освен да се отърва от теб и хората ти.

Сано кимна. Владетелят Мацумае си даде сметка, че наличието на очевидци на случилото се само ще влоши положението му пред владетеля Мацудайра и шогуна. Не можеше вечно да се крие от гнева им. Те щяха да изтрият неговия клан от лицето на земята. Не можеше да си позволи да остави Сано жив, дори и убийството му да означаваше отмъщение от страна на армията му.

Обзет от отчаяние, Сано изрече първото, което му дойде на ум:

— Има начин да заобиколим всички проблеми.

— Какъв?

— Предлагам сделка.

Гледайки Сано със смесица от надежда и подозрение, владетелят Мацумае попита:

— Каква по-точно?

— Ще разкрия убиеца на Текаре вместо теб предложи Сано.

— Ще можеш ли?

Забравил за момент бедите си, владетелят Мацумае се приведе напред и събра ръце. Устата му буквално се изпълни със слюнка от глад за истина и отмъщение.

— Да — отвърна Сано, макар че нямаше големи очаквания относно шансовете си за успешно разследване на убийство, извършено преди три месеца на напълно непозната територия.

В изражението на владетеля Мацумае се прокрадна съмнение.

— И какво искаш в замяна?

— Да пуснеш на свобода мен и другарите ми. Да престанеш да нарушаваш разпоредбите и да убиваш хора и да възстановиш нормалния живот в Езогашима.

— Не! — заинати се владетелят Мацумае. — Дори и да го сторя, пак ще съм в беда заради онова, което вече съм извършил. Ти трябва да ме спасиш.

— Добре — съгласи се Сано. — Ще говоря с шогуна и с владетеля Мацудайра. Ще ги убедя да ти простят.

Сано нямаше представа, дали това щеше да се окаже по силите му, но бе готов да обещае моста Нихонбаши, че и да скочи от него, стигнеше ли се дотам. Тъй като владетелят Мацумае продължи да се колебае, Сано го подкани:

— Е? Спогодихме ли се?

Той не бе включил в преговорите сина си, макар че Масахиро бе по-важен от собствения му живот. Не желаеше отново да пита за момчето и да чуе как владетелят Мацумае си признава, че го е убил. Не искаше да повярва. Възнамеряваше да търси Масахиро, докато разследваше убийството, и да го открие жив. Отказа да обмисля какъвто и да било друг изход.

— Не знам.

В погледа на владетеля Мацумае се мяркаха последователно подозрение за измама, копнеж по справедливост за неговата любима и страх от наказание.

Сано видя, че логиката няма нужното въздействие върху неговата лудост. Поривът да върши поразии и да упражнява насилие бе по-силен. Те изглеждаха присъщи на Езогашима. Сано чакаше с тревога, която трудно можеше да скрие. Усети как Хирата и хората му съзнателно въздействат с волята си, за да могат везните да натежат в тяхна полза.

— Ще помисля — заяви накрая владетелят Мацумае, след което се обърна към стражите: — Междувременно отведете уважаемия дворцов управител и хората му в крилото за гости и ги заключете там.

 

 

Рейко проследи с поглед как госпожа Мацумае прекоси на пръсти стаята и отвори една плъзгаща се врата, скрита зад спуснати отгоре тъкани рогозки. От другата страна стояха пет жени с толкова странен вид, че Рейко не можа да прикрие изумлението си. Те бяха с ръст на мъже, облечени в кафяви роби от груба тъкан с избродирани над подгъва, по маншетите и якичките геометрични фигури. Носеха кожени гамаши и чехли. Черните им коси бяха дълги, вълнисти и се спускаха свободно върху раменете им. Рейко осъзна, че са жени езо. На врата си носеха нанизи от сини мъниста и месингови медальони. Ушите им бяха продупчени и от тях висяха златни халки. Но най-слисващи бяха татуировките им, които изглеждаха като сини мустаци около устните им.

Рейко дори нямаше време да се учуди какво правеха в крепостта, където се предполагаше, че достъпът за езо е забранен. Господарката Мацумае кресна:

— Подслушвахте ли? Как смеете!

Тя се отправи с гневна походка към една от тях, която изглеждаше по-млада от останалите и имаше хубави черти въпреки загрозяващите татуировки. Господарката Мацумае се изплю в лицето й:

— Уличница! Животно! Мръсна варварка!

Юмруците й заблъскаха младата жена в корема и гърдите. Жената вдигна ръце да се защити, но макар че изглеждаше достатъчно силна да събори господарката Мацумае, не оказа съпротива. Само охкаше приглушено от болка, докато понасяше ударите й. Без да я защитят, другите четири жени наблюдаваха печално, но безмълвно. Придворните дами отпиваха от чая си, все едно поведението на господарката им не бе нищо необичайно. Но Рейко бе твърде ужасена, за да може просто да стои като ням зрител. Тя се устреми към владетелката Мацумае и я откъсна от жените езо.

— Престанете!

— Пусни ме! — разкрещя се господарката и нахвърляйки се срещу Рейко като дива котка, започна да я рита и да я дере.

Местните жени се сгушиха една в друга, притиснали ръка върху устата си. Същото сториха и придворните дами. Прислужницата се втурна навън. Рейко сграбчи владетелката Мацумае за китките и се обърна към езо:

— Вие по-добре си вървете!

Те побягнаха. Владетелката Мацумае крещеше и се съпротивяваше, докато Рейко се опитваше да я овладее. Прислужницата се върна бързешком с двама стражи, които разтърваха Рейко и владетелката Мацумае.

— Защо се държахте така лошо с нея? — обърна се Рейко към владетелката Мацумае. — Какво ви е направила?

Очите на владетелката Мацумае бяха зачервени и гледаха с безумен поглед, косите й се бяха разрошили.

— Не е твоя работа! — отсече тя побесняла. — Не се меси в неща, които не разбираш!

Тя обърна гръб на Рейко и нареди на стражите:

— Махнете я от очите ми!

 

 

Крилото за гости в крепостта Фукуяма се намираше в една постройка, свързана с двореца чрез закрит коридор. Засенчена от тъмни борове и заобиколена от преспи, които стигаха до половината й височина, къщата изглеждаше пуста и неприветлива. Стражите отведоха Сано и хората му в няколко усойни стаи. Пристигнаха слуги, за да покрият стените с тъкани рогозки, да напълнят и да запалят мангалите с дървени въглища.

— Почти домашна обстановка — отбеляза иронично детектив Маруме.

Преди да тръгне със стражите, Еленови рога предупреди Сано:

— Не пробвай нищо, ще те държа под око.

— Дали хранят затворниците в този зандан? — попита детектив Фукида. Когато други слуги внесоха подноси с оризови кюфтета, пушена сьомга, мариновани репички и чай, той добави: — Не че много ме е грижа за маниерите на владетеля Мацумае, но не се държи чак толкова зле с гостите си.

— След като е решил да поотложи убийството им — добави Маруме.

Докато всички се хранеха, Сано си мислеше с тревога какво ли става с Рейко, но скоро двама стражи я въведоха в помещението. Тя изтича при Сано и коленичи до него.

— Толкова се радвам да те видя!

— Благодаря на Небесата, че си добре! — Сано задържа студените ръце на Рейко в своите. Къде беше? Какво стана?

— При госпожа Мацумае.

Рейко описа как й бе попречила да пребие девойката езо и как в отговор владетелката Мацумае се бе нахвърлила върху самата нея.

— Не е ли странно?

— Да, наистина.

Сано неволно си помисли, че нямаше и час, откакто бяха пристигнали в крепостта, и Рейко вече се бе замесила в свада. Каза си, че трябва да се радва, че не се е случило нещо по-лошо. Поне засега.

— А още по-странното е — добави Рейко — че владетелката Мацумае, нейните помощнички и прислужницата й категорично отказаха да ми помогнат да потърся Масахиро. Мисля, че знаят нещо, но не искат да говорят. Не ги е грижа. Не бях виждала толкова коравосърдечни жени! — после добави нетърпеливо: — Какво стана при владетеля Мацумае?

Това бе тема, която Сано не желаеше да обсъжда.

— Прати ни храна. Остана малко. Гладна ли си?

— Вече ядох. Разбра ли какъв е проблемът? Пита ли го за Масахиро?

Тя се обърна към останалите мъже, които съзнателно избягнаха погледа й. Настъпи неловко мълчание, при което Рейко попита приглушено:

— Какво се е случило?

Сано не можеше да крие от нея фактите, колкото и да му се искаше да я предпази от неприятности. Разказа й по възможно най-благия начин как убийството на любимата му е отнело разсъдъка на владетеля Мацумае, как той твърди, че Масахиро изобщо не е пристигал в крепостта, след което добави, че според него владетелят Мацумае не казва истината.

Очите на Рейко се окръглиха от стъписване и ужас, когато осъзна, че не е изключено владетелят Мацумае да е убил сина им. Въпреки това само кимна, без да се срине. Никога не си го бе позволявала в критично положение. Едно от нещата, с които бе заслужила любовта на Сано, бе именно смелостта й.

— Масахиро е жив — промълви тя убедено. — Ако не е, щях да го почувствам.

След като й помагаше да понесе реалността, Сано не възнамеряваше да възрази на твърдението й, колкото и да се опасяваше, че то се основава единствено на силното й желание. Въпреки съмненията почувства, че думите й му вдъхват кураж.

— Ще продължим да го търсим.

— Но как? — в гласа на Рейко се прокрадна нотка на отчаяние. — Навън пазят войници. Не ни пускат да излизаме. Ние сме затворници.

— Надявам се това да се промени — и Сано й разказа за сделката, която бе предложил на владетеля Мацумае. — Ако започна да разследвам убийството, ще имам позволение да се движа свободно из областта.

Надеждата му озари Рейко като слънчев лъч.

— Смяташ ли, че ще се съгласи?

„Кой може да каже на какво е способен един луд“, помисли си Сано, но отвърна:

— Да, разбира се. Просто трябва да проявим нужното търпение.

И да изчакат, докато владетелят Мацумае реши дали желанието му да постигне справедливост е по-силно от основанията му да ги убие.